Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (3)

Трета глава

Вторник, ден втори

„Изследователският триъгълник“ Рейли-Дъръм

Северна Каролина

— Сър, очакват ви.

Председателят на борда на „Юниуейв индъстриз“ Уил Мартин с усилие се откъсна от приятната гледка на гористата околност, която се виждаше от прозорците на кабинета му и погледна секретарката си, която работеше при него от шест години.

— Какво има, Джил?

— Не получихте ли компютърното ми съобщение, че всичко е готово за телеконференцията?

— Съжалявам, но не — отвърна той, позволявайки си да се наслади на прекрасните очертания на тялото й, докато съзнанието му се отдаваше на приятни фантазии — редовното малко изживяване, което винаги завършваше с бодването на опасението, че тя би могла някой ден да разгадае мислите му. — Ти… казваш, че вече чакат, така ли? — добави той.

Джил кимна:

— Да. Да им кажа ли, че ей сега ще се включите?

Той й отвърна с усмивка и кимна, ала мислите му още бяха заети със сексуалните фантазии, като едновременно се питаше дали някога и зад нейната професионална „фасада“ се криеха извратени помисли. Изгледа я как се обърна и излезе от кабинета — нежна вълна от женственост, необременена от корпоративните котви, които тежаха на врата му.

Обърна се да вземе купчината книжа и съобщения от бюрото си, усетил огромното противостояние между онова, което искаше, и онова, което трябваше да направи.

Искаше му се да избяга, но бягството не бе присъщо на характера му.

Искаше му се да разглежда скъпите картини на стената, или да наблюдава как катеричките играят по дърветата навън, или да мисли за сладкото табу да прави любов със секретарката си — за каквото и да е, само и само да избегне напрегнатото усещане за страх, което трябваше умело да прикрива от останалите в продължение на няколко минути.

Мартин посегна към цялата купчина документи, но после реши да вземе само нещата, отнасящи се до свръхтайния „черен“ проект, който се бяха наели да осъществят за ВВС преди повече от три години. Още тогава, в началото, той се боеше само от строгите процедури за безопасност и сигурност, които компанията се налагаше да спазва. Никога не се бе съмнявал, че са способни да произведат устройството, наречено „Бумеранг“ — сърцевината на проекта „Скайхук“ — система, предназначена дистанционно да приземи безопасно военен самолет, чийто екипаж не е в състояние сам да стори това. В създаването на подобна система имаше много логика, но само няколко месеца след началото, задачата да бъде направена бързо се превърна в кошмар от забавяния и технически недостатъци.

Уил Мартин се запъти към входната врата, но желанието да спре и да се върне се оказа неустоимо. И той още веднъж застана на място, за да запомни подробностите от мирния пейзаж, който се простираше отвъд прозорците му.

Конференцията можеше да почака още няколко секунди.

* * *

Новата зала за телеконференции бе направена за по-малко от месец. Цялата обстановка — от дългата, правоъгълна махагонова маса до тапетите и специално поръчаното видеооборудване — бе закупено на лизинг от компанията „Симюлайт“, бързо развиваща се фирма, която примамваше „Уолстрийт“ с умението си да превърне телеконференциите от новост в необходимост. Залата излезе на „Юниуейв“ почти без пари и Мартин се гордееше със сделката. Тъй като той много желаеше да се сдобие с тази технология, а „Симюлайт“ много искаше да пробие, резултатът бе петдесет на петдесет.

Мартин влезе в залата, надянал типичната за него маска на сериозност и кимна на шестимата старши служители. Самата зала бе седем метра дълга и, както изглеждаше, широка около пет метра, но всъщност истинската й ширина бе само два и четирийсет, тъй като тя бе наполовина преградена от солиден панел с кристален екран с висока разрешаваща способност. Екипът от Анкъридж се появи на цветния екран, седнал от своята страна на масата в общата зала, която бе украсена със сходни картини, тапети и дори еднакви чаши и кани за кафе. Мартин си бе мислил да купи „Симюлайт“, но бордът бе сложил вето на идеята му, което си бе жалко, помисли си той. Новата технология в крайна сметка щеше да донесе милиарди, налагайки световни стандарти за провеждане на телеконференции, ала бордът му бе прекалено уплашен дали самата „Юниуейв“ щеше да оцелее.

— Всички ли сме на линия? — попита председателят присъстващите от двете страни на екрана, огледа кимащите глави и забеляза страха в очите на хората в Анкъридж. Помисли си, че нямаше да бъде лесно да измъкне истината от групата от Аляска. Те всички знаеха, че работата им виси на косъм.

„А може би трябваше влизането ми да изглежда по-приятно?“ — помисли си Мартин. Прокашля се и разговорите спряха.

— Добре, екип. Ние тук сме много разтревожени и сроковете са ни опрели нож в гърлото. Какво стана снощи, защо стана, как ще оправим нещата, за да проведем новите изпитания след четирийсет и осем часа? Освен това искам да чуя съображенията на всеки, който все още има каквито и да било опасения за системата, преди да я дадем на ВВС и да си поискаме чека.

Всички, освен двамина от групата в Анкъридж, бяха готови да скочат и веднага да хукнат от страх. „Намали темпото“ — каза си той, като посочи старшия служител по проекта в Анкъридж.

— Джо? Защо ти не ми съобщиш главното?

Джо Дейвис се приближи напред със стола си и разказа за развитието на събитията над Залива Аляска предишната нощ, описвайки крайното решение на доктор Бен Коул, което било просто да изключи главния компютър.

— Значи излиза, че компютърът на Бен е бил виновникът? — попита Мартин. — Не и софтуерът?

— Така мислим. Сега правим каква ли не диагностика. Цяла нощ с това се занимавахме. Засега предположенията ни се свеждат до някаква повреда в хардуера.

Мартин забеляза тревожното изражение на Бен Коул. Обърна се към него:

— Бен? Изглеждаш ми разстроен.

— Ами…

— Съгласен ли си с оценката на Джо?

Преди да отговори, Бен хвърли един обезпокоен поглед към Джо Дейвис.

— Ами-и… Изключването на компютъра наистина прекрати радиорелейната връзка, господин Мартин, тъй че, технически погледнато…

— Вашият бордови компютър е изпращал сигнали, които са блокирали управлението на самолета, нали така?

Бен кимна без особен ентусиазъм.

— Но защо тогава — продължи Мартин, — той ви е снижил до петнайсет метра и след това ви е пуснал буквално да се плъзгате над водата?

— Не знаем — отвърна предпазливо Бен.

— Добре де, софтуерен ли е проблемът, или хардуерен? Или и двете?

В залата в Анкъридж настъпи оживление, една жена влезе и донесе на Джо Дейвис някакво съобщение, след което бързо се оттегли. Мартин видя как върху лицето на Дейвис разцъфва широка усмивка, след като показа съобщението на останалите и даде знак на председателстващия, че иска думата.

— Мисля, че сме наясно! — втренчи се той в Бен. — Нашите момчета току-що са открили повредена платка в компютъра на Бен на борда на гълфстрийма и това е платката, която управлява надлъжното клатене и височината, както и свързващите релейни данни за управление на полета.

Мартин се усмихна и въздъхна, докато вдигаше победоносно палец.

— Страхотно!

Бен обаче не се усмихваше. Председателят забеляза това.

— Бен? Не ми се виждаш убеден.

— Ами…

— Казвай.

Младият мъж прехапа устни, после се усмихна и поклати глава.

— Не искам да съм черната овца в стадото и понеже не съм видял какво са открили, смятам да приключим с прегледа на програмата, за да сме сигурни, че няма да възникне нещо ново.

— Бен… — понечи да каже нещо Джо Дейвис и посегна да го улови за ръката, ала погледът на Бен Джоунс бе закован в този на Уил Мартин върху прозрачната стена на екрана.

— Остави го, Джо — нареди тихо Мартин. — Всички тук могат да вземат думата.

— Ами, първо, не бива да се опитваме да правим изпитателно-приемен полет тази вечер, просто за в случай, че съм прав. Ако провалим и него, доколкото разбирам, ще провалим сроковете за приемане и разплащане.

Уил Мартин бавно кимаше, докато гледаше младия инженер и забеляза как върху челото му започна да избива пот.

— Добре — продължи Бен. — Това, което ще кажа, няма нищо общо с факта, че снощи за малко не се претрепахме с гълфстрийма. Просто искам да сме сигурни, че сме направили нещата както трябва, а вероятността проблемът да е просто в някаква платка, а не в софтуера, наистина ме съмнява и плаши. В крайна сметка ние се движехме ужасно бързо.

— Значи смяташ, че проблемът може да е софтуерен. Не си ли ти отговорният за софтуера инженер, Бен? — попита председателят. Думите и тонът му бяха благи, ала внушението бе ужасяващо. Ето, че главният инженер по софтуера съобщаваше на шефа си, че на собствения му двугодишен труд трябваше да се лепне етикет „ненадежден“ и то в дванайсет без пет.

— Да, господин председател — успя да каже Бен, — но всичко, което се случи снощи бе прекалено точно — имам предвид петнайсетте метра височина — за да бъде обяснено с „изпържена“ платка. По мое мнение.

— Това предположение ли е, Бен, или имаш някакво твърдо доказателство?

— Всичко е предположение, господин Мартин, докато не намерим погрешния ред в кода… но това е добро предположение. Повредените вериги не спират един самолет точно на петнайсет метра височина. Най-малкото мисля, че не биха го сторили. Вижте, много съжалявам, но…

— Преди секунда спомена нещо за… какво казахте? Че сте се движели прекалено бързо? Какво имаше предвид, Бен?

От вниманието на Уил Мартин не убягна факта, че Джо Дейвис гледаше Бен Коул с ледено изражение.

— Онова, което имам, или имах предвид, сър, е, че при този проект бяхме подложени на огромно напрежение и макар да съм убеден, че всички се стремяха да дадат най-доброто от себе си, за да успеем от първия път, истината е, че това е много сложна софтуерна програма с милиони редове кодове и се безпокоя, че още не сме я тествали напълно. Във всеки случай — не достатъчно, за да я пуснем в експлоатация.

— Добре, благодаря за предупреждението — започна Мартин, кимна на Бен Коул, поизправи се и огледа поред всички около масата. — Ето каква е ситуацията, момчета. Според договора, до събота вечерта трябва да предадем тази система на генерал МакАдамс, или ще се случат две много нежелателни неща. Първо, няма да ни връчат онзи малък зелен държавен чек за сто деветдесет и три милиона долара, от които тази компания се нуждае до сряда, за да избегне фалита и да остане на повърхността, както и да се разплати с вас. Второ, навлизаме в територията на наказателните клаузи в договора за закъснение при доставката и започваме да губим по двеста и петдесет хиляди долара на ден, което прави милион и седемстотин и петдесет хиляди на седмица. Не можем да си позволим нито един от двата варианта. Както знаете, тази година изгубихме два други договора, рейтингът на акциите ни отиде в канала, използвали сме почти всичко от кредитните си линии и сме пред катастрофа. Затова, ако не сме сигурни, че можем да постигнем безопасност, няма да летим. Но ако има някакъв начин да закърпим положението, за да летим безопасно и в същото време да шашнем МакАдамс и да го накараме да приеме тази проклета система „Бумеранг“, аз казвам: да намерим начин да го сторим. Сега. Тази вечер. Необходимо ни е творческо мислене, но със скоростта на светлината. Ясно ли е?

Всички закимаха с едно-единствено изключение — Бен Коул, който изглеждаше като поразен, докато Мартин продължаваше да говори:

— Ще вземем всички възможни предохранителни мерки, за да сме абсолютно сигурни, че това проклето нещо ще се държи прилично тази вечер и тогава ще направим изпитанията и ще подпишем приемателния протокол. МакАдамс е готов за това. Вече говорих с него и го уверих, че ще намерим отговор на проблема в рамките на няколко часа и ето, че сега го имаме. Повредена платка в един-единствен компютър. Бен?

Бен Коул сепнато вдигна глава.

— Да, сър?

— Ако още се безпокоиш и след тазвечерните изпитания, ти и екипът ти можете да продължите да търсите „повредата“. И без друго на ВВС ще са им необходими три седмици, за да монтират първата черна кутия на истински самолет. Така ще имате време за работа.

— Господин Мартин, не искам да се превръщам в препятствие, но… — започна младият мъж.

— Тогава не бъди — прекъсна го Мартин и се усмихна ослепително и нехайно. — Да намерим начин да свършим тази работа.

— Сър — опита се отново Бен, но Мартин го отряза.

— Бен, необходими са ми решения, които да потиснат опасенията. Нима наистина искаш да ми кажеш, че след като повредената платка бъде сменена, няма начин да обезопасим системата така, че да не снижава безконтролно гълфстрийма по време на полета, или да блокира управлението?

— Е, не… платката навярно… почти сигурно… е причината, поради която не можехме да прекъснем връзката. И да — мога да стъкмя защитна верига, каквато снощи нямахме, която да предотвратява снижавания или виражи… Но това почти сигурно е цялостен проблем. Искам да кажа, че някъде в софтуера съществува логичен проблем. Ако не бе така, нямаше да прекратим снижението на петнайсет метра височина.

Уил Мартин се изправи и погледна към електронната стена.

— Ти беше на борда на гълфстрийма снощи, нали, Бен?

— Да, сър.

— И… това сигурно е било доста ужасяващо изживяване за човек, който не е пилот.

— Мисля, че бе ужасяващо и за пилотите, сър.

Мартин сведе глава и кимна, преди отново да погледне Бен в очите.

— Когато нещо те разтърси толкова силно, то може да се отрази и на преценката ти. Доколкото разбирам, точно на това се дължи емоционалното ти отношение към тазвечерния изпитателен полет. Ето защо бих искал да го пропуснеш. Остани си у дома. Пийни една бира, погледай телевизия, подгони жена си към спалнята и нека лети някой друг от екипа ти.

Бен понечи да възрази, но председателят на борда вдигна ръка във възпиращ жест.

— Не, говоря сериозно. След проблемите от снощния полет ти няма да бъдеш толкова хладнокръвен и съсредоточен, колкото е необходимо. По дяволите, и аз на твоето място не бих могъл да бъда.

Уил Мартин се обърна и излезе от стаята, още докато Бен Коул търсеше подходящия отговор. Джо Дейвис се наведе и положи длан върху рамото му.

— Хайде, Бен. Измайстори тази защитна платка, за която спомена, определи кой ще те замести тази вечер и си върви у дома.

— Джо, това може да се превърне в катастрофа… — започна отново Бен, но ръководителят на проекта го спря.

— Вече получихме нарежданията си, Бен. Да вървим. Няма да позволим никаква катастрофа.

По-възрастният мъж взе чашата си с кафе и бързешком излезе, а Бен остана сам в залата за телеконференции. Екранът бе тъмен, поради което помещението изведнъж стана двойно по-малко и Бен се огледа недоумяващо. Половин дузина неща, които трябваше да каже на Мартин отекваха в съзнанието му, включително и безполезният, но важен факт, че вече не бе женен.

„Но Мартин би трябвало да си спомни това“, помисли си Бен. Преди две години той бе долетял в Анкъридж за погребението на Лайза.