Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (20)

Двадесета глава

Четвъртък, ден четвърти

Летище „Секуим вали“, щата Вашингтон

11:20 сутринта

Ейприл свали покривалото от крилата и кабината на малкия „Пайпър Чероки круизър“ и започна да го сгъва така, както баща й я бе учил. Отново усети познатата тръпка на вълнуващо очакване, чувство, което я обземаше всеки път, когато й предстоеше да полети, онзи прилив на адреналин, предизвикан от съзнанието, че да лети сама със самолет, бе все едно да върви по опънато над земята въже, при което тя единствена е отговорна за последиците. Пое дълбоко дъх, вдиша освежителния аромат на прясно окосено сено от съседната ливада и си спомни за онези множество следобеди, когато баща й я учеше да лети. За Арли Роузън летенето бе форма на дишане и той бе внушил същите чувства на дъщеря си, а после и на Грейси. Дийн бе съвсем друга работа.

Вълнението й изведнъж бе засенчено от чувството за вина. Осъзна, че се готвеше да се наслади на нещо, на което баща й повече не можеше да се радва.

Ейприл отстъпи няколко крачки назад и огледа бащиния си четириместен пайпър 140 — малък, опростен самолет. Той бе старши командир на боинг 747, а вече нямаше правоспособност да лети дори с нещо толкова малко.

Кошмарът, предизвикан от ФАА, я бе принудил да вземе в последния миг решението да излети към Сиатъл от малкото летище в Секуим, построено от един семеен приятел и бивш командир на самолет — Джак Салий. Разговорът с майка й бе кратък.

— Мамо, ще взема черокито и ще отлетя да се видя и да поговоря с Грейси. Татко е там, горе, на билото. Мисля, че има нужда от теб.

Рейчъл поклати глава.

— Аз знам кога има нужда от мен, мила, и този момент още не е дошъл. Повярвай ми, знам го.

Ейприл й разказа за случилото се в работилницата, за строшената бутилка с бърбън, отчасти за да спести опасенията на майка си, която би могла да подуши миризмата на алкохол. Тя кимна мълчаливо.

— Мамо? Ти знаеше ли за покупката на алкохол в Анкъридж?

— Да. Беше за планираното за Ситка парти, както и за друго в Кетчикан.

— Значи той не е…

— Не е.

— И ти си била с него през цялото време, нали?

Майка й кимна, ала отклони поглед и Ейприл почувства тръпките на опасението.

— Мамо? Била си с него непрекъснато, нали? Не би могъл да се измъкне.

— Бях там.

Ейприл забеляза тревожното изражение на Рейчъл.

— Мамо, какво има?

Рейчъл въздъхна, вгледа се известно време в ръцете си, преди да погледне отново дъщеря си.

— Няма да ми повярват, Ейприл. Аз съм му жена. А освен това тогава спях.

— По време на полета ли?

Тя кимна.

— О, Господи, мамо, тогава излиза, че той няма дори свидетел!

* * *

Ейприл премина списъка на предполетната подготовка, поставен в ламиниран калъф, и запали двигателя на черокито. Беше съсредоточена върху рулирането и засилването на самолета и едва след излитането си позволи да забележи колко хубав бе денят. Често наричаха Секуим банановия пояс на района около пролива Пюджит. Той оставаше откъм североизточния хребет на полуостров Олимпик, където имаше 240 слънчеви дни в годината — докато останалата част от пролива най-често бе скрита под булото на лека мъглица или дъждец.

Свежият западен вятър бе помел целия регион и небето грееше в кобалтово синьо. Бе регистрирала визуален полет в летището на окръг Кинг — „Боинг фийлд“. Ейприл обичаше да каца на първото летище на Сиатъл, обичаше познатата тръпка да се носи с малкия пайпър по пистата на фона на десетките боядисани в ярки цветове реактивни боинги, които чакаха да бъдат доставени на собствениците им. И сега предвкусваше с нетърпение същото изживяване.

Черокито се заиздига устойчиво над сините води на близкия пролив, южно от Порт Таунсенд и над канала Худ. Пистата на „Боинг фийлд“ целуна колелата на малкия едномоторен самолет някак прекалено бързо и тури край на едночасовия полет, изтекъл неусетно в размисли и тревоги.

Сега, след като юридическата машина се бе завъртяла, опасенията й от физическите наранявания на родителите й бяха напълно забравени. Изглеждаха незначителни в сравнение с емоционалния удар, който баща й бе понесъл с пълното отнемане на пилотските му права. Друг беше въпросът, че над семейството беше надвиснала и финансова буря, която би могла да се окаже унищожителна. Годишната заплата от двеста и двайсет хиляди долара, която командир Арли Роузън получаваше от авиокомпанията, щеше да бъде замразена, докато не получеше отново правото да лети, а като се имат предвид доказателствата, които ФАА трупаше и нарочно изопачаваше, това можеше да продължи незнайно колко дълго.

Докато рулираше, Ейприл забеляза дългогодишната си приятелка да й маха, след като бе видяла познатия чероки.

Неволно се усмихна. Грейси винаги се оплакваше, че не можела да привлече вниманието на мъжката половина от човечеството, но и двете знаеха, че това е шега. Грейси бе изключително привлекателна, горяща от енергия млада жена. Обличаше се стилно, но малко дръзко за очакваното от една голяма юридическа фирма, реши Ейприл. И сега беше ослепителна: черни обувки с високи токове, копринена блуза, минипола от туид и полуразкопчан блейзер. Цялата тази умопомрачителна за мъжете картинка се допълваше от изключително гъстата й грива червеникаворуса коса, която се развяваше на лекия ветрец.

Грейси приближи и внимателно се покачи на крилото, да отвори вратичката, докато Ейприл изпълняваше следполетните инструкции.

— Хубаво е човек да види отново стария нула-нула-седем-уиски — рече тя, като имаше предвид регистрационния номер на самолета — N6007W — с който сама бе летяла преди години.

— Все така приятно се лети с него. Бавно, но стабилно.

— Гладна ли си? — обърна разговора Грейси.

Ейприл поклати отрицателно глава.

— Нямам нищо против да пийна едно кафе, докато ти похапваш нещо — рече Ейприл, докато вървяха към частния терминал.

Направи поръчка за гориво и остави номера на клетъчния си телефон, след което се отправиха към корвета на Грейси. Заобиколиха летището и се отбиха в едно кафене близо до Музея на въздухоплаването. Там намериха едно сепаре и Грейси започна да изважда разни книжа от малкото си куфарче.

— Окей, Ейприл. Ето ти справка с цялата информация — имена, места и вероятни цени, — които трябва да прегледаш, преди да поръчаш изваждането на албатроса, както и флопидиск със същата информация за компютъра ти, както и самолетния ти билет.

— Моя… какво?

— Връщаш се в Анкъридж с полет на „Класкън“ в един следобед. Този следобед ще се срещнеш с човека, който, струва ми се, ще свърши най-добре работата. Бяха нужни няколко телефонни разговора, докато го открия. Бих дошла с теб, но…

Ейприл изглеждаше смаяна, а Грейси явно се наслаждаваше на вида й.

— Ще се връщам в Анкъридж? Но… аз трябва да се върна на работа.

— Вече говорих със старшия ти вицепрезидент Найлс Дейтън. Каза, че ти изпраща най-дълбоки съчувствия. Осигурил е посрещането на двата кораба и ще ти се обади, ако има нужда от нещо.

— Найлс Дейтън ти е казал всичко това?

— Направи го.

Ейприл наведе глава, изпълнена с подозрения.

— А какво точно му каза ти, за да измъкнеш такъв благосклонен отговор?

— О, нищо особено. Всъщност говорих с Хю Уелсли, той включи в разговора Найлс Дейтън и може да съм споменала нещо за ползата на „Емпрес лайнс“ от медийната пушилка.

— Полза от медиите?

— Разбира се. Една вярна дъщеря и вицепрезидент на „Емпрес“ предприема благородната кампания да спаси ценен военен самолет от времето на Втората световна война от дълбините на морето. Репортерът на „Анкъридж таймс“ ще се срещне с теб утре. Много е запален. Разбира се, ще бъде още по-запален, когато види самото момиче.

— Чакай малко. Организирала си отразяване от пресата? Грейси, не съм много убедена, че това е добра идея.

— На него много му хареса. На Хю — също.

— Хю ли? Откъде познаваш Хю?

— Ти ни запозна на едно парти миналата есен, забрави ли?

— О, да — отвърна Ейприл, но изведнъж се стресна от мисълта, че интервюто можеше да стигне до въпроса за пилотиране в нетрезво състояние. А ако той гръмнеше в публичното пространство…

— Трябва да извадим онзи самолет от дъното, Ейприл — редеше Грейси. — Най-малкото трябва да докажем, че онази перка се е откъснала. Тед Грийн е готов да атакува ФАА в мига, в който се сдобием с доказателства. Няма гаранции за успех, но съществува някакъв шанс да се набият малко обръчите на наказателния им отдел.

— Но ти всъщност смяташ, че… Той наистина ли смята, че е разумно въпросът да се изнася в медиите?

Грейси кимна.

— Имам да ти казвам още много неща, но най-добре ще е да те откарам до „Сийтак“.

— Грейси, и аз трябва да ти кажа нещо — рече Ейприл, забила поглед в чашата си с кафе. — Вечерта преди катастрофата татко е купил известно количество алкохол за партито, което възнамерявали да организират в Ситка. Онзи червей Харисън ми се обади. Той знае това.

Грейси се облегна назад.

— О, господи, не!

— Татко не е пил, Грейси!

— Поне да беше пил — рече бавно Грейси.