Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (28)

Двадесет и осма глава

Петък следобед, ден пети

Валдес, Аляска

Ейприл видя поражението, изписано върху лицето на Джим Доблър още преди той да окачи слушалката на телефона. Той въздъхна, обърна се към нея, като клатеше глава.

— Ейприл, наистина съжалявам много, но единственият начин да се стигне дотам е да се премине през постове на Бреговата охрана, а те никак няма да се зарадват.

— Значи районът все още е забранен, така ли?

Той кимна, потъна в избелелия пашкул на стария си стол зад писалището, чиито пружини протяжно изскърцаха. В кабинета витаеше приятната миризма на дим от изгорели дърва, която му придаваше по-скоро атмосфера на селско магазинче, отколкото на брегови офис, макар навсякъде да се виждаха атрибутите на спасителна компания, включително и алуминиева мрежа.

Стаята неочаквано се изпълни с шум на статично електричество, който идваше от една от включените радиостанции на писалището. Джим обаче не й обърна внимание и продължи да обяснява:

— Знам откъде можем да наемем миниподводница с две захващащи устройства на носа, но ще струва цяло състояние, и ще са нужни седмици, за да пристигне тук.

— Откровено казано, не разполагам нито с цяло състояние, нито с време.

— А другият проблем е, че каквото и да правят онези там, никак няма да искат ние да ги наблюдаваме. А дори да можем да вземем онази подводница, навярно ще ни засекат и ще побеснеят.

— Какво имаш пред вид под „онези“?

— Флотът. Обзалагам се, че Скот бе прав, че са те.

Радиостанцията отново изпращя и силният, дразнещ шум изпълни затоплената стая. Джим се пресегна и намали звука.

— За какво служат тези станции? — попита Ейприл.

— Едната е на стандартните морски честоти, по нея могат да се свържат с нас пристигащи плавателни съдове, които искат да заредят гориво или търсят някакви други услуги. Другата е авиационна, настроена на местните честоти.

Тя го погледна озадачена.

— Тук кацат и водосамолети, досущ както онзи, с който пристигнахте със Скот онзи ден, и могат да се свържат с мен…

В този миг по авиационния канал прозвуча раздразнен глас:

— Доблър, би ли излязъл да ми помогнеш да се вържа?

Джим се усмихна, изправи се и взе якето си.

— Не виждам никого там — рече Ейприл.

— Когато има отлив, тази част от кея не плава, а кеят за зареждането с гориво пада ниско и не се вижда.

Ейприл облече якето си и последва Джим към рампата, водеща надолу към плаващия кей, където се полюшваше един груман-уиджън с вече спрели двигатели. Тя видя как носовият люк се отвори и от него се появи Скот Макдърмът. Той кимна на Ейприл и протегна ръка да улови вързалното въже. Двамата мъже привързаха уиджъна, след което Скот скочи на кея. Тя забеляза старанието му да представи пристигането си като нещо обичайно, ала начинът, по който търсеше думите, след като я видя да го очаква със скръстени на гърдите ръце, го издаде.

— Здравей отново — кимна Скот.

— Здрасти. Да не си забравил нещо? — отвърна Ейприл, без да променя равнодушното си изражение. Нямаше смисъл да разпалва отново сутрешния спор.

Той изсумтя и вдигна глава към небето, сякаш проверяваше дали не се задава буря.

— Не…, всъщност да. — Скот се обърна отново към нея, после погледна към Джим, който също стоеше със скръстени ръце и с изражение на всезнайко. — Натъкнах се на нещо, което ми се стори интересно.

— Да не би да имаш предвид тази госпожица Роузън? — клъвна го Джим.

Скот започна да се изчервява и лицето му бързо потъмня, докато се правеше, че не разбира за какво става дума.

— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че това може да я заинтригува — рече той и се извърна, за да погледне Ейприл в очите. — Летях обратно и се свързах с Анкъридж-радио, което е… то обслужва…

Ейприл кимаше.

— Анкъридж-радио е станцията на ФАА за обслужване на полетите. Знам. Аз също съм пилот, забрави ли?

— О, да. Ами тъкмо ми даваха инструкции за полета…

— Във въздуха ли? Мислех си, че би трябвало да получиш инструктаж преди полета.

Репликата й го сепна и той замълча за няколко секунди.

— Ъ-ъ-ъ… обикновено така се прави… преди полет. Но… както и да е… Та чух за временно забранен за полети район поради военна операция недалеч от тук и… просто ми стана любопитно, тъй като досега не бях чувал за подобно нещо.

— Къде е това „тук“?

— Ами, източният край на района е малко на югозапад от мястото, където намерихме албатроса, а западният му край минава западно от Сиуорд.

— Забраниха вече и движението на плавателни съдове, Скот — рече Джим. — Цял следобед говорих по телефона.

— Е, господин Макдърмът, благодарим ви, че се върнахте да ни съобщите това — каза Ейприл.

Скот се поколеба, изглеждаше достатъчно объркан, за да предизвика искрица съчувствие у нея.

— Ейприл, моля да ме извиниш за това, че те изоставих тук, в тази дупка.

Джим изръмжа гърлено.

— Мисля, че досега никой не е наричал къщата ми „дупка“ — рече той. — Какво, на юрта ли прилича?

Скот го игнорира.

— И двамата сме на мнение, че тук става нещо странно… но изслушай ме за секунда. Когато пристигнах в Анкъридж, отидох в РВД и направих свое малко разследване за онова, което се е случило в понеделник вечерта, когато е станала катастрофата. И познай какво? И тогава е била обявена временна забрана за същия район.

Ейприл отпусна ръце и си спомни за онези изтребители F-15, които бе видяла да кацат преди няколко дни на базата „Елмъндорф“.

— Тук има голяма активност на полетите на ВВС и съм сигурна, че се извършват множество тренировъчни полети. Защо забраненият район трябва да е свързан с онова, което се случи с баща ми?

Скот сви рамене.

— Не го твърдя със сигурност. Но е необичайно. Аз знам забранените райони във въздушното пространство на Аляска — поне в тази й част — затова ми се вижда много странно обявяването на временна забрана.

— Какво имаш предвид, Скот? — попита Джим.

— Мисля си, че тази вечер ще има някаква странна военна операция, мисля си, че такава е имало и в понеделник вечерта и дори това да няма нищо общо със случилото се с родителите ти, Ейприл, съвпаденията са прекалено очебийни, за да бъдат пренебрегнати.

Тя поклати глава.

— Татко е изгубил перка от витлото си. Или се строшила сама, което е възможно, или е закачил някаква метална конструкция под себе си, например мачта на кораб. Зоната, за която говориш — тази нова забранена зона — е свързана с въздухоплаването и въздушното пространство.

— Нали каза, че си поискала от Бреговата охрана да видиш радарни записи от тяхната система за наблюдение за онази нощ? — попита Скот.

— Ами, разбира се… да видя дали албатросът се е появил на екраните им и да проверя какви кораби са се намирали в района. Ала те не ми дадоха записите. Мисля, че ще трябва да ги съдим, за да получим тази информация.

— Ейприл, почакай малко и помисли. Бреговата охрана ни задържа и взе онези видеозаписи. Такива неща обикновено не се случват, освен ако не се извършва някаква военна операция, а тя би могла да бъде свързана с онези забранени райони.

— Но аз не разбирам как би могло да има връзка.

— Може би баща ти наистина се е ударил в кораб, който е участвал в някакво учение на ВВС. Не знам, по дяволите, но мога да ти кажа, че инстинктите ми подсказват, че има връзка и мисля, че трябва да отидем и да хвърлим едно око.

— Ние? — попита Ейприл.

— Да. Освен ако нямаш нещо против, нали разбираш? Няма да ти струва нищо, Ейприл. Този път полетът е за моя сметка.

— И в двата случая — да, искам да дойда. Да си седя просто тук и да не правя нищо, направо ме съсипва — рече тя, но изведнъж осъзна значението на думите си и погледна към Джим, който реагира едва доловимо. — Джим, съжалявам за това как прозвучаха думите ми. Но това нямаше нищо общо с теб и с огромните ти усилия да ми помогнеш.

— Знам.

— Работата е в това, че и двамата не можахме да помръднем нещата и на милиметър напред.

Той сви рамене и със свенлива усмивка изрази благодарността си.

— Радвам се, че съм ти от полза, Ейприл. Значи ще искате онзи генератор и камерата с екипировката й, така ли?

— Не, Джим — отвърна вместо нея Скот. — Просто нямам достатъчно гориво.

— Е, това съм в състояние да променя — каза Джим и се запъти към горивния шланг.

— Джим, искаш ли да дойдеш с нас? — попита Скот.

Джим поклати глава.

— Не, ще бъда просто баласт.

— Добре, остава ни около час до мръкване. Ще трябва да кацна отново на летището. Ще имаш ли нещо против да дойдеш да ни вземеш след няколко часа?

— Тц, нямам нищо против.

* * *

Водите в залива този път бяха по-развълнувани от предишния следобед и излитането бе поредица от тежки подскоци по гребените на вълните, докато Скот успя да вдигне уиджъна току пред поредната едра вълна. Издигнаха се в западна посока, след това завиха на юг над канала към рифа Блай.

— Ниско ли ще летим? — попита Ейприл, след като сложи слушалките с микрофона, който бе почти долепен до устните й.

Скот кимна, огледа се за други самолети, след което погледна към нея.

— Мисля си да летим на около сто и петдесет метра височина, така повечето от следящите въздушното пространство радари няма да ни засекат. Но могат да ни видят от всеки летящ обект.

— Като ауакс ли?

— Да, или някой от онези F-15, за които ти спомена. Вкарал съм данните за забранената зона в GPS-a. Смятам да се спуснем по източната й граница и преди да се смрачи да огледаме дали има някакъв трафик по вода.

— Колко близко до мястото на катастрофата можем да стигнем?

— На около две мили. Странна работа, Ейприл. Обявената от Бреговата охрана забранена зона за корабоплаването не съвпада със зоната, забранена за въздухоплаване, препокриват се само на мястото на катастрофата. Но има и нещо друго, което не ти казах. Тази вечер забраненото въздушно пространство е от водната повърхност до десет хиляди метра височина.

— Ясно.

— В понеделник вечерта, когато родителите ти са минавали през нея, забраната е била за височина от хиляда и петстотин до десет хиляди метра и ако изчисленията ми са верни, те са прелетели под зоната. Знаеш ли на каква мисъл ме навежда това?

— Мисля, че да — отвърна Ейприл. — Това означава, че от понеделник досега нещо се е променило и сега искат цялото въздушно пространство.

— И онова, което би могло да е причина за тази промяна, са твоите родители, които съвсем законно са прелетели под забранената в понеделник зона. Тази промяна подсказва, че нещо се е случило и тъй като ние знаем, че албатросът е паднал в това въздушно пространство, спокойно може да се предположи, че именно той е причина за промяната.

— Искаш да кажеш, че това е връзката, така ли?

— Да. Не знам точно каква е. Имам предвид, че не знам дали са ударили нещо или са имали механична повреда. И в двата случая става дума за съвпадение, но то е доста провокативно.

Почти десет минути летяха в мълчание, Ейприл се отдаде на съзерцание на буйната зеленина на горите, обрамчили залива, спускащи се досами водата. Бреговете бяха каменисти и тесни, тук-таме имаше пясъчни плажове, тук-таме отвесни скали бележеха мястото, където се срещаха вода и суша.

— Скот, погледни на десет градуса вдясно — посочи тя мержелеещото се туловище на голям кораб на хоризонта пред тях.

Той кимна.

— Танкер, който отива към Валдес. Виждаш ли колко е висок? Празен е, идва от Калифорния.

Слънцето се бе спуснало ниско над югозападния хоризонт. Скот погледна екрана на GPS-a.

— Координатите на катастрофата са точно пред нас, Ейприл, на около пет мили разстояние. Забранената зона започва след три мили, ще завия и ще следвам границата й на около миля разстояние, за да съм сигурен, че ако някой ни наблюдава, няма да остане с погрешно мнение за намеренията ни.

— Ние какво всъщност правим? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Аз… нека просто се поразходим натам и да видим дали няма да мернем нещо необичайно.

— Скот, имаш ли сал на борда?

— Имаш предвид спасителен сал ли? Не, нямам.

— А не би ли могъл да имаш?

— Да, но това е летяща лодка, Ейприл, забрави ли?

— Не говоря за спасяване. Говоря за кацане, за надуване на невидима за радарите гумена лодка, може би с малък мотор, с която да се отиде на мястото с камера, видеомагнетофон, батерии и всичко останало.

Скот не отговори веднага.

— Бихме могли да го направим. Не виждам защо не, но трябва да бъде нощем, а аз не мога да рискувам да кацна в открито море нощем.

— А какво ще кажеш да кацнем на здрачаване извън забранената зона, да се вържем за нещо, а след като мръкне да отидем с лодката?

— Ще ни трябват щормови облекла.

— Джим има, сам ми каза.

— Добре. Може би тъкмо ще ни стигне времето, да…

— Не тази вечер. Мисля си за утре. Искам да сме напълно подготвени.

— Окей.

Тя се извърна към него и го гледа, докато и той не я погледна в очите.

— Всичко зависи от тези записи и мисля, че моята приятелка Грейси, адвокатката, ще ти каже, че ще ми трябват твоите свидетелски показания за потвърждение на онова, което съм видяла, за онова, което сме записали и за това, че записите не са променени по електронен път. Това устройва ли те?

— Имаш предвид показания пред съда ли?

— Да. Проблем ли е?

Той поклати глава.

— О, не.

Те изведнъж го улови за ръката и посочи напред.

— Какво е това, Скот? Онзи кораб.

— По-скоро е корабче. Почакай.

Той промени леко курса в северна посока, за да получи по-добра гледна точка.

— Какво е това?

— Военен кораб. Не мога да кажа кой точно е, но е от спомагателните или снабдителни кораби. Не се срещат често из тези води. Виждаш ли онази конструкция на надстройката на кърмата? Не съм сигурен за какво е.

— Плава на запад.

Той кимна.

— Да. И по курс, който ако не греша, трябва да е минал точно над мястото на катастрофата.