Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (6)

Шеста глава

Вторник, ден втори

Анкъридж, Аляска

Арли Роузън чу гласа на дъщеря си, преди да успее да отвори очи. Вдигна ръка в знак на поздрав, когато тя влезе и изтича да го прегърне, обляна в сълзи.

— Тате! Слава богу!

— Няма нищо, мъничката ми. Всичко е наред.

Ейприл се отдръпна и го огледа от глава до пети, като забеляза с облекчение, че мърдаше крака под чаршафа.

— Добре ли си, тате? Всичките ти чаркове ли са на място?

Той се ухили и кимна.

— Да. Доколкото си спомням, това бе първият въпрос, който ми зададе и майка ти. — Той понечи да се обърне и потръпна. — О, забравих, че не биваше да правя това.

В дясната част на челото му имаше голяма, закрепена с лейкопласт превръзка и тя се наведе да я докосне леко.

— Какво е това, тате?

— Само една драскотина.

Тонът му бе нисък, а говорът — по-бавен от обикновеното. И леко унил, отбеляза тя. Беше включен на някаква система, но тя не забеляза гипс или устройства за разтягане на счупени крайници.

— Къде е мама? — попита Ейприл, след като погледна към празното легло до неговото и изпита моментално угризение, че не се бе сетила веднага да попита за Рейчъл.

— Тя е добре. Просто я отведоха долу за рентгенови снимки, но тя е в по-добра форма от мен. Не се безпокой.

Ейприл примигна, преглътна сълзите на облекчение и улови баща си за ръка. В този момент в стаята безшумно влезе една сестра и се представи.

— Бихте ли искали да разговаряте с лекаря на родителите ви, госпожице Роузън?

Ейприл я последва към коридора, където един уморен на вид лекар с посребрени коси преглеждаше купчина картони. Той остави писалката си и се обърна, а след като сестрата ги представи, протегна ръка.

— Все още се „размразяват“ — обясни доктор Суифт, — но всички показания са стабилни. Баща ви има неприятна контузия на челото и, предполагам, леко мозъчно сътресение. Майка ви е с няколко охлузвания и това май е всичко. Извадили са голям късмет. Когато екипажът на вертолета е започнал да ги затопля, телесните им температури са били около трийсет и четири-пет градуса. Не им е оставало много време.

В съзнанието на Ейприл отново се появи спомена за неуспешния й опит да накара онзи офицер в центъра на Бреговата охрана в Джуно да предприеме спасителна операция.

„Ако Грейси не бе успяла, те щяха да умрат“ — помисли тя.

— Кога ще могат да си идат у дома? — попита Ейприл, бавно възвръщайки равновесието си.

Лекарят сви рамене.

— Противно на общоприетите схващания, ние не изритваме всички веднага. Бих казал, че утре заран могат да си тръгнат, ако се чувстват добре. Предпочитам да ги задържа тази нощ, заради понесените удари по главата и заради преохлаждането.

Ейприл му благодари и понечи да тръгне, но той я спря.

— Един момент, госпожице Роузън. Вашата приятелка Грейси ми се обажда няколко пъти от Сиатъл.

— Няколко? — ухили се Ейприл.

— Добре де, около десетина пъти. Тя вече е моята най-добра приятелка и е достатъчно настойчива, за да заеме поста на главната сестра. Мисля, че иска да й се обадите, веднага щом можете.

Ейприл му благодари отново, набра номера на клетъчния телефон на Грейси и подаде своето апаратче на баща си, когато застана до леглото му. Той включи телефона на дистанционен микрофон и го постави върху гърдите си.

— Грейси! Как е моята любима заместник-дъщеря?

— Ами, аз съм добре, командире, но как, по дяволите, сте вие с Рейчъл? И какво стана? Изплашихте ни до смърт.

Арли се изкикоти и пое дъх, преди да отговори. Ейприл усети някакво движение, обърна се и видя двамина мъже, единият в официален костюм, а другият — във всекидневен, да пристъпват от крак на крак на прага.

— Грейси — продължи Арли, — още не съм имал време да разкажа на Ейприл, но… ние някак си изгубихме албатроса.

— Много съжалявам, командире — отвърна Грейси, докато Ейприл се изправи и прекоси малката стая, за да застане пред непознатите.

— С какво мога да ви услужа? — попита тя, след като видя, че по-високият мъж, надхвърлил трийсетте, бе извадил портфейла си. Разтвори го и тя прочете надписа „Национална комисия по безопасност в транспорта“, преди да разбере, че и другият бе извадил подобен портфейл с познатата емблема на Федералната авиационна администрация.

— Джордж Микулски, регионален следовател на НКБТ за Аляска — представи се младият мъж. Тя пое протегнатата му ръка без особен ентусиазъм, усещаше остро как гласът на баща й изпълва стаята — бе започнал да разказва на Грейси за катастрофата.

Инспекторът от ФАА изглеждаше на около петдесет и пет години, намусен и мрачен на вид. Той също се ръкува с нея.

— Казвам се Уолтър Харисън — представи се той, без да промени изражението си.

— Господа, нека излезем в коридора, да оставим баща ми да поговори на спокойствие — рече Ейприл, изведе ги навън и затвори вратата, за да заглуши думите на Арли.

— С какво мога… можем… да ви услужим?

Микулски и Харисън се спогледаха, без да променят израженията си, след което следователят от НКБТ наруши мълчанието.

— Ами, очевидно е имало авиационен инцидент с участието на баща ви и майка ви, изгубили са самолета си, а от НКБТ се изисква да разследва всички инциденти.

— Знам това — отвърна Ейприл с предпазлив тон, заела мигновено защитна позиция. — Искате да разпитате баща ми, така ли?

— Да, госпожо. Доктор Суифт каза, че физическото му състояние позволява да бъде разпитан.

— Такава е рутинната практика, госпожице Роузън — натърти Харисън.

— Знаете ли, аз самата току-що пристигам — рече Ейприл, — нямах дори време да го прегърна, а и още не съм видяла майка си. Не може ли това да почака?

— Ако не бе в състояние да говори с нас, разбира се, че можеше да изчакаме, но имаме няколко прости въпроса, чиито отговори трябва да получим и колкото по-рано, толкова по-добре. В крайна сметка става дума за голяма операция на Бреговата охрана за издирване и спасяване. Ще ви бъдем благодарни за съдействието.

Ейприл въздъхна.

— Добре, нека поговоря няколко минути с татко и да се уверя, че той се чувства достатъчно добре. Не бива аз да вземам решения вместо него.

— Ще ви изчакаме тук — кимна хладно Харисън.

Ейприл отвори вратата и я пусна да се затвори сама, изчаквайки пауза в разговора между баща й и Грейси.

— Татко… Грейси, чакайте малко — прекъсна ги Ейприл и обясни кой чака навън и какво искат.

— Аз трябва да присъствам! — изстреля веднага Грейси от Сиатъл.

— Момиче, защо си създаваш главоболия? — попита Арли.

— Защото това са представители на федералните власти и имат полицейски правомощия, господин командир, ето защо. Може би трябва да се обадя на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация и да ги помоля да изпратят някого.

— Това не е проблем на гражданската авиация, Грейси и аз не съм направил нищо нередно. Виж какво, те са представители на нашите власти и аз им плащам по-голямата част от заплатите, ето защо ще говоря с тях.

— Добре, командире. Но ако ти потрябвам, аз съм на линия. Пък ако те попитат кога си спрял да пердашиш Рейчъл, млъкваш и ми се обаждаш моментално.

Арли се разсмя.

— Сигурен съм, че всичко е само проформа, Грейси. Но оценявам високо предпазливостта ти.

— Ейприл, там ли си? — попита Грейси.

Ейприл изключи дистанционния микрофон и вдигна телефона до ухото си.

— Да.

— Наблюдавай този разпит и го прекъсни веднага, ако нещо в тона им не ти хареса. И си води бележки.

— Да им кажа ли да си вървят?

— Не, това само ще ги настрои враждебно. Аз просто не вярвам, че ФАА са справедливи.

— Това е ужасно твърдение.

— Знам. И съм го научила от баща ти.