Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (37)

Тридесет и шеста глава
Помощта на черната дреха

По време на посещенията ми в лагерите чух доста да се говори за някой си Черна дреха — свещеника, когото хората наричаха Стах-ци-кйе-уак-син (Яде в средата на деня). „Той е човек — рекоха ми хората, — истински благ човек. Два пъти агентът му нареди да напусне резервата, ала той пак идва да говори с нас и да ни помага, доколкото може.“ Научих, че построил Нет-о уап-о-йис, или свещена къща, на незаетата от резервата страна на Бърч Крийк и поех нататък, след като бях посетил и последния лагер. Заварих преподобния П. П. Прендоу, йезуит, у дома му — груба стая, подобна на барака, пристроена към малката дървена черквица — и там положихме началото на хубава дружба, която просъществува дълго. Аз не съм религиозен — далеч съм от подобно увлечение; искам да кажа, че не изповядвам определена религия. Но защо се възхищавам от този човек?

Отец Прендоу ме прие радушно, даде ми да разбера, че съм добре дошъл, и аз останах да пренощувам у него. Вечеряхме сухар като от пясък, гранясал бекон и отвратителен чай без захар.

— Нямам нищо друго — рече свещеникът с тон на извинение, — но какво да се прави? Раздадох тук малко; там малко и това е всичко, което ми остана.

Дори неговата храна се оказа по-добра от онази, която ядях през последните дни. Взех си няколко сухара. Заговорихме за гладуващите индианци и научих с изненада и радост, че добрият отец се опитвал от известно време да получи помощ за тях. Писал на властите във Вашингтон, но без резултат. После започнал кореспонденция с офицерите от Форт Шо, особено с полковника — сега генерал — Едуард Е. Мол, и двамата постигнали нещичко. При докладването пред Военното министерство за положението на черноногите се разиграла бурна сцена между военните и Управлението за индианците, в резултат на което било взето решение да се изпрати на място инспектор. Предполагало се, че той вече е потеглил на път.

— И сега — заключи добрият отец — всичко зависи от този инспектор. Ако се окаже честен човек, всичко ще бъде наред, ако пък е нечестен, тогава… — Гласът му затрепери и той не можа да се доизкаже.

Сметнах, че вече съм свършил работата си, затова се отправих за в къщи през агенцията: когато наближих оградата, забелязах един полицай, лицето на когото се разтегна в голяма, широка усмивка. „Вчера — ми рече той — дойде един човек от къщата на Великия баща и ние бяхме спасени. Нося това писмо от него до войниците. Те ще ни докарат храна.“ След тези думи той бързо се отдалечи.

В магазина на търговеца (съдържащ около фургон стоки) най-после узнах подробностите за всичко, което се беше случило. Сигурен съм, че нито преди, нито по-късно Управлението за индианците не е имало по-изпълнителен служител от този инспектор или специален агент Г. Щом пристигнал до оградата, той накарал коларя да спре вътре, до самите врати. „Къде е този кокошарник?“ — изкрещял той и скочил от фургона, загледан в мършавите индианци, които стояли наоколо равнодушни. Коларят му го посочил и инспекторът се завтекъл, ритнал вратичката и я отворил, изтикал кокошките навън, а след тях изхвърлил и няколко чувала царевица. „Хей, вие — извикал той на изумените очевидци, — вземете това, вземете и кокошките и си похапнете.“

Ако индианците не разбрали думите му, те поне разбрали постъпките му; станал истински бой за царевицата и подплашените бягащи и крякащи кокошки. А инспекторът се втурнал през двора към канцеларията, ритнал вратата и се изправил лице срещу лице с агента, който бил станал от мястото си и го зяпал учудено. „Ти… долен стар лицемер — извикал той, — току-що дадох на твоите индианци кокошките ти и малко от правителствената царевица. Защо отричаш, че караш да гладуват поверените ти хора? Тебе питам! Защо отричаш?“

„Те не гладуват — отвърнал агентът. — Признавам, че дажбата им не е голяма, но те в никакъв случай не гладуват. В никакъв случай, господине. А вие всъщност кой сте? Какво право имате да се пъхате тук и да ми задавате разни въпроси?“

„Ето ми картата — отговорил инспекторът — и ще добавя само това, че те уволнявам още сега. Свършено е с теб.“

Агентът погледнал картата и се отпуснал безмълвно на стола.

Инспекторът доставил от офицера-интендант във Форт Шо каквито храни могли да се отделят, а останалите купил от Хелина. Минало доста време, но те не пристигали. Поради топящия се пролетен сняг пътищата били почти непроходими, затова още няколко седмици Почти куче продължил да отмята нови мъртъвци в регистъра си от върбова кора. Накрая, когато пристигнал изобилен запас храна, а за благополучието на индианците вече се грижел нов, благ и честен агент, общият им брой възлизал на петстотин петдесет и пет! Близо една четвърт от племето била измряла. Оцелелите, изтощени от дългото гладуване, станали жертва на туберкулозата в различните й форми. Днес има само хиляда и триста чистокръвни черноноги, със седемстотин по-малко от тези през 1884 година. Те бързо се топят и това никак не е чудно. От 1884 година насам те бяха продали земи на стойност три милиона долара и сумата беше употребена предимно за купуване на храна, земеделски машини и добитък. При няколко добри агенти те бяха в чудесно състояние. При един от тях например, служил два срока, добитъкът на индианците нараснал на около двайсет и четири хиляди глави, защото агентът позволявал да се продават само бичетата и старите ялови крави. При един от следващите агенти обаче хубавото им стадо почти изчезнало. Женските, телетата, годинаците били купени от търговеца, дамгосани с нов печат и откарани в ранчото му, недалеч от планината Беърс По. Освен това резерватът винаги гъмжал от стадата на големите скотовъдци крале. Техните говедари откарвали със своите стада много от индианските говеда, а големият брой бичета, които наблъсквали на територията на резервата, станали причина тревата да намалява все повече. Днес, както научавам, ранчото вече го нямало и индианците скоро щели да получат своя дял земя. Когато обаче това се осъществи и излишните земи бъдат използвани за заселване, овчарите ще вкарат в тях стадата си и след това черноногите няма да могат вече да отглеждат нито коне, нито добитък. Само за няколко години тези някога обрасли с буйна трева хълмове ще се лишат напълно от зеленина и ще заприличат на оголената среда на мек коларски път. Не можах да се въздържа и се върнах при добрия отец, за да му съобщя, че неговите усилия да помогне на индианците са се оказали повече от успешни. Отседнах още една нощ при него. Той ми разказа за работата си сред племето кроу, където бил няколко години — време достатъчно дълго, за да научи езика им. Както повечето гранични йезуити, той умееше да върши какво ли не: притежаваше добри познания по медицина и хирургия, можеше да си построи дървена къща, да поправи счупено колело на фургон, да начертае земемерска скица и прокопае напоителен канал, а освен това бе добър рибар и отличен стрелец. Един следобед го срещнах далеч долу край река Милк. Ходил при отдалечените си енориаши и тъкмо беше вързал конете си да починат. Печеше си месо на малък огън и като вдигна към мен очи, ме покани да сляза от коня и похапна с него.

— Това е язовец — рече той, — току-що го убих.

— Но — възразих аз — те не стават за ядене. Не съм чувал някой да е ял язовци.

— Сине мой — отвърна йезуитът, като обърна спокойно месото върху пламтящите въглени, — всичко, което бог е създал, има известно предназначение, стига да сме в състояние да го открием. Този язовец също е създаден от него, а аз съм много гладен; следователно ще опека месото и ще задоволя с него глада си.

— Но вижте какво — продължих аз, като слязох от коня и седнах до огъня, — когато пътувате из тези места, защо не си носите в каруцата пълна кутия с храна?

— Ето я там, виждате ли я, ала тя вече е празна. Има само малко сол и пипер. Хората, които посетих, бяха много бедни и аз им оставих храната си.

Ето ви тук синтез, изразен с една дума. Този свещеник даваше всичко, всичката си сила и издръжливост, телесна и нравствена.

Ала нека продължа разказа си.

Като се прибрах в къщи, оставих коня в яхъра и влязох в стаята да окача гетите и шпорите си. Сварих Нет-ах-ки в леглото с отекли от плач очи. Щом ме видя, тя скочи и се притисна в мен.

— Те са мъртви — извика тя, — и двамата са мъртви! Дъщеря ми, моята хубава дъщеря и Винаги се смее. Така се обичаха, а сега и двамата са мъртви! И двамата са потънали във вездесъщата вода^[1].

И тя ми разказа между риданията си онова, което Бери й прочел в получения същата сутрин вестник. Яхтата на Аштън потънала при силна буря и всички на борда загинали. Намерих Бери и той мълчаливо ми подаде вестника. Всичко за нещастие беше истина. Никога вече нямаше да видим Аштън и Даяна. Тяхната яхта лежеше на дъното на Мексиканския залив.

Скръбни часове настъпиха за всички нас. Бери и жена му се прибраха в стаята си. Старата мисис Бери и жената Кроу тъгуваха, седнали долу край реката. Аз се върнах в стаята си, за да утеша, доколкото мога, Нет-ах-ки. Прислужниците си варяха вечерята. Дълго, до късна нощ, разговарях с малката си жена, разказвах й какво ли не, само и само да облекча нейната и своята скръб. И тя в края на краищата набери утеха. Хвърлих няколко цепеници в камината и се облегнах на стола. Жена ми мълча още няколко минути.

— Ела тук — повика ме тя.

Приближих се и седнах до нея. Тя хвана ръката ми с треперещата си ръка.

— Ето какво си мислех ей сега — почна Нет-ах-ки със запъване, но гласът й укрепна и тя продължи: — Ето какво. Те нали са умрели заедно? Нали? Мисля, че като са видели, че ще потънат, здраво са се прегърнали и са си рекли, ако са имали време, по няколко думи и дори са се целунали, макар да е имало други хора. Та ние нямаше ли точно така да направим?

— Да.

— Ето виждаш ли — завърши жена ми, — това не е чак толкова лошо, както би могло да бъде, защото на никого от двамата не се е наложило да тъгува за другия. Всички ние все някога ще умрем, ала аз мисля, че Слънцето и богът на белите са милостиви, щом на тези, които се обичат както Аштън и Даяна, дава такава смърт.

Нет-ах-ки стана и като свали от стената и полицата малките подаръци, изработени от Даяна, грижливо ги прибра на дъното на един сандък.

— Сега просто нямам сили да ги гледам, но някога, когато свикна с мисълта, че нея я няма, пак ще ги извадя и сложа на предишните им места.

Жена ми отново си легна и заспа, а аз останах дълго край гаснещия огън. Мислех върху думите й. Мина доста време и чак тогава почнах все по-ясно да съзнавам, че Нет-ах-ки е била… не, няма да кажа какво си мислех. Може би някои от вас, които умеят да се досещат за нещата, сами ще допълнят пропуснатото.

След няколко години подаръците на Даяна отново заеха мястото си в нашия дом, за да радват очите и душите на неговите обитатели. Но аз много пъти виждах Нет-ах-ки тихичко да измъква от сандъка портрета на така наречената си дъщеря и да го гледа с любов. После излизаше, за да скърби в самота.