Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (11)

Единадесета глава

Сряда сутринта, ден трети

Хотел „Хилтън“ в Анкъридж

В продължение на цели десет минути Ейприл се мъчеше да игнорира звука на будилника. Най-накрая се отказа и го придърпа към себе си. Беше го нагласила за осем сутринта, а той показваше шест без десет.

Дийн, единият от братята й, се очакваше да пристигне в десет часа, тя трябваше да го посрещне на летището, както и да проведе поне половин дузина разговори с Ванкувър. И ако изпишеха родителите й в ранния следобед, трябваше да уреди самолетни билети до Сиатъл.

Ейприл изгаси лампичката на шкафчето до леглото, захлупи една възглавница върху лицето си и се опита да поспи още малко, но не можа да се отпусне. След по-малко от десет минути се изправи в леглото и метна ядосана възглавницата. Беше съвсем будна. Някаква мисъл се въртеше в главата й, но още не успяваше да я улови.

„Добре де, ще опитам с душ.“

Измъкна се изпод завивките, стана и отиде до прозореца. Анкъридж бе затиснат от ниско сиво небе в една много студена утрин. Помисли си за това, че не бе облечена, ала коприненият й халат си беше във Ванкувър, а освен това около „Хилтън“ нямаше други високи сгради.

Ейприл дръпна завесите в един иначе ексхибиционистичен жест и скръсти ръце под гърдите си, загледана в четворката изтребители F-15, които кацаха един подир друг във военновъздушната база „Елмъндорф“. Изчака докато и последният не се скри от полезрението й върху пистата, след което се запъти към банята и се пъхна в уютния пашкул от топла вода и „бял“ шум, който я защитаваше от всичко, освен от мислите й.

Дългите, горещи, разточителни душове винаги бяха най-доброто й време да мисли, нещо, което братята й не успяха да разберат — особено, след като трябваше да чакат до безкрайност сестричката си да освободи банята.

Ала никога несвършващата гореща вода в един хубав хотел си беше истински разкош и тя винаги се възползваше от подобни възможности — дотолкова, че Грейси обичаше да казва, че името й било на челно място в списъка на най-големите замърсители с отпадни води.

Ейприл затвори очи и се опита да си спомни какво от снощния разговор с майка й я бе обезпокоило толкова. Излезе от болницата около седем и се настани в хотела, след това слезе в ресторанта да хапне набързо един сандвич. И когато се върна в стаята си, телефонът вече звънеше — беше майка й. Рейчъл Роузън искаше да повтори всичко с най-големи подробности, а това подейства лековито и на майката, и на дъщерята.

Нещо в този разговор обаче продължаваше да безпокои Ейприл.

„… Татко каза, че витлото изгубило едно перо и всичко започнало да се тресе адски.“

Ейприл се опита да си припомни разказите на родителите си.

„Мама спомена, че казаното от татко за перото на витлото сигурно е вярно, защото последвал невероятен шум, досущ както твърди той.“

Обърна се и подложи лицето си под водната струя, постоя така замислена още няколко минути, сравнявайки спомените си за албатроса с описанията им за случилото се.

Ейприл ококори очи, когато в съзнанието й изведнъж се появи нова възможност — една доста странна мисъл, която я накара да изскочи веднага изпод душа. Погледна часовника си и започна да пресмята разстоянието до летището. Тревожеше се дали времето щеше да й стигне за една много важна поръчка, преди пристигането на брат й.

 

 

Център за ръководство на въздушното движение

Анкъридж, Аляска

8:05 часът сутринта

Ейприл спря взетата под наем кола пред будката на охраната на сградата на ФАА, готова да покаже шофьорската си книжка и лиценза си на пилот. Тъй като притежаваше такъв лиценз, беше необходима само молба по телефона и бърза проверка на досието й, за да получи разрешение да посети радарните помещения без прозорци в центъра. Пилотите са винаги добре дошли — така й бяха казали по телефона.

Ейприл излезе от колата си и пое към входа, където с протегната ръка я очакваше мъжът, с когото бе говорила.

— Госпожица Роузън? Аз съм Джей Симпсън.

— Да. Благодаря ви много, че толкова бързо уредихте всичко.

— Удоволствието е мое — отвърна той и я изгледа по начин, който потвърждаваше думите му. — Казахте, че искате да поседите малко и да погледате как се работи в даден сектор, нали така?

Тя кимна.

— Точно това не успях да направя, докато се обучавах за пилот в центъра в Сиатъл.

— Онзи в Евърет ли? — попита той, като очевидно я изпитваше.

— Всъщност той се намира в Обърн — отвърна тя и се усмихна като видя доволната му физиономия.

Симпсън й връчи пропуск и я поведе през няколко тежки врати към главната диспечерска зала, която бе потънала в полумрак. В нея бяха подредени компютри с ярки екрани, които следяха буквално целия въздушен трафик над щата Аляска.

— Сигурно вече знаете основните неща за нашия въздушен район? — попита я той.

Ейприл кимна с усмивка.

— Знам, че ръководите полетите южно от Кетчикан чак до около седемдесет градуса северна ширина, до Коцебу и Ноум и Беринговия проток на запад и до канадското въздушно пространство на изток.

— Точно така — рече той и й връчи малка брошура. — А тук ще намерите статистическите данни, ако са ви необходими.

Двамата тихо застанаха зад един от екраните и изчакаха докато диспечерът приключи с предаването на един самолет на „Аерофлот“ на съседния сектор. Тогава Симпсън го потупа леко по рамото, мъжът се извърна и се изправи с усмивка, а Симпсън подаде на Ейприл слушалки с микрофон и я включи към системата.

— Казвам се Ръсти Бах, мис Роузън — рече диспечерът.

— Наричайте ме Ейприл, моля. Имате ли нещо общо с писателя? С Ричард Бах?

— Би ми се искало, но нямам.

Не забеляза пръстен на лявата му ръка, което, предположи тя, отчасти обясняваше нейното тъй ентусиазирано посрещане.

— Седни, Ейприл.

Тя го остави да й обясни сложнотията на сектора от въздушното пространство, в който работеше, доволна вътрешно, че той покриваше района на Валдес и морските пътища южно от него. Непрекъсната процесия от самолети на американските компании „Аляска“, „Делта“ и „Америкън“, както и чуждестранни самолети, машини на ВВС и частни и корпоративни аероплани се движеха в различни посоки върху екрана, всеки придружен от квадратче с информация за височина, скорост и поддържания курс.

Ейприл забеляза, че и друг диспечер се включи в същия терминал и започна да наблюдава екрана иззад нея. Навярно е резервен диспечер и това сигурно е рутинна процедура, когато има посетител.

— Каква е пределно малката височина, на която радарът ви може да засече самолет? — попита Ейприл. — Да речем, ей тук.

— Ами, вие сочите района източно от Уитиър — отвърна диспечерът. — Можем да следим цели, които летят доста ниско — до двеста и четирийсет метра над водата. А понякога и по-ниско.

— Но ако летят съвсем ниско, да речем — на около трийсетина метра…

— Тогава не можем да ги предупреждаваме за летящи по курса им самолети, тъй като не можем да ги виждаме. Превръщат се в самолети-невидимки. Можем от време на време да получим отметка на радара, но само толкова.

Разговаряха в паузите между радиотрафика и тя остави разговора да поеме в друга посока, преди да зададе ключовите въпроси, които бяха повод за посещението й.

— Ръсти, доколкото разбрах, вие записвате абсолютно всичко, което е в обхвата ви, и в случай на инцидент можете да възстановите онова, което сте видели при възникването му. Така ли е?

Той се усмихна.

— Доста по-сложно е, но в общи линии сте права. Ако някой летящ обект се появи на този екран, то той ще се запише в цифров формат и в архива. Защо питате?

Тя се усмихна с най-изкусителната си усмивка и почувства мигновената му спонтанна реакция.

— Летяла съм там с водосамолет наистина на малка височина — отвърна Ейприл, — и не можах да се свържа с вас, диспечерите, дори да попитам за инструкции. Спомням си, че се питах дали можете да ме видите, или дали поне отметката ми се е записала на лентите.

Той поклати глава, вече два пъти по-запален да я впечатли.

— Би ми се искало да е така. Но не можем. Но… има множество военни радарни станции, във Валдес има център за радарно следене на Бреговата охрана, който може да наблюдава цялото пространство до нивото на водата. Но ние не можем да използваме тези сигнали.

— Разбирам. А какво ще кажете за тези ленти от архива, нали ги пазите с месеци?

Той вдигна пръст, без да откъсва поглед от самолет, наближаващ границите на сектора му.

— „Аляска три дванайсет“, започвайте спускане и задръжте на височина триста и петдесет. Висотомер за Анкъридж три-нула-две-две.

Гласът на пилота на пътническия самолет избуча в слушалките й и тя завъртя копчето да намали силата му.

— Разбрано, Анкъридж, „Аляска триста и дванайсет“ се снижава до излизане на триста и петдесет. Денят тук, южно от Анкъридж, е хубав, център.

— Благодаря! — отвърна засмян Ръсти. — Необходимо ми бе да чуя това, след като съм затворен в тази стая без прозорци.

— Извинявай — отговори пилотът. — Ако искаш, мога да ти го опиша.

Последва нов смях.

— Не, „Аляска три дванайсет“ — каза Ръсти, — но можеш да го кажеш на следващия диспечер. Сега премини на връзка с Анкъридж-център на едно-двайсет и две, точка шест.

Пилотът повтори честотата, а Ръсти се обърна към Ейприл, струваше му доста усилия да задържи погледа си над шията й. Тя погледна часовника си и изобрази удивление, докато ставаше и му благодареше най-сърдечно.

Ала Ръсти я улови за ръкава и й подаде визитка.

— Телефонният ми номер. Просто за всеки случай, нали разбирате, ако ви потрябва някой — рече той.

Надеждата в очите му не можеше да се сбърка с нищо и тя се усмихна и го потупа по рамото.

— Благодаря, Ръсти, Ще го имам предвид.

* * *

Когато хубавата посетителка си тръгна, диспечерът, който наблюдаваше работата на Ръсти Бах изключи слушалките си и отиде в края на залата. Седна пред една малка работна станция, вкара паролата си и зареди няколко бази данни, отнасящи се до летателните планове отпреди два дни. Информацията, която търсеше, обаче му убягваше и той затвори екрана и взе телефона, за да набере номера на изпълняващия длъжността началник на РВД.

— Ралф? Тук е Ед. Има нещо странно. Може да не е нещо сериозно, но… мислех си, че трябва да си информиран.

След това гой описа подробно въпросите на Ейприл и района, южно от Валдес, който изглежда я интересуваше.

— Какво имаш предвид, Ед?

— Виж сега, нали си спомняш операцията по издирване и спасяване вчера сутринта, тя се проведе почти на същото място.

— Да. Намериха оцелели, май от някакъв стар груман, който паднал предишната нощ.

— Точно така. Знаеш ли името на пилота му? Не мога да намеря плана за полета му.

Началникът се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни.

— Не… не и наизуст. Да не би да мислиш, че посещението й е свързано с тази история?

Ед изсумтя и сви рамене.

— Не знам. Просто ставам любопитен, когато някой започне да пита колко време пазим записите, можем ли да виждаме нисколетящи обекти и неща от този сорт. Въпроси, които би задал един контрабандист, нали разбираш?

— Да, бе… или пилот на хидроплан.

— Възможно е.

— Забрави това, Ед.

— Окей.

* * *

Един етаж по-надолу, изпълняващият длъжността началник остави слушалката за малко, погледна номера, изписан върху визитката, която бе пъхнал в джоба си, след това вдигна отново слушалката и набра номера. Но после размисли и затвори, защото си спомни, че всички телефони на държавни служби подлежат на наблюдение. Затова извади личния си клетъчен телефон и набра същия номер.