Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (9)

Девета глава

Вторник, ден втори

Шилсхоул марина

Балард, щата Вашингтон

Грейси О’Брайън паркира сребристия си корвет, модел 1982-ра година на паркинга на Марината и изключи двигателя.

Корветът бе първата й голяма глезотия, след като получи работата в „Джансън и Прузън“. При начална заплата от 105 000 долара годишно, това бе повече от възможно. Винаги бе мечтала да има корвет.

Беше я купила преди година и през изминалото време съжаляваше само, че нямаше достатъчно време да я кара — и за двестате долара глоба за превишена скорост, когато профуча край един пътен полицай с около сто и осемдесет километра в час.

— Онзи ми поиска разрешително за пилот — смееше се Грейси, когато на следващия ден разказваше случката на Ейприл.

— О, не, нима му го показа?

— Разбира се, че го показах! Извадих си разрешително за частен пилот и му го подадох. Татко ти би се гордял с мен.

— Учудена съм, че не ми звъниш от окръжния затвор.

— Не, полицаят се разсмя.

— Но все пак те глоби.

— Да, макар че примигвах на парцали и се правих на секси и всичко останало, на което си ме учила, Роузън. Но пак ти казвам, при мен тези номера не минават.

— Това е защото непрекъснато говориш! Така съсипваш целия ефект от кипренето.

Грейси се изкикоти като си спомни случката. Взе куфарчето си от дясната седалка, затвори вратата и се спря да изчисти едно петно от прозорчето, преди да се запъти към яхтата, която наричаше свой дом.

Корветът бе предизвикал удивеното ахване на Ейприл, но щурото решение на Грейси да си купи скъпа яхта и да заживее в нея северно от центъра на Сиатъл бе поразило цялото й голямо семейство.

— Безопасно ли е? — попита Ейприл.

— Безопасно е, успокояващо е и съм вложила сериозни пари в десетгодишен седемнайсетметров кораб с голяма спалня, салон, кухня и всичкото това — на цената на твоя апартамент във Ванкувър.

Грейси се спря пред входа към кея, за да се наслади на очертанията на своя кораб, както обичаше да го нарича. Беше седемнайсетметрова яхта тип „Карвър“, привързана с кърмата си към кея.

Затвори портичката зад себе си и измина седемте метра до плаващия си дом, отключи вратичката и хвърли куфарчето си върху един стол, след което сложи отново слушалките, за да позвъни на Ейприл. Набра номера на клетъчния й телефон, като си припомняше подробностите от последния им разговор. Той се бе състоял преди часове и докато Арли и Рейчъл очевидно се оправяха физически, новината, че се бяха появили представители на НКБТ и ФАА за разпит, я безпокоеше през последните няколко часа, а мълчанието в Анкъридж не беше никак от полза.

— Ало?

— Къде се намираш, Розенкранц? — попита Грейси.

— Тъкмо излизам от болницата и щях да ти звъня. Грейси — рече Ейприл. — Мисля, че имаме проблем.

Разказа й с напрегнат глас за свадливия разпит и за нападението на инспектора от ФАА, както и за гнева на Арли Роузън.

— Да не се шегуваш? Нашият командир да изгуби самообладание? — попита разтревожена Грейси.

— Напълно. Обиждаше го и тъй нататък. Ако онзи от ФАА не бе предварително решен да причинява неприятности — а той очевидно бе нахъсан — вече е съвсем сигурно, че ще го направи. Още с идването беше озлобен.

— Ще се наложи да намеря специалист по авиационно право и то бързо. Някой, който има опит при защитата на пилоти срещу ФАА.

— Грейси, мислиш ли, че това ще се върне като бумеранг върху татко?

— Ами, ти ми кажи. Онзи от ФАА спомена ли нещо за алкохолизъм?

— Да.

— Обвини ли го, че е летял пиян, спомена ли, че ще препоръча да се предприемат т.нар. „действия относно сертификата“ му?

— Да. Не със същите думи. Не каза „действия относно сертификата“, но точно това имаше предвид.

— Тогава сме изправени пред голям, очевиден и труден проблем. А те иначе как са?

— Малко са замаяни. Мисля, че татко още не осъзнава напълно, че е загубил любимеца си. Той толкова обичаше албатроса.

— Това може да се окаже най-малкият от проблемите му.

— Той сигурно ще потърси начин да го извади, но когато един самолет е преседял в солена вода…

— Ейприл, сега трябва да се съсредоточа. Разкажи ми колкото е възможно по-подробно за онзи разпит и какво точно каза баща ти на онези типове.

— Ще ти го пратя по имейла след минутки.

— Какво, бележките си ли?

— Не. Записах дигитално целия разпит и веднага щом си отида в хотела — запазила съм стая в „Анкъридж Хилтън“ — ще ти го пусна по електронната поща. Качила съм програмата на лаптопа ти, когато миналия месец купих това магнетофонче.

— О, забравих. Чудесно. Но нима искаш да кажеш, че можеш да го изпратиш директно от самия диктофон?

— Не, ще използвам своя лаптоп.

— От своя лаптоп ли? Да не би да си взела лаптопа си в Анкъридж?

— Разбира се.

— Да не искаш да кажеш, че си имала време да грабнеш и компютъра си заедно с несесера си, когато тръгваше от Ванкувър?

— Грейси, лаптопът е нещото, което грабвам първо, преди да взема несесера си… — рече тя и изведнъж се спря. — Но защо повтарям това? Нали знаеш, че мразя тази дума „несесер“? Това е просто нещо, което ме кара да се чувствам и да изглеждам добре.

— Да, знам. И така, колко време ще останат твоите хора в болницата?

— Най-малкото и тази нощ.

— Добре, а сега ми кажи ти как си?

Ейприл въздъхна.

— О, на път съм да се разплача от облекчение или от мъка. Слава богу, че са невредими, но кого удовлетворява това? Изгубил си самолета си, ФАА те е подгонил… Не е много весело.

— Можеш ли да си вземеш няколко дни отпуск, за да ги придружиш до дома в Секуим?

— Да, но след два дни трябва да посрещам кораби. Дийн ще пристигне утре заран. Ти ще потърсиш ли адвокат?

— Освен онзи, когото виждам в огледалото ли? Да. Това ще е първата ми работа утре заран. Удобно ли е да се обадя на командира и на Рейчъл? Биха ли разговаряли с мен?

— Много биха се зарадвали да чуят своята крайно цинична заместник-дъщеря — отвърна Ейприл и й продиктува номера на телефона в болничната им стая. — Грейси, татко не е пил. Знаеш го, нали?

— Бих заложила живота си за това.

— Тези обвинения бяха доста гадни.

— Стой си там и имай вяра, Ейприл. Наистина. Ще оправим тази работа, ти и аз.

— Мислиш ли?

— Ей, забрави ли какъв екип сме?