Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (36)

Тридесет и шеста глава

Събота, ден шести

7:05 сутринта, местно време, Аляска

— Готова ли си?

Гласът на Скот Макдърмът прозвуча силен и уверен, ала Ейприл бе видяла как ръката му потрепва леко, докато държеше щурвала на уиджъна и се опитваше да се престори, че предстоящото излитане не бе кой знае какво.

Тя кимна.

— Добре. Докладвай ми скоростта.

Ръката му бе вече върху ръчките за газта, които стърчаха от тавана на кабината, той ги бутна докрай, завъртя щурвала надясно, двата двигателя изреваха и водосамолетът пое по ледената вода — носовата вълна се издигна високо и закри видимостта през предните прозорчета.

Минаха покрай масивните айсберги, които Скот бе избутал с носа на уиджъна, за да се получи „писта“, като между редица двайсететажни сгради.

Носовата вълна бързо спадна и вече можеха да виждат напред. Скот дръпна леко щурвала и Ейприл усети как, след като се ускори уиджънът подскочи по-високо във водата — корпусът му вече не плаваше, а планираше току над повърхността.

— Имаме четирийсет — надвика тя рева на моторите.

Виждаше как към тях се носи отсрещният край на планинското езеро, брегът се издигаше само на два-три метра над водната повърхност, но шкарпът бе изключително стръмен. Ако не се издигнеха достатъчно високо над водата, за да прелетят над хребетчето, ударът в него навярно щеше да ги убие.

— Петдесет и пет! — рече тя. — Шейсет…, шейсет и пет.

Брегът на езерото вече се мержелееше съвсем близко и тя усети как се стяга вътрешно.

— Седемдесет.

Без да я предупреди, Скот дръпна двете ръчки за газта до нулево положение и изтегли щурвала докрай. Уиджънът потъна отново във водата в каскади от пръски — хидродинамичното налягане бързо убиваше скоростта им, докато се носеха по водата към западния край на езерото.

В последния миг той натисна до дупка левия кормилен педал, завъртя носа на самолета успоредно на брега, до който оставаха само няколко метра.

— Не можем да излетим, нали? — попита Ейприл.

Скот кимна.

Продължиха да завиват наляво, към точката, откъдето започнаха опита си да излетят.

— Добре. Но как ще си осигурим повече дистанция? С лавина? Със земетресение?

— Има друг начин, който можем да използваме. Почти бяхме успели, но… просто ми трябваха още десетина мили в час повече.

— Да не би сериозно да предлагаш да опитаме отново?

— Не възнамерявам да оставя тази птица тук, в езерото.

— Значи ще изчакаме да задуха по-силен вятър?

— Това е един от начините, но едва ли можем да се надяваме на такъв късмет.

— Как тогава? Хайде, Скот, плашиш ме.

— Ще ти покажа един стар номер.

— И действа ли?

— Понякога.

— Знаеш ли, не ми се ще да се разбием. Алергична съм към разпадащи се самолети.

— Аз също. Ако катастрофирам, обикновено целият ми ден отива на кино.

— Да не искаш да кажеш, че и преди си катастрофирал?

— Разбира се. То си върви с тукашния терен.

— Сериозно?

— Няколко пъти съм умирал тук, горе.

— Аха.

Тя отново стисна ръбовете на креслото си, искаше й се да бъде вече във въздуха, но бързо губеше вяра в тази техническа възможност.

— Е, мога да ти обещая, че ако ме убиеш в опита си да излетиш, никога няма да изляза с теб.

Той я погледна и се разсмя.

— Тогава предполагам, че и обратното ще бъде вярно.

— Моля?

— Че ако не те убия, обещаваш да излезеш с мен, а това е адски силен стимул.

Той направи знак да пази тишина. Стигнаха до края на езерото и Скот завъртя уиджъна надясно в неочаквана посока на около стотина метра зад един от айсбергите, преди да обърне хидроплана обратно.

— Така.

— Какво така? Сега сме напряко на езерото, ако не си забелязал. Курсът ни е на юг. А тъй наречената писта е на изток. Не можем да излетим по тоя начин.

— Не, но ако използваме страничния канал, за да наберем скорост, след това да завием наляво покрай този айсберг в средата на канала, който направихме, и се насочим на изток, стартът ни ще бъде по-добър.

— О!

— Освен това уиджънът има лошият навик да заравя левия си поплавък във водата, а по този начин ще му попречим да го стори.

— Добре.

— Ще стане, Ейприл. Ще получим ускорение още преди да завием.

— Само да не си посмял да ми кажеш отново „имай ми доверие“.

Скот пак улови ръчките на газта и ги бутна напред. Уиджънът заора водата и носът му се вдигна.

— Четирийсет и пет мили в час — обяви Ейприл. Отново видя мержелеещият се отсреща бряг, но този път той й се стори по-далечен.

— Петдесет и пет.

Двигателите ревяха, ръчките на газта бяха избутани докрай.

Стигнаха до същото място, както преди, но този път скоростта очевидно бе по-висока. С едната си ръка Скот държеше ръчките на газта докрай, а с другата — щурвала, но не бързаше да го издърпа.

— Скот, дърпай! Осемдесет. Скот?

Неясните очертания на езерото изглеждаха злокобно близо. Щурвалът изведнъж отлетя назад, носът се вирна под плашещ ъгъл, когато уиджънът покорно изскочи от водата и се вдигна на височина, която изглеждаше недостатъчна, за да прелети над брега.

Шумът от металния корпус, който остърга коричката лед и сняг върху хребетчето на брега не можеше да се сбърка с нищо друго, но бе слаб — все едно борово храстче бръсна корема на самолета. Вдясно във въздуха изригна бял фонтан и веднага изчезна, след като склонът се изгуби зад тях. Скот бутна щурвала напред и спусна носа на уиджъна, след като предупредителният сигнал за пределно ниска височина престана. Самолетът изгуби скорост заради височина и се стабилизира отново.

След като се издигнаха на около трийсет и пет метра над леда, Скот я погледна ужким с безгрижна усмивка, ала потрепващите мускули на челюстта му и лекото потреперване на дясната ръка го издаваха.

Тя се усмихна неуверено и кимна.

Веднага щом склонът на айсберга остана зад гърба им, Скот спусна уиджъна на по-малко от петнайсет метра и придържайки се към брега, се насочи на североизток, към мястото на срещата.

Както се бяха разбрали по телефона през нощта, Джим Доблър щеше да ги чака след двайсет минути в избраното заливче. Скот прелетя над него, след което зави рязко срещу вятъра. Кацнаха меко в защитените води на заливчето.

Никъде не се виждаха изтребители, които да ги търсят, нямаше и обаждания по честотата на Бреговата охрана, ала Скот бе изключил за всеки случай радара и транспондера си.

— Искаш ли сега аз да поема вързалата? — попита Ейприл, докато той работеше с ръчките на газта, за да намали докрай скоростта и да изгаси двигателите.

— Да, благодаря ти.

Тя дръпна завеската към малката ниша пред креслото на втория пилот, разкопча колана си и се гмурна под таблото с уредите към малкото коридорче, водещо към носа. Отвори навреме люка, за да улови въжето, което Джим им хвърли. Скот дръпна страничното прозорче.

— Донесох маскировъчната мрежа, Скот — помаха му Джим.

— Мрежа ли? — вдигна вежди Ейприл.

— Да покрием самолета. Ще го вържем за влекача ми.

— Ще влачим самолета подире си, така ли? — попита тя невярващо.

— Не, ще отидем с малка лодка — Джим посочи през рамо към шестметровата дървена китоловна лодка, която бе приспусната на въжета от винча на влекача. В сравнение с уиджъна, който бе дълъг тринайсет метра, лодката изглеждаше миниатюрна и несигурна. Ейприл си спомни разговора по сателитния телефон, но кой знае защо очакваше по-голям съд за открито море.

— „Бреговаците“ няма да могат да я засекат на радарите си.

Потрябваха им двайсет минути да привържат и покрият уиджъна. Джим и Скот спуснаха дървената лодка на вода и Скот се качи в нея, за да натовари апаратурата, да провери GPS-a и сателитния телефон, както и да пробва портативния генератор хонда. След няколко минути той се изправи и вдигна палец нагоре към Джим.

Температурата бе над дванайсет-тринайсет градуса, вятърът бе слаб, но тъй като лодката цепеше вълните с петнайсет възела скорост, на Ейприл й се наложи да дръпне ципа на грейката си. Скот забеляза това.

— Тук ще ти е по-топло — извика й той, но тя поклати отрицателно глава и остана при носа на откритата лодка.

— На това място човек най-добре може да си проветри мозъка — рече тя и му се усмихна.

— А, Самюъл Джонсън. Някъде около хиляда седемстотин и някоя си година.

Тя кимна и се усмихна още по-широко.

— Впечатлена съм.

— Впечатлена ли каза? Това май звучи по-добре от „изненадана“ — Скот стана и отиде напред с две картонени чаши и единия от термосите, приготвени от Джим. Седна до нея и наля от димящото кафе. Лодката се поклащаше леко нагоре-надолу.

— Доколкото си спомням — каза той, докато й подаваше чашата, впил поглед в сивия хоризонт — точният цитат от Джонсън бе: „Повярвайте ми, сър, когато човек знае, че ще бъде обесен след две седмици, това чудесно проветрява мозъка му“. Не си спомням точно през коя година го е казал, но се появи в една книга за него — „Животът на Джонсън“.

— Авторът се казва Босуел — продължи тя. — Знам, че си позволих волност в цитата.

— Засрами се.

Тя сръбна от ароматната течност и се запита защо кафето винаги е по-вкусно на открито, дори и в картонена чашка.

— В кой колеж си учил, Скот?

— Ами, в едно малко, либерално училище по изкуствата по Източното крайбрежие.

— Имаше ли си име?

Той кимна.

Ейприл се засмя.

— Скот, няма нищо лошо човек да получи диплом от някакъв неизвестен, малък, либерален колеж по изкуствата. Понякога те са по-добри от големите, скъпи университети.

— Добре. — Той се извърна, за да я погледне, наведена над чашката си — гарвановочерната й коса се развяваше от вятъра, а очите й блестяха. — А ти къде си учила, Ейприл? — попита.

— Във Вашингтонския университет. Но ти ми кажи името на своя.

— Важно ли е?

— Не. Но сега вече събуди любопитството ми.

— Университетът не ми повлия много. Успях да забравя почти всичко научено, когато постъпих във флота.

— Аха! Някое флотско училище, значи?

— Не.

— Военноморската академия Анаполис?

— Моля те! Нима ти приличам на завършил Анаполис?

— Човек никога не знае. Може да си бунтар.

— Не. Едва успях да избутам офицерска школа. Ударението е върху „едва“. Бях в групата „Аз мразя военщината“. Караха ме да опъвам завивките си така, че ако хвърлиш петак върху тях, да отскочи; правех го, но после спах месец и половина на пода, че да не ми се налага да развалям хубавата работа.

— Щеше да ми кажеш името на своята алма матер — напомни му Ейприл, — дори да е малка и неизвестна. Сигурна съм, че е бил много добър университет.

— Такъв беше.

— Е, какво е името му?

— Принстън.

— Принстън ли?

— Аха.

— Онзи Принстън?

— Струва ми се, че има само един Принстън — усмихна се той.

— А аз тъкмо щях да започна да те съжалявам, че не си успял да получиш добро академично образование.

Джим извика от кърмата и двамата се обърнаха, за да видят, че сочеше наляво.

— Голям кораб ей там.

— Какъв е? — извика Скот.

— Твърде малък е за танкер. Не прилича по размер и на катер от Бреговата охрана. Би могъл да е онзи кораб, който си забелязал в четвъртък в Адак.

— Могат ли да ни забележат? — попита разтревожена Ейприл.

Джим поклати отрицателно глава.

— Не и ако държим този курс. Но ако патрулират, ще ни засекат, ако се задържим твърде дълго над останките.

Скот отиде отзад, за да види данните на ръчния GPS, който Джим държеше.

— Остават още три мили, нали?

Джим кимна.

— Я вие, двамата, пуснете генератора и подгответе всичко, след това спуснете камерата и прожектора на шейсет-седемдесет метра и включете видеомагнетофона. По този начин ще спестим маса време, когато стигнем на мястото.

Ейприл гледаше нагоре и сочеше с ръка.

— Какво има? — попита Скот.

— Синьо небе.

Той проследи погледа й и забеляза, че назъбеният облачен покров бързо отстъпваше на изток, подгонен от вятъра, разкривайки гледката на високи купести облачета, блеснали на слънчевата светлина.

— Красиво, нали? — рече тя, без да откъсва поглед от небето, докато той впери своя в нея.

— Разбира се — отвърна почти шепнешком Скот. Електрогенераторът работеше и цветната телевизионна камера бе потопена на шейсет и пет метра. Приближаваха мястото, където бе потънал албатросът.

— Още трийсет метра, Джим — предупреди Скот и започна да брои. — Дай заден.

Другият мъж намали газта, след това включи на заден и задържа така, докато данните за скоростта по GPS не показаха нула.

— Чудесно.

— На мястото ли сме? — попита Джим.

— Точно там, където бяхме и преди. — Той отиде до Ейприл. — Защо не отидеш да наблюдаваш монитора, докато аз спускам камерата на същата дълбочина. Когато забележим останките, ще я завъртим, за да видим десния мотор и витлото.

Ейприл се настани пред цветния монитор, зави главата си и цялата апаратура с маскировъчна мрежа. Скот приключи със спускането. Джим подкара лодката с най-малък ход, без да откъсва очи от екранчето на GPS-a, за да премине на различни пресичащи се курсове над записаните координати.

— Виждаш ли нещо, Ейприл? — извика й Скот.

Гласът й долетя приглушен изпод мрежата.

— Виждам океанското дъно, риби и водорасли, но от самолета няма и помен.

Джим смени курса, отдалечи се на петдесетина метра в северна посока, успоредно на предишния им курс, после пак зави и пое обратно. Ейприл все още не виждаше нещо, което да й прилича на останки на самолет.

— Скот, сигурен ли си, че имаме точните координати? — попита тя половин час по-късно.

— Ако си спомняш, ти ги записа и три пъти ги провери.

— Да, така е. А сигурен ли си, че твоят GPS тогава работеше?

— Даваше верни показания. Виж какво, нека почнем пак да изпълняваме шаблона на курсовете под прав ъгъл. Може би онзи път просто сме извадили късмет.

Джим откара лодката в точката на записаните координати, след което трябваше да поеме по шаблона север-юг, но отново посочи към хоризонта.

— Имаме си компания, приятели.

— Мамка му — проследи Скот погледа му.

— Мисля, че този е от Бреговата охрана — отвърна Джим. — Добрата новина е, че не са се насочили към нас. Поне засега.

Скот насочи вниманието си към покритата с мрежа купчинка.

— Ейприл, да не заспа там? — попита Скот.

— Не съм.

— Просто проверявам.

— Съскането е силно, но чух какво казахте. Не вървят към нас, нали?

— Още не.

Бе минал почти цял час, когато Ейприл се появи изпод мрежата.

— Възможно ли е един потънал самолет да издрейфува?

— Ами, ти го видя преди, Ейприл — рече Джим. — Стори ли ти се достатъчно здраво заклещен в пясъка на дъното?

Тя кимна.

— Не знам тук да има някакво толкова силно течение, че да го премести.

— Нека опитаме още веднъж по шаблона и да направим един голям кръг — предложи тя.

Джим отново се опита да насочи дървената лодка към началната й позиция и отбеляза координатите в дневника си. Минаваха точно през пресечната точка на координатите, когато тя нададе нечленоразделен вик изпод мрежата.

— Какво има? — попита Скот.

— Спрете, казах! Задръжте на този курс и спрете лодката. Видях нещо странно.