Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (14)

Тринадесета глава
Жената от племето Снейк

В ниския край на долината, срещу Медисин Рок, един ръкав на река Марайъс (Драй Форк) се съединява с коритото на главното течение. Пролетно време ръкавът се превръща в буен кален поток, но през по-голямата част от годината представлява плитка, понякога пресъхнала рекичка. Водата й се запазва само в дълбоките вирове или там, където усърдните бобри строят „бентове“. Защо, защо ли пиша все в сегашно време, сякаш там още живеят бобри? И все пак нямам намерение да поправям написаните редове.

На другия ден, след като установихме лагер на реката, предстоеше лов на бизони в равнината отвъд Медисин Рок, където било забелязано огромно стадо. Ала Невестулчената опашка и аз предпочетохме да отидем на разузнаване нагоре по ръкава Драй Форк. В палатките ни имаше доста кожени торби със сушено месо. Летни бизонски кожи не ни трябваха, а разбира се, можехме по всяко време да се сдобием с колкото искаме прясно месо. Пресякохме реката и се отправихме по широка вдлъбната пътека, утъпкана от дивите животни, която водеше нагоре по твърде тясната лъка на Драй Форк и минаваше ту от едната, ту от другата страна на реката. Видяхме много боброви „бентове“, забелязахме и няколко бобъра, които плуваха, в езерцата си. Тук-там по брега се редяха тесните ивици на върбите. Понякога от тях изникваше и побягваше към хълмовете безопашат елен, изплашен от стъпките ни. Имаше много гърмящи змии: всеки миг потрепвахме от разнасящия се край пътеката внезапен звук, с който издаваха присъствието си. Убихме всички забелязани змии с изключение на една-две, които успяха да се шмугнат в близките си дупки.

Колкото повече се изкачвахме, толкова повече антилопи срещахме. Прерията между ръкава Драй Форк и най-близката рекичка в долчинката Пан д’орей бе едно от любимите им пасбища в околността. Като забележехме пред нас стадо антилопи или бизони, ние гледахме да го заобиколим. Не ни се искаше животните да се разбягат панически — така бихме издали на близкия враг присъствието си и посоката на нашето движение.

Бяхме напуснали лагера към осем-девет часа, много по-късно след заминаването на ловците на бизони, и към обед бяхме вече далеч в горното течение на Драй Форк, на тринайсет-четиринайсет мили от лагера. На запад и изток се простираше дълъг горист гребен, зеленината се редуваше със скали от пясъчник. Отправихме се към гребена, изкачвайки долчинката. В подножието му завързахме конете за колчета, сетне преодоляхме гребена и седнахме да огледаме спокойно местността. Носех печено филе от антилопа. Развързах торбичката си и наредих храната на един плосък камък.

— Вземи си — поканих своя приятел.

Невестулчената опашка поклати глава.

— Какво ти е? — попитах го. — Не искаш ли да ядеш? Вземи половината. Нося и за теб.

— Неразумно е да се яде по време на разузнаване и лов и изобщо когато отиваш някъде извън лагера — отвърна той: — Трябва да се нахраниш хубаво сутринта, след като станеш. Хапваш здравата, оседлаваш коня и тръгваш. И се чувствуваш силен — вървиш ли, вървиш. Ако ловът е неуспешен, пак не губиш бодрост, все вървиш и вървиш и твърдо вярваш, че ще ти потръгне, че скоро ще срещнеш антилопи, бизони или друг дивеч. Слънцето се издига все по-високо, достига висини, а после слиза към палатката си отвъд края на света. За седлото ти е завързана храна и ти си казваш: „Гладен съм, ще спра да похапна.“

На върха на някой гребен или хълм слизаш от коня и полуизлегнат на земята, започваш да ядеш. През това време ясните ти зорки очи оглеждат прерията, долините, храстите и склоновете на планините, за да открият нещо живо. Разбира се, ти си много гладен. Храната в устата ти се струва вкусна, стомахът ти иска да го напълниш и продължаваш да ядеш, докато не изчезне и последната хапка. И тогава, хаи-йа! Каква промяна настъпва в теб! Тялото ти изведнъж се отпуска, очите вече не се опитват да проникват в далечината, клепачите натежават. Земята ти се струва тъй удобна, сякаш е меко ложе. Оборва те дрямка. Само с цената на голямо усилие се удържаш да не заспиш. Лежиш си, а слънцето слиза все по-ниско и все по-ниско към палатката си. Знаеш, че трябва да станеш, да възседнеш коня и да препуснеш, за да видиш какво има там зад онзи висок, дълъг гребен, но храната е сторила своето и ти се самозалъгваш, като си казваш: „Не мисля, че там, отвъд гребена, бих намерил дивеч. Ще си почина тук малко, а после ще си тръгна за в къщи. Навярно ще убия нещо на връщане.“ И така, полуизлегнат, се отдаваш на леност, сънен си като сита мечка, чак привечер ставаш и поемаш към къщи, без да си намерил по пътя никакъв дивеч. Връщаш се в палатката, твоите хора виждат, че не си донесъл нито месо, нито кожи. Жена ти, без да продума, разседлава коня. Влизаш и сядаш на леглото, срам те е и започваш да лъжеш: разказваш колко далеч си отишъл, как пусто е било наоколо и как си се чудил къде се е дянал всичкият дивеч. Не, приятелю, не ми трябва филето ти. Яж, ако искаш, сам. Дай ми само наблюдателната си тръба, ще огледам околността.

Всичко, което говореше Невестулчената опашка, беше истина. Нима не бях изпитвал толкова пъти отпуснатост и сънливост, след като хапна по обед? Реших никога вече да не вземам със себе си храна, когато тръгвам на лов за един ден. Сега обаче направих изключение. Изядох повече от половината печено, изпуших една лула с приятеля си и заспах.

Невестулчената опашка трябваше няколко пъти да ме сръчка в хълбока, докато успее да ме събуди. Станах и разтърках очи. Гърлото ми беше пресъхнало, в устата ми имаше противен вкус — всичко заради обедното хапване и съня. Видях, че слънцето е изминало половината си път и е слязло към далечните сини върхове на Скалистите планини. Доста бях поспал! Приятелят ми внимателно следеше с далекогледа нещо на запад и си мърмореше под носа.

— Какво виждаш? — попитах аз, прозях се лениво и протегнах ръка към лулата и кесията му с тютюн.

— Не може да бъде — отвърна той, — не знам истина ли е това, което виждам! И все пак съм уверен, че нито очите, нито далекогледът ти ме лъжат. Виждам една жена, която върви пеш право към нас по билото на възвишението.

— Дай да видя — възкликнах аз, като хвърлих лулата и грабнах далекогледа, — сигурен ли си, че не сънуваш?

— Виж сам — отговори той, — тя е на третата гърбица от нас.

Насочих далекогледа към посочената от него гърбица. Наистина по зеления й склон с лека стъпка слизаше жена. Тя се спря, обърна се и засенила с ръка очи, погледна на юг, после на север и накрая назад — натам, откъдето бе дошла. Забелязах, че носи на гърба си малък вързоп и че върви изправена. Имаше стройна фигура. Очевидно бе млада. Ала защо беше тук и защо вървеше пеша из тази пустош, чиито безбрежност и безмълвие не можеха да не всеят ужас в една самотна и беззащитна жена…

— Как си обясняваш това? — попитах аз.

— Никак — отвърна Невестулчената опашка. — Безполезно е да се търси обяснение на такава странна случка. Тя идва насам. Ще се срещнем и тя сама ще ни разкаже.

Жената се изгуби от очи в падината зад втората гърбица на гребена, но скоро се появи отново и като продължаваше да върви напред, се спусна в следващата падина. Показа се отново на билото на възвишението, на чийто склон седяхме ние, после изведнъж ни зърна и спря. Поколеба се за миг, после тръгна към нас с непринудената си, лека и грациозна походка. Мисля, че и двамата сме я зяпали безцеремонно и хладно, но в маниера й, когато се насочи право към нас, нямаше никакъв страх, нито неувереност. Първото, което видях, бяха хубавите й очи, големите й, ясни, нежни и честни очи. В следващия миг забелязах, че лицето й е необикновено хубаво, косите й са лъскави и дълги, грижливо сплетени, а фигурата й стройна. Жената дойде съвсем близо до нас и рече:

— Привет!

— Привет, привет! — отвърнахме ние.

Тя сне вързопа си, седна и заговори на непонятен за нас език. Прекъснахме я със знаци, че не разбираме какво ни говори.

— Тя е от племето снейк (змия) — рече Невестулчена опашка. — Разбрах го по кройката и шарката на мокасините й.

Бих искал да знам от кое племе е бил и в коя епоха е живял онзи човек, на когото е хрумнала мисълта да създаде езика на жеста, с помощта на който прерийните племена от Саскачеуан до Мексико могат да разговарят и да си съобщават всичко, което не могат да изразят на чуждия език. Ето че седяхме и не можехме да разберем нито дума от езика на тази жена, но благодарение на чудното изобретение на този древен човек това нямаше значение.

— Коя си ти? — попита Невестулчената опашка. — И откъде идваш?

— Аз съм от племето снейк — отвърна жената със знаци — и идвам от нашия лагер, далеч на юг.

Тя млъкна и ние й обяснихме със знаци, че я разбираме. Известно време жената стоя и мисли, сбърчила чело, издала устни. После промълви:

— Преди три зими станах жена на Двете мечки. Той беше много хубав, много храбър, имаше добро сърце. Обичах го и той ме обичаше, бяхме щастливи.

Жената отново млъкна, по бузите й се застичаха сълзи. Тя ги избърса няколко пъти и с усилие продължи:

— Бяхме много щастливи, защото мъжът ми никога не се сърдеше. Никой в нашата палатка не е чувал гневни думи. Тя бе палатка на пиршества, песни и смях. Всеки ден се молехме на Слънцето, искахме от него да ни дари и занапред щастие, да ни даде дълъг живот.

Преди три месеца — два месеца преди този, който вече изтече — се случи това, за което ви разказвам. Зимата бе минала, почнаха да се появяват трева и листа. Една сутрин, като се събудих, видях, че съм сама в палатката. Вождът бе станал, когато съм спяла, и излязъл. Нямаше ги пушката, седлото и въжето и по това разбрах, че е отишъл на лов. Зарадвах се. „Той ще донесе в къщи месо — рекох си аз, — тлъсто месо и ще си устроим пир.“ Събрах дърва, донесох вода и седнах да го чакам. Целият ден седях в палатката и го чаках, ших мокасини, ослушвах се дали няма да се чуе тропотът на ловния му кон. Слънцето залезе и запалих голям огън. „Трябва скоро да си дойде“ — мислех си.

Но не, мъжът ми все не идваше и аз почнах да се безпокоя. До късно седях и го чаках, страхът все по-силно сковаваше сърцето ми. Хората в лагера си легнаха. Станах и тръгнах към палатката на баща си. Не можех да заспя. Когато настъпи утрото, мъжете тръгнаха да търсят вожда ми. Целия ден го търсиха в прерията, в гората, по бреговете на реката, ала не го намериха. Нямало и следи — нито от него, нито от коня му. Три дена бродиха търсачите в различни посоки и накрая се отказаха. „Умрял е — казаха ми те, — удавил се е, убила го е мечка или враг. Сигурно е загинал от ръката на враг, иначе конят му щеше да се върне в своето стадо.“ Ала аз си мислех, че мъжът ми е жив, не можех да повярвам, че е мъртъв. Майка ми ме караше да си отрежа косите, но аз не исках. Казах й: „Той е жив. Когато се върне, ще се ядоса, като види, че ги няма дългите ми коси, толкова ги харесва. Колко пъти сам ги е ресал и сплитал.“

Дните минаваха, а аз все чаках, чаках и гледах не иде ли. Почнах да мисля, че може би наистина е умрял, но ето че една нощ сънят ми вдъхна надежда. Три нощи поред ми се присънваше все едно и също. Разбрах, че това е истината, че той е жив. „Далеч на север — ми каза моят сън, — край една река, в лагера на прерийни обитатели, лежи ранен и болен твоят вожд. Върви, намери го и му помогни да оздравее. Той тъгува в самотата си, вика те при себе си.“

Приготвих се и една вечер, когато всички заспаха, потеглих на път — това беше единственият начин да се измъкна. Ако баща ми и майка ми знаеха какво се готвя да направя, щяха да ме задържат. Взех със себе си храна, шило и сухожилия, както и голям запас кожа за мокасини. Когато провизиите ми се свършиха, почнах да ловя с примки катерици и зайци, да изравям корени. Не съм гладувала, но пътят беше дълъг, много дълъг и аз се страхувах от мечките, които скитат през нощта. Ала те не ми сториха нищо. Моят дух, изглежда, не им позволяваше да ме нападнат. Този лагер, както ми каза духът от съня, е там, накъдето се виждат планините. След много дни излязох на Голямата река и още много дни вървях надолу по нея, докато съзрях домовете на белите. Но лагера, който търсех, не намерих. Като завих на север и достигнах първата река, аз тръгнах по нея към планините, ала и там не срещнах хора. Тогава отново тръгнах на север и вървях, докато излязох на тази малка рекичка и ви срещнах. Кажете ми, не е ли във вашия лагер моят вожд?

Мислите, че тази жена е била луда? Зависи как ще погледнете на всичко това. Има хора, които вярват в рая, обещан от пророците. Други например вярват в богооткровението, явило се на някой си Джоузеф Смит, трети вярват в аллаха, четвърти — в изцелението от болест чрез вярата в Христа, пети имат други религии и вярвания. Ако всички те са луди, тогава и тази индианка е луда, тъй като вярва в сън, без да се съмнява дори за миг, че като следва указанията му, ще намери скъпия си изчезнал мъж. За повечето индианци сънят е действителност. Те вярват, че в съня си общуват с духовете, вярват, че тяхната сянка душа, освободила се временно от тялото, странствува далеч и преживява разни приключения. Ако например на някой черноног се присъни зелена трева, той ще е напълно убеден, че ще доживее до идната пролет.

Ние, разбира се, бяхме принудени да кажем на непознатата жена, че изчезналия й мъж го няма в нашия лагер. Невестулчената опашка й съобщи, че при нас са на гости няколко северни черноноги и хора от племето блъд, след което я посъветва да дойде с нас и да ги разпита. Тя на драго сърце се съгласи и ние потеглихме за в къщи. Приятелят ми яздеше упорита дребна кобила, на която не можеха да се качат двама души; бях принуден да настаня жената зад себе си. Предизвикахме сензация, когато по залез-слънце пристигнахме в лагера.

Невестулчената опашка се съгласи да подслони жената в своята палатка и аз се надявах да я сваля от коня някъде край дома му, за да не бъда забелязан от стопанката на друг дом, който се намираше доста наблизо. Но нямах късмет: съзрях отдалеч Нет-ах-ки. Тя стоеше и ни наблюдаваше. Гледаше хубавата млада жена, възседнала коня зад мен и здраво обвила с ръце кръста ми. Когато стигнах до палатката си, никой не ме посрещна. За пръв път разседлах сам коня. Влязох в палатката и седнах. Нет-ах-ки печеше месо. Тя не ми продума и не вдигна очи. Подаде ми мълчаливо водата, сапуна, кърпата и гребена. Когато се измих, Нет-ах-ки сложи пред мен паница със супа, месо и ме погледна тъжно, с укор. Аз глупаво и смутено се ухилих. Макар да нямах никаква вина, кой знае защо, не можех да срещна очите й и побързах да се заловя с яденето. Жена ми избяга на другия край на палатката, покри глава с шала си и се разплака. До този момент си мислех, че съм гладен, но изведнъж храната ми се стори безвкусна. Похапнах малко и припряно, после излязох и се запътих към Невестулчената опашка.

— Прати майка си в моята палатка — рекох аз, — нека разкаже всичко на Нет-ах-ки.

— Аха! — засмя се Невестулчената опашка. — Младите са се скарали, така ли? Момичето ревнува. Добре, ей сега ще оправим работата. — И той помоли майка си да отиде у нас.

След около два часа, когато се прибрах, Нет-ах-ки ме посрещна с радостна усмивка, настоя да вечерям повторно и ми подаде чифт чудесни мокасини, които бе ушила тайно, за да ме зарадва.

— Бедната жена — каза тя, когато вече заспивахме, — как ми е жал за нея! Утре ще й подаря един кон.