Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skyhook, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тинко Трифонов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2012)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джон Дж. Нанс. Операция „Скайхук“
Американска, първо издание
ИК „Коала“, София, 2004
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 954-530-093-3
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Вторник сутринта, ден втори
Ванкувър, Британска Колумбия, Канада
Ейприл грабна слушалката още при първото иззвъняване, извика едно тревожно „ало“ и веднага с облекчение разпозна гласа на Грейси.
— Добре, Бреговата охрана предприема издирване на родителите ти.
— Слава богу! — въздъхна Ейприл Роузън и като се отпусна върху ръба на леглото, започна да масажира слепоочието си. — Не можах да накарам управлението им в Джуно да предприеме нещо, тъй като ФАА твърди, че татко не е регистрирал план за полета и никой не бил улавял сигнал за бедствие. — Взе една книжна салфетка, тъй като не можеше да овладее сълзите си. — Ти къде си?
— В своята килия за сензорни лишения. В кабинета без прозорци на едно бебе-адвокатче.
— И как накара Бреговата охрана да задейства?
Ейприл чу кикота отсреща и си представи как Грейси О’Брайън се изтяга назад в тапицирания си с кожа стол. Ейприл я бе изненадала, като й подари този скъп стол, когато най-добрата й приятелка зае лелеяното място на младши съдружник в юридическата мегафирма „Джансън и Прузън“.
— Ами, помогна ми малко един от старшите съдружници — Дик Уолш — обясни Грейси. — Заради мен Дик натисна съответните хора във Вашингтон, окръг Колумбия.
— О! Значи с такива могъщи хора работиш? — извиси глас Ейприл.
— Може да се каже и така. До миналата година Дик бе държавен секретар по транспорта, а това министерство е своего рода собственик на Бреговата охрана. А сега той играе голф и се обажда за разни услуги.
— Както и да си го направила, благодаря ти. О, нали не си забравила да им дадеш координатите от последното им съобщение, нали?
— Не, Ейприл Роузън. Казах им да търсят родителите ти някъде из Северния Пасифик, където вълните са сини и където плуват рибки. Разбира се, че им дадох координатите. Ще изпратят самолет С-130 и нещо, което се нарича коптер „Джейхоук“, от Кодиак, а той отстои само на двеста мили от мястото, тъй че ще бъдат в района след най-много два часа. Сега вече е въпрос на малко чакане.
— Аз тук изтърках пода от ходене напред-назад.
— Ейприл, сигурна съм, че твоите родители са добре. Просто го усещам. В крайна сметка ти самата каза, че не е имало сигнал за бедствие, нито пък в района е засичано излъчване на автоматичен радиобуй, а знаеш, че тези излъчвания се засичат от спътниците почти мигновено.
— Знам, но…
— Това е преждевременна паника, госпожице новоизпечен вицепрезидент на круизна линия, в чиито вени тече ледена кръв. Поеми дълбоко дъх.
— Сериозно говоря, уплашена съм, Грейси — отвърна Ейприл. — Извинявай. Знам, че реагирам пресилено, но вечно се притеснявам за тях и точно затова платих да им инсталират тази проследяваща система с GPS[1], която татко не искаше… за да съм сигурна, че ще получат помощ, ако нещо се случи.
— Там, горе, времето е ясно. Ако твоите хора си плават някъде, ще ги намерят.
— Така ли мислиш?
— Да, така мисля. Но мисля също, че когато ги намерят, те ще са си на борда на албатроса, завързани за някой забутан пирс, с изтощен акумулатор, в очакване да мине някой кораб и си уплътняват времето с чукане до побъркване.
— Грейси!
— Е, родителите ти са доста похотливи. Сама го знаеш.
— Да, знам го. Понякога ме карат да се чувствам неудобно.
— Това им е мисията на родители. Особено на твоите. А аз мога само да се надявам да бъда толкова страстна, като стана на тяхната възраст. Е, разбира се, няма да е лошо по това време да съм омъжена за някой мъжки екземпляр от човешкия род.
Успокояващото, познато шеговито бъбрене продължи още половин минута, докато Ейприл не въздъхна:
— Грейси?
— Да?
— Какво… какво ще правим, ако Бреговата охрана все пак не ги открие? — думите й излизаха с мъка, поради заседналата в гърлото й буца. — Ако… ако се е случило нещо ужасно?
— Ейприл, я се чуй какви ги говориш! Коя бе онази мъдра млада жена, която съвсем скоро убеждаваше едно паникьосано, безработно, току-що завършило право момиче да не се отчайва и да продължава настойчиво да търси работа? Доколкото си спомням, тя ми каза, цитирам, че „най-тъжните хора на света са онези, които отказват да поемат рискове и да преследват мечтите си“.
— Сигурно си слушала някоя енергична млада проповедничка в някое токшоу по регионалните радиостанции — не се сдържа Ейприл и се изкикоти. — Да не би да е гледала в кристален глобус?
— Доколкото си спомням — продължи Грейси, — онази госпожица имаше черна коса, големи цици и отговаряше на името Ейприл. А родителите й притежаваха летящ балон, който се носи над цялото мироздание, за да скандализират смотаната си дъщеря, като преследват своите собствени мечти.
— Родителите ми са непълнолетни престъпници — рече Ейприл, смеейки се през сълзи. — И ако се завърнат живи и здрави, ще ги убия и двамата!
— Добре, добре, сега вече ме плашиш, Ейприл. Все едно, че чувам собствените си родители. Май подходящият термин е „предразположение към запек“. Да, точно това е. Ти си предразположена към запек.
— Не съм.
— Аха, не си.
— А и циците ми не са толкова големи.
— Точно така. Кажи го на всичките онези мъже, които не спират да говорят за гърдите ти. А заради огромните ти цици аз развих ужасяващ комплекс за малоценност, още когато бях дванайсетгодишна.
— Стига, Грейси!
— Ейприл, просто се дръж. Сериозно говоря. Ще ти звънна на секундата, когато узная нещо.
— Ще ти се обадят ли?
— Не, ще се обадят на бившия секретар по транспорта, който ще ми позвъни веднага, щом Бреговата охрана потвърди, че командир Арли и Рейчъл просто са добре.
— Грейси?
— Да, госпожо?
— Кажи една молитва, става ли?
— Вече го направих — долетя тихо от другия край на жицата.
17-ти център по въздушните операции на Бреговата охрана
Кодиак, Аляска
През последния час ритъмът в командния пункт за въздушни операции на Бреговата охрана в Кодиак бе достигнал върхови стойности. Два самолета за спасяване С-130 претърсваха района южно от залива Принц Уилям и непрекъснато докладваха. След като в непосредствения район на търсенето пристигна летящият със скорост 140 мили в час вертолет НН-60 „Джейхоук“, двата С-130 си разделиха региона и полетяха по отделни шаблони южно от Валдес. Екипажите внимателно оглеждаха водите за останки от паднал самолет, петна от масла и горива, както и за оцелели хора. Първият час отмина, без да се получат някакви резултати, което предизвика у служителя в Джуно, който бе отказал да удовлетвори молбата на Ейприл Роузън и който сега следеше радиотрафика със самодоволство и облекчение.
— Това е просто една паникьосана кокошка с политически връзки — бе процедил през зъби той пред друг служител, след като от Вашингтон се бе получило нареждане, отменящо решението му и заповед за започване на операция по търсене.
Докладът, пристигнал от единия С-130, че са открити двама души в малък спасителен сал, промени бързо уравнението. След като вертолетът бе само на няколко мили от откритите и получи от самолета С-130 координатите им, летящият към Джуно капитан втори ранг се залепи за телефона, свързващ го с Кодиак.
— Вертолетът е взел на борда си двама оцелели — мъж и жена, полуадекватни, и двамата в термокостюми, и двамата — силно преохладени, не е известно доколко са пострадали. Стабилизираме ги и ги транспортираме веднага до болница „Провидънс“ в Анкъридж.
Сиатъл, щата Вашингтон
Грейси О’Брайън благодари сърдечно на старшия съдружник, който й препредаде съобщението от главното командване на Бреговата охрана, и веднага набра номера в Кодиак, Аляска, който той й бе продиктувал. Зачака с разтуптяно сърце. Чувстваше Рейчъл и Арли Роузън като свое семейство. Буквално бе отраснала в техния дом.
Отговори й дежурният офицер и тя го засипа с куп въпроси, като си записваше най-важната информация, потвърждавайки имената им.
— Какво се е случило със самолета им?
— Не знаем. Единственото, което можем да кажем, е, че и двамата са били в полусъзнание, когато били открити в спасителния сал, и че са били облечени в термокостюми. Наложило се да бъдат вдигнати на вертолета чрез специална „кошница“. Но нямаме съобщения за катастрофирал самолет или за намерени останки.
— Казвате, че страдат от преохлаждане. Но ще оцелеят и двамата, нали?
— Ами… не мога да ви кажа каква е диагнозата им, госпожо. Споменаха нещо за евентуална контузия в гърба на мъжа.
— Контузия в гърба? Използвана ли бе думата „парализа“?
— Ами, не знам. Радиотрафикът бе много оживен, госпожо. Никой няма да узнае нищо повече, преди да пристигнат в болницата.
— Но смятате ли, че са достатъчно стабилни, за да издържат до там?
От другата страна последва гробовно мълчание.
— Лейтенант, чувате ли ме?
— Госпожо, вие искате от мен твърде много. Наистина не мога да ви кажа нищо повече.
Грейси пое дълбоко дъх.
— Разбирам.
— Водите в този регион са студени и ако са претърпели катастрофа със самолета, това неизбежно предполага доста силни удари. Важното е, че ги намерихме живи, а какво ще стане от тук нататък — не знам.
Тя му благодари и затвори. Помъчи се да намери най-подходящите думи — изобщо не я биваше в лъжите и Ейприл обикновено усещаше на мига, когато нарочно пропускаше нещо, или пък украсяваше действителността. Натисна бутона за бързо избиране на номера й във Ванкувър и си преповтори най-важните подробности, преди Ейприл да вдигне.
— О, Боже мой! — ахна Ейприл. — Ранени ли са? Тежко?
— Ще се оправят, Ейприл, но са изгубили самолета си и са прекарали няколко часа в ледените води. Очевидно са имали време да облекат термокостюми и да надуят сала, а това също е нещо. От Бреговата охрана казват, че ги транспортират директно до болница „Провидънс“ и че ще кацнат всеки момент. Ейприл? Добре ли си?
— Да — отвърна несигурен гласец.
— Добре, ще се обадя на братята ти. Ти говори ли с тях?
— Да. Говорих с Дийн и оставих съобщение на Сам. Сам е във Финикс или там някъде.
— Аз ще му позвъня по клетъчния. Облечена ли си?
— А?
— Съсредоточи се, Ейприл. Навлякла ли си нещо друго, освен изуменото си изражение?
— А, не… Искам да кажа… не, не съм облечена.
— Тогава облечи нещо, хвърли в една чанта четката си за зъби и аварийния си комплект гримове, вземай таксито, което ще ти поръчам, и потегляй към Международното летище на Ванкувър. Обади ми се от таксито, още щом шофьорът потегли.
— Добре. О, Господи, Грейси! Значи са катастрофирали?
— Родителите ти ще имат нужда от теб в Анкъридж, колкото е възможно по-скоро. Аз… не мога да дойда веднага. Тук съм под пара.
— Добре, няма нищо.
— Ще ти уредя билет и ще изпратя такси. Можеш ли да бъдеш долу, на входа, до десет минути?
— Да.
— Ей, детенце, те ще се оправят. А ти се вземи в ръце.
— Взела съм се, Грейси. Наистина. Благодаря ти. Давай да свършваме, че да се обличам.
Грейси остави слушалката и се замисли за няколко секунди. В душата й пропълзя потискаща тревога. Дали състоянието на Арли и Рейчъл Роузън наистина не бе критично? Дали лейтенантът бе споменал за парализа, или тя самата?
„Мили боже, дано да са цели и невредими!“
Застави се да вдигне слушалката и да започне да набира разни номера. Трябваше да намери такси, което да вземе Ейприл и да я откара на летището за първия полет до Анкъридж.
По време на полета към Анкъридж
Последните няколко часа от живота на Арли Роузън бяха преминали като някакъв странен сън. Имаше вертолети и студени, жилещи пръски от океанските вълни, а когато се опита да се изключи и да заспи, сънят стана още по-напрегнат — с викове и люлееща се спасителна „кошница“, с ръце, които го издърпват… А сега в някаква безкрайно отдалечена част от него витаеше ново възприятие — забиващи се иглички и топлийки, ледено-горещо усещане на фона на гърмящия, какофоничен шум на някакъв двигател, който, реши той, би трябвало да не е сън, а истина.
Сънят трябваше да има нещо общо със самолета му, но какво точно — не беше ясно. Сигурно Рейчъл щеше да се ококори, когато й разкажеше тази чудновата история на сутринта.
Рейчъл!
Почакай… не беше ли тя до него в леглото? Не беше ли той у дома си? Не, у дома не бе толкова шумно, нито толкова студено. Спомни си, че му бе станало много студено, на нея — също. Трябваше да я попита… ако можеше само да се обърне и да я прегърне.
Но да се обърне се оказа кой знае защо ужасно трудно. Тялото му не искаше да го слуша.
Арли се насили да отвори очи и да погледне наляво, покрай надвесилото се над него лице на човек в оранжев пилотски костюм. Странно. Този сън ставаше наистина прекалено чудноват. Видя Рейчъл да лежи на метър от себе си и над нея също се бяха надвесили някакви хора.
— Рейчъл?
Арли бе съвсем сигурен, че бе извикал името й, само че не чу гласа си. Ала Рейчъл извъртя глава и го погледна.
„Е, всичко е наред тогава“ — реши той, опита се да отвърне на усмивката й и потъна в сън, точно когато вратата на вертолета се отвори рязко от очакващия ги екип санитари.