Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (7)

Седма глава

Вторник, ден втори

Медицински център „Провидънс“, Анкъридж

Фактът, че Джордж Микулски от НКБТ извади малък магнетофон и поиска разрешение да записва разпита, накара и Ейприл да извади дигитален диктофон от чантичката си и да стори същото — действие, което очевидно разгневи инспектора от ФАА.

— Възразявате ли да записвам разговора? — попита го Ейприл. — Особено след като и вие го записвате…

Инспекторът от ФАА с усилие възвърна неутралното си изражение.

— Не. Няма причина да не го правите — рече той, но тонът му бе принуден.

Харисън и Микулски се настаниха на сиви метални столове от дясната страна на леглото на Арли Роузън, а Ейприл седна срещу тях.

— Командир Роузън — започна Джордж Микулски, — това няма да е снемане на показания; става дума за неформален разпит, който ще бъде документиран, с ваше разрешение. А сега бихте ли ни разказали онова, което си спомняте за предишната нощ, като започнем от излитането, включително маршрут, височина, план на полета, радиовръзки и т.н.

— Ще се постарая, приятели. Но все още съм доста замаян.

— Позивните на самолета ви са „новембър-три-четири-делта-делта“, нали така?

— Да.

— И самолетът е бил снабден с всички сертификати за годност, за безопасност?

— Разбира се. Освен това аз имам и правоспособност за бордови инженер. Всички дневници са водени до последно, но останаха в самолета, където и да се намира той.

Микулски си отбеляза нещо и кимна.

— Извинете, командире. Продължете. Как започна полетът?

Арли описа рутинното излитане от гладката повърхност на езерото Худ край Анкъридж, намиращо се близо до международното летище на града. След това си припомни бавното изкачване до две хиляди метра височина и полета над канала, известен като „ръкава Търнагейн“, после ниския планински хребет и Уитиър в посока към морето.

— Беше привечер и намерението ми бе да стигна до Ситка, а прогнозата бе благоприятна за полет по визуални ориентири. Така беше, докато не стигнахме на около шейсет мили източно от Уитиър. След това започнах да се снижавам и да държа курс южно над остров Монтагю, малко или много прав курс по GPS-a към остров Мидълтън, за да избегна облачната покривка на север. След като прелетяхме над Монтагю, реших да се държа по-ниско над водата, на около триста и трийсет метра. GPS-ът ми е с голяма карта и бях сигурен, че сме далеч от всякаква суша. Но когато прелетяхме над Мидълтън, разбрах, че сме попаднали в капан. Опитах да се свържа с Анкъридж и да поискам разрешение за полет по уреди.

— Имате ли правоспособност за полет по уреди? — попита Микулски и предизвика едно удивено смръщване.

— Питаш дали имам правоспособност, така ли? — повтори изуменият Арли.

— Да, мисля, че ви попитах точно това — отвърна Микулски с лек нюанс на официалност в тона.

Арли се изсмя.

— Синко, аз съм правоспособен командир на пътнически боинг-747 в голяма авиокомпания, имам трийсет хиляди налетени часа! Последния път, когато съм проверявал, не се разрешаваше да си пилот на пътнически самолет без такъв сертификат.

— Да, разбира се — рече Джордж Микулски намусено и се изчерви.

— Откога работиш в НКБТ, Джордж? — попита Арли.

Ейприл усещаше как напрежението в стаята нараства, инспекторът се размърда на стола си, а Микулски се отдръпна назад.

— В НКБТ съм от четири месеца.

— А имаш ли правоспособност на летец?

— Командир Роузън, защо не ме оставите аз да задавам въпросите? — отвърна Микулски с напрегнат тон.

Арли се усмихна с онази характерна за него усмивка, която Грейси определяше като неотразима. Преди да отговори се понамести на леглото, сякаш се готвеше за малка битка.

— Джордж, причината да ти задам този въпрос е в това, че има някои неща, които трябва да обяснявам по-подробно, ако не си летец. Извинявай, ако си доловил във въпроса ми обида.

— Не, още не съм летец, но това няма значение — сопна се онзи и си даде вид, че записва нещо важно. — Ако нещо не ми е ясно, ще ви го кажа. А сега, моля ви, върнете се към разказа си.

Ейприл и Арли се спогледаха.

— Добре — каза Арли и поде отново. — Летя на триста и трийсет метра, не мога да се свържа с Анкъридж-център, облаците пред мен стават все по-ниски и вече е почти тъмно. Вляво от себе си виждам само няколко светлини на брега и освен да обърна обратно, другата ми възможност е да вдигна сателитния си телефон и да се обадя на диспечерите в Анкъридж по телефона. Но видимостта се влошава прекалено бързо, затова казах на Рейчъл, че най-добре ще е да обърнем назад и да се отклоним на северозапад към Валдес. Тя се съгласи. Аз…

— Имахте ли под ръка подробни карти на района? — прекъсна го Уолтър Харисън.

— Да — отвърна предпазливо Арли и изгледа Харисън не особено дружелюбно. — Обикновено когато летя, използвам карти, освен електронната система с GPS-a на таблото и резервния си ръчен GPS. Искате ли да изброя номерата на картите?

Харисън бързо поклати отрицателно глава.

— Много добре. Вкарах координатите на Валдес и в двата GPS-a, получи се курс около три-три-нула, който не вършеше работа поради планините, затова се насочих на северозапад, за да поема над канала и реших, че ще бъда в безопасност на около десет мили северно, преди да се наложи или да се издигна при ясно време, или да обърна на запад към Анкъридж, за да остана в режим на визуален полет. За да съм сигурен, че имам необходимата видимост под облаците и тъй като бях над открито море, се спуснах на трийсет и три метра по радиовисотомера. Морето бе доста развълнувано, предполагам, че височината на вълната бе от метър и половина до два метра и не исках да кацам в открито море при подобни условия.

— Можехте ли все още да виждате? — попита Микулски.

— Да. Все още бе сумрак и се намирах под облачния покров. Ето защо можах да видя вълните под себе си. Това е открито море, нали разбирате, международни води.

— Добре.

— И така, летяхме на курс около двеста и деветдесет градуса и вдясно ми се видя малко по-ясно, затова завих и поех по курс около триста и двайсет. Вече наближавахме момента да вземем решение, облачният покров продължаваше да бъде нисък, когато без видима причина всичко изведнъж отиде по дяволите.

— С колко гориво разполагахте?

— За девет часа полет, Джордж. Тук горивото няма никакво значение.

— Добре.

— Държа здраво щурвала и летя на трийсет и три метра височина със скорост сто и четирийсет мили в час, когато изведнъж попадам в гъста мъгла, която изникна сякаш отникъде. Аз, разбира се, преминавам към полет по уреди и тъкмо започвам да се издигам и да завивам, за да избягам от мъглата, се чува онзи силен метален трясък, пукот или нещо подобно и губя една от перките на витлото на десния мотор. Или най-малкото такова бе усещането, защото машината моментално започна да се тресе, както би се държала, ако е изгубила перо от витлото си. И нещо повече, когато се откъсна, то едва не улучи кабината, защото едновременно с ужасното раздрусване се чу и невероятно свистене.

Ейприл гледаше баща си, докато той разказваше — погледът му бе някъде далеч, отново преживяваше онзи ужасен миг.

— Стори ми се, че щурвалът бе решил да ме пребие до смърт, така силно се тресеше и друсаше. Мина само частица от секундата, но стана ясно, че ще трябва да се борим за оцеляването си. Старата госпожица се накланя надясно, дърпам щурвала наляво и натискам лявото кормило, опитвам се да не губя от поглед данните на уредите и в този момент десният мотор се откъсва от крилото. И изведнъж вдясно избухва огромно огнено кълбо, навярно от разкъсан горивен резервоар. Помислих си, че ще експлодираме, преди да съм изгубил управлението, но остана просто онова силно оранжево зарево. Завъртам ключа за двигател номер две и се опитвам да спра горивото, в същото време Рейчъл извика: „Горим!“. Помислих си, че е голям късмет дето тя също е пилот. В подобен момент последното нещо, което ми трябва, е да възникне паника, защото всичките ми усилия са потребни, за да задържа самолета във въздуха и да го изравня, което става все по-трудна задача. Давам на левия двигател пълна мощност, натиснал съм лявото кормило почти до дупка, когато сякаш се блъснахме в нещо… не знам… може би някаква ниска турбулентност, идваща откъм сушата на няколко мили в северозападна посока. Каквото и да бе, само то ми липсваше, защото взе просто да ни подмята надясно като играчка, въпреки че левият елерон бе спуснат до долу и лявото кормило бе натиснато докрай. И ето, че се оказвам увиснал в невъзможно положение — във вираж от деветдесет градуса, без подемна сила, това трае само миг, но е достатъчно да изгубя повечето от трийсетте си метра височина. Почти изправих самолета, когато дясното крило или десният поплавък се зарови във вълните и край — повече не можах да го вдигна. И изведнъж вече се премятахме — вода, студ, трясък, стържещ метал и какви ли не други ужасни звуци. Когато тая дяволска въртележка престана, аз все още бях в съзнание и, невероятно, но в кабината още светеха лампички, макар, че се пълнехме с вода. Погледнах надясно да видя Рейчъл, слава богу, тя също беше в съзнание. Беше отворила ей такива очи и се мъчеше да разкопчее предпазния ми колан. Очевидно бе, че самолетът не плава, а потъва. Искам да кажа, че студената вода бе стигнала до коленете ми. Рейчъл някак си разкопча коланите ни, отвори люка в тавана на кабината и двамата изплувахме, малко преди птичката да поеме надолу.

— Искате да кажете, че самолетът е потънал? — попита Микулски.

Арли кимна.

— Мога да ви уверя, че ледената вода не се поддава на описание. Мигом се събудихме напълно. И тогава стана още едно малко чудо: един от аварийните спасителни салове очевидно бе сработил така, както трябва — беше се откачил от нишата си в крилото. Беше досами нас, качихме се и извадихме аварийния пакет — бях купил от онези, с термокостюми — успяхме някак да ги навлечем, мокри до кости и замръзващи. Опитах се да намеря аварийната радиостанция, но толкова се блъскахме и бутахме, докато се облечем, че, предполагам, съм изхвърлил, без да ща проклетото радио зад борда. Вятърът бе пронизващ, вълните — огромни, далеч по-големи, отколкото очаквах, пръските ни заливаха отвсякъде. Вятърът… Боже мой, вятърът виеше като чудовище и си спомних, че спътниците ще уловят сигнала на аварийния ни радиобуй (АРБ) в рамките на следващите деветдесет минути. Можех да разчитам на това, нали разбирате? Просто предполагах, че АРБ работи, но не знаех със сигурност. Знаех, че можем да издържим известно време в термокостюмите, но бяхме ги облекли както бяхме прогизнали и треперещи, затова се безпокоях, че няма да изтраем дълго. Завързах с въже Рейчъл към себе си, за да съм сигурен, че няма да се разделим по някакъв начин. Казах й, че АРБ ще извика бързо помощ, но нощта ставаше все по-тъмна, мъглата — още по-гъста, опитахме се да се сгушим един в друг, за да запазим топлината, но и двамата треперехме толкова силно, че скоро започнахме да изтръпваме и тогава… тогава се появиха онези сънища, един, от които може би беше как ни спасява някакъв вертолет.

Арли спря да говори и погледна към двамата мъже, които слушаха като замаяни и дишаха тежко.

Джордж Микулски изведнъж осъзна, че разказът бе свършил. Сепна се леко и поизправи рамене.

— Ъ-ъ-ъ… добре. Аварийният радиобуй. Сигналът му изобщо не е бил засечен, господин командир.

— Наистина ли? Тогава как…

— Проследяващото устройство, татко — отвърна Ейприл. — То ми докладва най-прилежно координатите ви малко преди да потънете. Когато се събудих сутринта, проверих компютъра си и разбрах, че не сте пристигнали никъде. Проследяващото устройство ви е спасило.

— Господин Роузън… — започна Уолтър Харисън.

Микулски се обърна към инспектора от ФАА и вдигна показалец.

— Командир Роузън — поправи го той и потрепна леко от убийствения поглед на Харисън.

— Добре, командир Роузън — продължи Харисън, — нека поговорим за отсъствието на план на полета, за метеопрогнозите и за височината ви.

— Извинете, но преди да отлетя, подадох по клетъчния си телефон план за визуален полет в Ръководство на въздушното движение в Анкъридж.

Харисън се бе навел напред в спартанския си метален стол. Изправи се с крайно скептично изражение.

— Така ли?

— Да.

— А оттам потвърдиха ли, че планът ви е бил регистриран?

Сега беше ред на Арли Роузън да наведе настрани глава и да изгледа недоумяващо Харисън, докато се прокашляше.

— Господин Харисън, когато един старши пилот ви казва, че е подал план за полета, независимо дали е визуален или по уреди, обикновено можете спокойно да се обзаложите, че той знае разликата между обсъждането му и приемането му. Тук си нямате работа с пилот-стажант. Да, планът ми бе потвърден устно. Така, както е практиката.

— Много добре познавам процедурите, след като съм помагал в писането им — сопна му се в отговор Харисън. — Въпросът е там, господин командир, че в компютъра на РВД-Анкъридж няма ваш план за полета. Дори не е записано, че сте им се обадили.

— Предполагам, че сте търсили регистрация не само по позивните ни, но и по всички останали варианти, в случай, че приемащият е допуснал грешка? Нани знаете, че те не регистрират обажданията в компютъра си по името на пилота?

Харисън пренебрегна словесната плесница.

— В компютъра няма план за полета, господин командир, ето защо никой не ви е потърсил, преди дъщеря ви да разбере, че се е случило нещо.

Ейприл слушаше словесния дуел с нарастваща тревога. Изключително строгият разпит на Микулски и без друго бе достатъчно лош, но Харисън демонстрираше открита враждебност. Ейприл се изправи и шумно избута стола си назад, за да се намеси.

— Добре, господин Харисън, знаете ли какво? Баща ми преди броени часове е бил докаран тук след изживяване, едва не довело до смърт, и ако вие не можете дори да го разпитвате без необходимото уважение, мисля, че ще е най-добре да прекратим всичко това.

— Няма нищо, скъпа — каза Арли и й даде знак да седне. — Господин Харисън е инспектор от ФАА и неговата работа е да бъде изцяло скептично настроен до нивото на очевидна враждебност. Нали така, Уолтър?

Харисън вътрешно гореше от злоба. Изсумтя и поклати глава.

— Не се опитвам да бъда преднамерено скептичен, господин Роузън — рече той и изведнъж вдигна глава да погледне Арли. — Нито съм враждебен. Но фактът си е факт: независимо от това какви разговори сте провели по телефона, в Анкъридж няма план за ваш полет.

— Което, ако е вярно, ще означава голям пропуск от тяхна страна — прекъсна го Арли. — Което, между другото, изобщо не е прецедент. Центровете на РВД губят планове за полети всеки ден и вие го знаете. И освен това, както също така добре знаете, планът за полет по визуални ориентири не е задължителен, а препоръчителен. Но аз винаги подавам такъв план, ако не летя по уреди. Винаги. Без изключение.

— Когато летите частно, господин капитан, и когато нямате диспечер на авиокомпанията, който да върши нещата вместо вас, често ли излитате, без да сте получили метеорологични указания?

Ейприл отново скочи на крака.

— Окей, това е всичко. Разпитът приключи!

Арли се обърна към нея и поклати леко глава.

— Скъпа…

Ейприл се вцепени, като видя решителността, обладала баща й, сетне кимна с неохота, ала остана права.

— Виж какво, Уолтър — започна Арли, — преди да си заложил всичките си спестявания върху това погрешно допускане, бих изказал предположението, че сигурно знаеш, че компаниите за мобилни телефонни връзки също поддържат свои архиви. Направи ли си труда да провериш дали е регистрирано обаждане до РВД и метеослужбата от моя телефон?

— Не.

— Е, навярно ще бъдеш достатъчно разумен да посмекчиш малко тона и враждебното си отношение, докато го направиш. Истината е, че получих метеорологични указания, че подадох плана си за визуален полет в най-големи подробности и че следвах Федералните правила за летене (ФПЛ) и нормалните процедури.

— И сте загубили самолета си заради откъснато витло, докато сте се носили на по-малко от трийсет метра над вълните.

Арли Роузън пое дълбоко дъх. Ейприл видя как мускулите на челюстите му потрепват, докато се опитваше да се овладее.

— Уолтър…

— Извинете — прекъсна го със сумтене Харисън, — аз ви оказах уважението да използвам официалната ви титла на командир от гражданската авиация. Бъдете така добър да сторите същото с мен и да ме наричате „господин Харисън“. Не ме познавате, а мен ме обижда употребата на малки имена и говоренето на „ти“.

Джордж Микулски се размърда неловко на стола си, питаше се как да поеме отново нещата в свои ръце, но Харисън не му обърна внимание.

— В такъв случай защо да не ви наричам просто „инспектор Харисън?“ — попита Арли с целия сарказъм, на който бе способен. — Или предпочитате „Ваше превъзходителство“?

— „Господин“ ще свърши работа. Ето какво искам да ви попитам. Вие казвате, че сте се снижавали, за да запазите визуалния характер на полета. Действали сте съгласно глава деветдесет и първа на ФПЛ, така ли?

— Да.

— Тогава колко високо над вас бяха облаците, господин командир? Предполагам, че знаете правилата за визуалните полети.

— Облаците се намираха на повече от предписаните сто и петдесет метра над мен — отвърна Арли с още по-твърд тон. — И аз, знам правилата, както съм убеден, че и вие ги знаете, инспектор Харисън. Съгласно ФПЛ глава деветдесет и първа, точка сто петдесет и пета, изискването да се лети на височина под четиристотин метра е да имаш просвет от сто и петдесет метра под и триста и трийсет метра над себе си, както и шестстотин метра свободно пространство встрани от себе си, като нощно време видимостта трябва да е минимум три сухопътни мили, според новото определение „G“ за въздушно пространство. Пропуснах ли нещо?

— Не… само че как така сте могли да бъдете толкова ниско над водата при влошаващи се условия и да продължавате да смятате, че спазвате ФПЛ, след като е било тъмно и сам признавате, че не сте могли да видите нищо?

— Какво? Определено не съм признавал, или казвал, че не съм могъл да видя нищо, докато не навлязох в онази мъгла в последния миг. Това бе неочаквано, а дотогава имах абсолютно пълна видимост според правилата.

— Добре, господин командир — продължи Харисън, — вие предполагате, че сте изгубили перо на витлото, но не е ли възможно облаците просто да са ви притискали надолу и да сте продължили да се спускате, без да разберете колко ниско се намирате, докато не сте забили крило във водата?

— Не, по дяволите! — Арли Роузън се изправи рязко в седнало положение и потрепери от болката в главата; след това впери поглед в инспектора от ФАА и насочи леко потреперващ показалец към него. — Искам да запомните това веднъж завинаги, Харисън. Аз правех точно това, което казах, че съм правил, на онова място, по онова време, и точно така, както казах, че го правя! За какъв се мислите, по дяволите, да идвате тук и да ми подхвърляте някакви шибани обвинения без ни най-малки основания в тяхна подкрепа?

Харисън се разсмя и започна да затваря малката папка с бележник, която държеше. Върху страницата нямаше никакви бележки.

— Най-добрата защита е нападението, а, Роузън? Не се безпокойте, ще събера фактите, че сте летели прекалено ниско над водата, в което съм убеден.

— Прекалено ниско ли?

— Виждал съм го хиляди пъти. Прекалено самоуверен пилот с частен самолет, който преминава границите на визуалния полет. Вие сте били с водосамолет, в крайна сметка, ФАА не се вижда никъде наоколо, а искате да стигнете до местоназначението си и не давате пет пари колко ниско са облаците над главата ви, стига да сте във въздуха и да виждате водата под себе си.

— Това е абсолютно невярно! Да не споменаваме факта, че щом сте толкова дяволски опитен, трябва да знаете, че пилотите, които правят това, го правят, защото нямат сертификати за летене по уреди и нямат друга алтернатива. А аз имах алтернатива!

— Да де, добре разбирам, че трябва да си изградите добра защита за пред застрахователната си компания, но пред ФАА това няма да мине.

— Какво? — рече Арли и върху лицето му се изписа шок.

Ейприл пристъпи към леглото, застана между баща си и инспектора от ФАА и вдигна длан, за да му даде знак да престане.

— Това бе достатъчно, господине. Махайте се веднага от тази болнична стая.

— Госпожице Роузън, не разговарях с вас — отвърна Харисън, все още впил поглед в Арли.

— Внимавай как разговаряш с дъщеря ми, негоднико! — не издържа Арли. — И, както тя каза, измитай се веднага оттук!

Джордж Микулски се бе изправил, очевидно объркан, облещен, опитваше се да измисли как да се измъкне по най-бързия начин от тази конфузна бъркотия, в която спътникът му от ФАА бе превърнал разпита. Но Харисън пристъпи към края на леглото и физически му препречи път, насочил пръст към Арли Роузън.

— Чуйте, командир Роузън. Не давам пет пари за това колко голям самолет управлявате или за това колко часа сте навъртели, седнал в прекалено мекото си кресло, похапвайки от храната за първа класа и преструвайки се, че това е истинска пилотска работа, нито пък давам пет пари за обидно надутата ви заплата. Но ето каква е новината, умнико. Ти трябва да спазваш правилата, иначе ние ще ти отнемем лиценза. И искаш ли да узнаеш какво мисля?

Арли поклати глава.

— Никак, задник такъв!

— Татко — опита да се го предпази Ейприл, но очевидно бе прекалено късно.

— Да, добре, нека започнем с обидите — присмя му се Харисън. — Много мъдра реакция от страна на командирче с трийсет хиляди пролетени часа, което печели пет пъти повече, отколкото заслужава.

— Пет пъти ли…? Окей, гранясало, авторитарно, дребно чиновниче. Значи става дума за ревност и завист, така ли? Какво, по дяволите, ти се е случило — да не би преди двайсетина години „Юнайтед“ да е отказала да те наеме като пилот и затова си постъпил във ФАА?

По лицето на Харисън премина тръпка, но той бързо я овладя.

— Прегледах досието ти, Роузън. Ти си алкохолик. И тогава си бил пиян, нали?

— Какво?! — изкрещя Арли.

— Разбрах, че преди няколко години си бил включен в програма на „Юнайтед“ за лечение на алкохолици.

— Това беше преди десет години и аз завърших тази програма с отличие.

Харисън отиде до вратата, отвори я и се обърна.

— О, сигурен съм, че си попълнил правилно квадратчетата, Роузън. Но всички знаем, че има и повтарачи. Ясно като бял ден е, че снощи си пилотирал онзи албатрос пиян като талпа и си се опитвал да се измъкнеш на пределно ниска височина. Когато намеря доказателствата, че си пилотирал пиян — а аз ще го направя, — ще приземим веднъж завинаги безразсъдния ти задник.

Харисън премина през прага, без да се обръща.

— Върни се тук, дребно копеле! — изрева Арли подире му и се опита да скочи от леглото, ала краката му бяха притиснати от здраво стегнатите чаршафи. — Ще се погрижа да те изритат най-безцеремонно от службата, Харисън! — изкрещя той подир Харисън и бързащия да се оттегли след него Джордж Микулски.

— Татко! Успокой се!

— По дяволите! По дяволите!

Арли се тресеше от гняв, а лицето му бе почервеняло като рак.

— Това няма да помогне!

— Не мога да повярвам! Това беше… възмутително!

— Татко! Твоят език е възмутителен.

— Къде е проклетият телефон? Дай ми онзи телефон, Ейприл. Ще събера цялото ни представителство в Конгреса и ще уволня това копеле!

— Татко! Поеми дълбоко дъх и помисли добре.

— Какво? Защо?

— Ти сам си ми казвал: никога не се опълчвай срещу инспектор от ФАА.

— Аз ли съм се опълчвал? Та ти беше тук!

— Татко, моля те!

Вратата се отвори отново и шумът й прикова вниманието на Арли, който се стегна за следващ рунд, но на прага се появи инвалиден стол, в който седеше Рейчъл Роузън.

— Мамо! — възкликна Ейприл и хукна да я прегърне. Рейчъл отвърна на целувката й, но погледът й бе привлечен от смъртоносните пламъчета в очите на съпруга й.

— Какво става тук?

— Ами… — започна Ейприл, но Арли набързо й разказа за отровния си словесен дуел с инспектора от ФАА.

— Добри Боже, Арли, та те държат лиценза ти! — изстена Рейчъл.

— Да не мислиш, че не знам, по дяволите? — отвърна той през стиснати зъби.

Рейчъл стана от стола и се насочи с несигурни крачки към мъжа си. Притисна го към гърдите си.

Ейприл се усмихна. Майка й винаги знаеше точно какво да направи, за да го успокои.