Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (21)

Двадесета глава
Нападението срещу ловците

След около два дена нашият лагер се премести край река Марайъс, в долината срещу устието на Блак Куле. Покрай реката растеше в изобилие канадска калина и жените събираха плодовете и ги сушаха за зимата. Аштън още не бе опитал новата си пушка и един ден го склоних да отидем на лов. Успях с мъка да го измъкна от къщи. Очевидно нищо не го интересуваше, по-голямата част от времето прекарваше в леглото си и все пушеше: разсеяно тъпчеше лула подир лула. Жените бяха прави. Никога не се смее дълбоко тъгуваше. Искаше ми се да намеря някакъв начин да го накарам да забрави тази скръб.

Яхнахме конете, преминахме реката и се упътихме на север, придържайки се все край долината Блак Куле, за да се отбиваме от време на време в нея. Дивеч не се срещаше много, тъй като ловците бяха прогонили повечето от стадата към хълмовете Суийтграс. Въпреки това тук-таме съзирахме антилопи и малки групи бизони, понякога отделни стари самци. Изминахме пет-шест мили и се спуснахме в долината, за да напоим конете на вира, който бяхме видели отгоре. Вирът представляваше тясна ивица вода, дълга около петдесет ярда. Учуди ме това, че много от върбите, които ограждаха източния му край, бяха прегризани от бобри. Откъм западния край се издигаше глинест склон, дълъг двайсет-трийсет стъпки. В основата му се забелязваше дълбока, тъмна, ниска пещера, обитавана от бобри. Ако се съди по различната големина на следите, там живееше цяло семейство. Никога — нито преди, нито по-късно — не бях виждал бобри да обитават такова място. Между вира и реката, която течеше на няколко мили оттук, нямаше никаква вода. Локвата изглеждаше недостатъчно дълбока, за да се гмуркат в нея. Ала най-необикновеното бе това, че живееха в пещера, чийто вход се намираше на известно разстояние от вира, и то по-високо от него. Недалеч се валяха три-четири стари пръта от палатка. Опитах се да измеря с един от тях дълбочината на пещерата, но това не ми се удаде. Все пак успях да установя, че сводът се снишава постепенно към пода дотолкова, че в самата дълбина не може да се провре животно, по-едро от лисица. А всяка една лисица, дори едрата червена лисица, трябва да е съвсем прегладняла, че да се осмели да опита боброво месо.

Преди да слезем в долинката, видяхме няколко бизона, които пасяха на отсрещната страна. Докато бродехме около вира, те се появиха на върха на склона, преминаха в тръс и накрая в галоп, устремили се към водата.

— Хайде — рекох на Аштън, — опитай сега пушката си. Застреляй ей онази млада самка.

На около сто ярда от нас бизоните завиха към долинката. Когато набелязаното животно се обърна странично, Аштън сне пушката си и мигновено, почти без да се прицели, улучи бизона тъкмо където трябва, до плешката. Кръв бликна от ноздрите на бизона почти едновременно със самия изстрел, той потича в галоп, после изведнъж спря и рухна на земята.

— Отличен изстрел — забелязах аз. — Очевидно и преди си имал работа с пушки.

— Да — рече Аштън, — много стрелях навремето в Адирондаките и Мейн.

Поведохме конете към падналия бизон, оставих кръвта да изтече и започнах да режа филето. Аштън, застанал до мен, ме гледаше.

— Повече няма да ги убивам — рече той по-скоро на себе си, отколкото на мен, — не е добре да се отнема животът на такова великолепно животно.

— Ами — възразих аз, — нямаме в палатката нито къс прясно месо. Не зная какво биха казали жените ни, ако се върнехме без месо.

— Разбира се — съгласи се той, — трябва да ядем. Но не искам да убивам тези благородни животни. Това никак не ми доставя удоволствие. Отсега нататък ще давам пушката си на индианците и те ще ни доставят моя дял месо. Мисля, че това може да се нареди, нали?

Отговорих му, че навярно ще може да се уговорим. Но не му казах, че ще се погрижа да ходи на лов и да ни доставя сам месото. Исках да го посъживя, да го събудя от съня, в който бе потънал. Няма нищо по-добро за душевното спокойствие от изморителната работа или физическите упражнения.

Когато се върнахме у дома с филето, езика и някои други части от месото, които набързо бях пъхнал в чувала, взет специално за целта, аз разказах подробно за отличния изстрел на моя приятел. Жените много го похвалиха. Преведох на Аштън всичко, което казаха, а жената Кроу рече, че ако не му била като майка, щяла с удоволствие да му стане жена, защото тогава навярно щяла да получава в изобилие месо и кожи. Аштън се усмихна, но не каза нищо.

Същия ден на вечеря ни поднесоха ястие, което моят приятел погледна с подозрение — така постъпих някога и аз, щом видях месото за пръв път. Ала после, като го опита, изяде всичко и се огледа наоколо, както навремето се огледах и аз, за да види дали няма да му предложат още. В торбата бях донесъл и черва, покрити с мека белоснежна лой. Нет-ах-ки грижливо ги изми, а после, като ги обърна наопаки, така че лойта остана отвътре, ги напълни със ситно нарязано месо от бъбреците. После завърза здраво двата края на този дълъг, подобен на наденица деликатес, и го сложи да се пече на въглените. За да не се препече, Нет-ах-ки постоянно го обръщаше. След като се пече около двайсет минути на въглените, наденицата трябваше да поври пет-десет минути в котле с кипяща вода. След това вече можеше да се поднесе. По мое мнение и според всички, които са я опитвали, този начин на приготвяне на месото е най-добрият, тъй като в здраво завързаното черво се запазват всички сокове. Черноногите го наричат „черво кроу“, защото научили приготовлението му от племето кроу. Остава само някой предприемчив готвач от градски ресторант да даде на ястието английско название и да отвори заведение, където да бъде главното в менюто. Гарантирам, че местните чревоугодници ще тичат за него от всички краища на града.

След един-два дена, продължавайки да привеждам в изпълнение своя план — да накарам Аштън по-често да излиза с коня си, — аз се престорих на болен, а Нет-ах-ки му рече (служех за преводач), че месото се е свършило и ако той не отиде на лов и не убие дивеч, ще трябва да си легнем вечерта гладни. Той се обърна към мен с молба да му намеря някой, който да го смени, обещаваше да заплати на ловеца, като му предлагаше и пушката, и патроните си. Затова Нет-ах-ки отиде да потърси някого. Но аз й обясних какво трябва да направи и тя скоро се върна с израз на крайно огорчение, като съобщи, че не е могла да намери никого: всички, подходящи за тази работа, вече били отишли на лов.

— Е, нищо — примири се нашият приятел, — щом е така, няма да ходя на лов. Ще купя месо от тях, когато се върнат.

Помислих, че малкият ми план в края на краищата ще се провали, ала Нет-ах-ки ми се притече на помощ веднага щом й рекох какво е решил да стори Аштън.

— Кажи му — заяви тя, — че никога не съм предполагала, че ще иска да опозори нашия дом. Ако купи месо, целият лагер ще ми се смее и ще ми се подиграва, ще говори, че мъжът ми е безделник и не може да застреля дивеч, за да снабди с месо дома си, та трябва приятелят му да им купува месо, за да не гладуват.

Като чу това, Аштън веднага скочи.

— Къде ми е конят? — попита той. — Щом така гледат на това, аз, разбира се, съм длъжен да отида на лов. Пратете за коня ми.

Изпратих го с моя приятел Невестулчената опашка, когото посъветвах да направи голяма обиколка, та да ловуват цял ден. И наистина ловният им ден се оказа твърде дълъг, чак след залез се върнаха. Посъветвах също индианеца да изгуби капсулите си, но на такова място, че да може после лесно да ги намери. Аштън трябваше да стреля по дивеча сам. Докараха твърде много месо. Той бе много изморен, искаше му се да яде и пие цяла вечер, вместо да пуши безкрай, но само веднъж натъпка лулата си след вечеря, а после си легна. Дълго време му се наложи да се нагърбва с целия лов. Аз ту боледувах, ту си наранявах крака, ту си изгубвах коня — и все не можех да отида на лов. Поразителен беше фактът с колко много месо разполагахме: Нет-ах-ки всеки ден го отнасяше на купчини и раздаваше на нуждаещите се, вдовиците и другите, за които нямаше кой да ловува. Ала аз не стоях в лагера. Веднага щом Аштън и другарите му по лов — Невестулчената опашка или някой друг — заминеха, отивах да бера плодове заедно с жените или оседлавахме конете с Нет-ах-ки и тръгвахме на разходка в посока, противоположна на онази, в която бяха потеглили ловците. Но макар Аштън да имаше работа, той, както ми се струваше, не бе по-весел. Все пак положението се подобри, защото приятелят ми разполагаше с по-малко време за размишления: обикновено в осем или в девет вечерта вече дълбоко спеше.

На два пъти местихме лагера надолу по течението на реката. Сезонът на плодовете почти бе преминал и жените заговориха за връщане във Форт Бентън. Бяха изминали вече почти шест седмици и аз също се готвех да се връщам, понеже бях уверен, че Бери е там и ни чака. Една вечер обсъдихме положението и решихме да потеглим за в къщи след ден. Беше ли предопределено от съдбата сутринта преди нашето заминаване да пратя Аштън за последен път на лов? Ако не бях направил това… Но аз го изпратих. По-късно ще научите до какво доведе тази моя постъпка. Той можеше и да не отиде на лов, имахме достатъчно месо. Изплатих го и с това промених целия ход на живота му. Ако Аштън беше останал онова утро в лагера, може би щеше и сега да е жив. Поглеждайки назад, аз не зная виновен ли съм за това, или не.

Аштън и Невестулчената опашка потеглиха. Жените заприбираха багажа, измъкнаха торбите от нещавена кожа и взеха да ги пълнят със събраните плодове и сушено месо. Към обед, тъкмо когато направих знак на Нет-ах-ки, че искам да ям, на северния склон на долината се появиха конници. Те препускаха към нас. Целият лагер възбудено забръмча. Някои от конниците размахваха наметала, давайки сигнала „врагове“. Мъжете и младежите грабнаха юздите и побягнаха за конете си. Малката група конници се спусна в лагера и след няколко секунди към мен се втурна Аштън. Пред него на седлото седеше девойка. Той я хвърли в протегнатите ръце на Нет-ах-ки. Аштън беше страшно развълнуван, тъмните му очи просто святкаха. Непрекъснато повтаряше:

— Страхливци! Ах, какви страхливци! Но двама убих, свалих двама.

Девойката плачеше и нареждаше:

— Майка ми, баща ми… и двамата умряха, и двамата са убити.

В лагера се вдигна суматоха. Мъжете оседлаваха конете си, крещяха бясно за оръжието си, възсядаха конете и препускаха към прерията. Потокът конници все повече нарастваше. Аштън слезе от коня и аз видях, че левият му крачол е наквасен с кръв. Той влезе, накуцвайки, в палатката, аз го последвах и свалих дрехите му. Точно под горната става на бедрото имаше дълга бразда, прорязана от куршум.

— Ето как стана това — разказа ми той, докато му промивах и превързвах раната. — На две-три мили от лагера с Невестулчената опашка настигнахме група ловци и продължихме заедно с тях. Някои от ловците водеха и жените си, навярно да им помагат. След малко видяхме хубаво стадо бизони, приближихме го и устроихме гонитба. Убихме към двайсет. Тъкмо нарязвахме месото, бог знае откъде се появиха около петдесет конници и почнаха да стрелят по нас. Ние бяхме само седмина-осмина — недостатъчно силен отряд, за да отблъснем нападението; — но донякъде успяхме да задържим врага, докато жените яхнат конете си, а после всички препуснахме с все сила към лагера, по-точно всички освен двама-трима мъже и една жена, убити още с първите изстрели. Аз убих един от враговете, преди да яхна коня си, и още един след това. И много се радвам, че ги убих, бих искал всичките да избия.

Преследваха ни доста дълго, около две мили, но в края на краищата успяхме да ги спрем или може би те решиха, че е по-добре да не рискуват да приближават нашия лагер. Един от тях ме одраска. Е, повече няма да стреля. Улучих го. Пльосна се на земята. Девойката ли? Те застреляха коня й, ала преди да падне, аз се пресегнах, улових я и я прехвърлих на моя кон. След това вече не можех да стрелям с пушката си, иначе щях да се проявя по-добре. Ето какво ще ви кажа: ако не бяха тези нещастни скалпирани трупове, които се търкалят сега там, в прерията, бих казал, че съм изпитал голямо удоволствие.