Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (22)

Двадесет и втора глава

Четвъртък следобед, ден четвърти

Офиси на „Юниуейв“

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

— Ей, Бен?

Бен Коул подскочи на стола си и неволно извика, докато се изправяше с разтуптяно сърце.

— Господи, Бен, аз съм — рече една жена от екипа му и се ококори. — Извинявай, че те изплаших.

Той се опита да се засмее и да не се улови за сърцето, което продължаваше да бие ускорено.

— Ох! Извинявай за реакцията ми. Просто бях се увлякъл много по един проблем.

— Очевидно — рече тя и поклати глава. — Ти поиска тези папки, искаше да знаеш докъде сме стигнали с търсенето. Приключихме го на осемдесет процента.

— И… нищо?

— Не можем да намерим нищичко, което да не е наред.

— Никакви нови хипотези?

Тя поклати глава.

— Всички сме на мнение, че ако и останалите двайсет процента не покажат признаци за „замърсяване“, програмата е отлична и проблемът трябва да е в онази платка. По някакъв начин тя просто е била причината да се лети на петнайсет метра над водата.

Бен кимна и едва потисна изгарящото желание да й обясни защо това просто не можеше да бъде вярно.

— Чух те, че ще използваш този следобед малко време на „Крей“? — попита тя, имайки предвид суперкомпютъра в главната квартира на „Юниуейв“ в Северна Каролина, с който трябваше да се осъществи връзка посредством оптичен кабел.

— Искам да проверя една шантава хипотеза.

— Каква е тя?

— Обезпокоителна, ако греша, а най-вероятно греша.

— Добре — отвърна тя, подаде му папките и излезе.

Бен погледна часовника си. Резервацията му за компютъра „Крей“ бе в четири следобед местно време (Анкъридж), което бе след по-малко от десет минути. Сети се, че не бе хапвал нищичко от сутринта, но отхвърли тази мисъл. Щеше да се погрижи за яденето по-късно. Това бе далеч по-важно.

Взе папката с дисковете, които внимателно бе програмирал през последните три часа и бързо излезе от залата през странична врата, тъй като не искаше да разговаря с никого.

Предишната нощ мина в безкрайна поредица от кратки подремвания, редуващи се с часове крачене из къщата. Беше се опитал да обмисли растящия списък от обезпокоителни проблеми, като започна със засилващата се тревога за това, дали не бе разкрил прекалено много пред Нелсън Улоквит.

Към пет сутринта, след като магически отговори не се задаваха и сянката на депресията отново надвисна над него, Бен седна пред любимото махагоново писалище на Лайза и извади последните шест плътни листа луксозна хартия, които бе купила преди много време с намерението да бъде в съзвучие с обществото. Намери старата си автоматична писалка, сложи й пълнител, след което събра мислите си и състави просто завещание, с което уреждаше въпроса с Шрьодингер и оставяше всичките си земни блага на сестра си Филис. Последва кратко писмо до Филис.

Вече приключваше с писмото и завещанието, когато забеляза, че първите лъчи на зората започват да розовеят върху източното небе.

Взе душ и се облече за работа, учуден, че можа да се изправи толкова спокоен пред вероятността да загине. Изпитателният полет бе насрочен за осем вечерта и той не се и съмняваше, че предстои да се случи нещо ужасно. Единственото светло нещо, засмя се той на ум, бе хитроумният му план да върне променения код в компютъра си в офиса и да го изследва.

— Това е просветление, Шрьодингер — каза той на жълтия котарак, който наблюдаваше приготовленията му преди тръгване. — Охраната на „Юниуейв“ е много внимателна да не изнесем нещо от сградата, но изобщо не й пука какво ще внесем. Затова просто ще мина покрай охраната с ей този диск.

На Шрьодингер тези думи не му направиха впечатление, но Бен го взе и го чеса между ушите по-дълго от обичайното. И тъкмо когато се готвеше да тръгва, котаракът го изненада — придвижи се напред и го лизна с грапавия си език по лицето. Тогава Бен го вдигна да отвърне на целувката му, без дори да се безпокои от котешките косъмчета, от които неизбежно щеше да го сърби носа през целия ден. Жестът си струваше, реши той. Шрьодингер сякаш някак си бе разбрал, че това сбогуване не бе обичайно.

* * *

Бен се върна към настоящето, докато крачеше по коридора. За да не мине покрай вратата на Линдзи, той свърна по друг коридор с надеждата, че ще избегне контакта. Тя не би разбрала защо бе толкова наранен и ядосан, а навярно не се бе и замисляла, че той би могъл да открие, че обещаната от нея Т-образна ръчка е измама.

Стигна до далечния край на сградата и се мушна в една от залите със скъпи компютри, свързани с далечния „Крей“. Оставаха шест минути до планираната му връзка и той използва времето, за да качи програмните дискове, след което се облегна назад, за да обмисли още веднъж нещата.

Преди три дни промененият код в бордовия компютър на гълфстрийма за малко не ги уби. Сега вече бе сигурен в това. Една повредена платка просто не бе в състояние да обясни поведението на самолета. Някой бе вкарал кода, а след това — когато Бен бе стигнал прекалено близо до истината — същият този някой бе извадил кода от главната програма и бе прочистил всички останали копия, за да изглежда така, сякаш такъв код изобщо не е съществувал. Това означаваше, че който и да бе той, се ползваше с пълен достъп до неговата лаборатория, до компютрите и сградата!

Ала той не само бе виждал променения код, той притежаваше и копие от него. Всичките над три хиляди реда от кода бяха на един от дисковете, и бяха прехвърлени е инструкции компютърът „Крей“ да сравни смайващо големия брой компютърни команди с всеки друг тип от тъй наречените под-рутинни. Самият Бен на няколко пъти бе разнищвал кода и го бе събирал отново, сравнява го и с богата библиотека от компютърни кодове, но не успя да разбере каква поредица от команди се опитваше той да даде на компютъра — и на самолета.

„Крей“ бе последната му надежда. С огромната си способност да сравнява трилиони байтове за частици от мига, това бе най-добрата възможност да се разкрие онова, което някой очевидно си бе дал голям труд да създаде.

Компютърният екран проблесна, за да покаже, че е влязъл във връзка с „Крей“, той пъхна диска и стартира програмата.

Облегна се назад и се вторачи в променящите се числа на екрана, които показваха увеличаващия се процент от свършената работа.

Минаха двайсет минути, преди лек електронен сигнал да привлече вниманието му и да прикове погледа му към екрана. Прочете думите отначало небрежно, но след това се наведе напред и ги прочете отново, защото не можеше да повярва на очите си.

„Боже мой, промененият код е първична форма на «мъглява логика». Компютърът се е опитвал да мисли сам!“

Реши, че това би могло да обясни снижаването и може би дори точната височина от петнайсет метра. Но все още оставаше проблемът за базата данни за авиокомпаниите, които бе намерил „внедрени“ в редовете компютърен код. Защо точно база данни за авиолиниите? Каква евентуална функция би могла да се обслужва от нея?

Бен прехвърли информацията на друг диск и прекрати фиброоптичната връзка с „Крей“, след това прибра всичко в кожената си папка и излезе. Сега вече нямаше никакъв избор. Дан Джеръд, шефът по сигурността на „Юниуейв“ трябваше да бъде информиран, че бе в ход нещо, което силно намирисваше на саботаж.

Във всички случаи Джеръд не бе подвластен на корумпиране. Бивш агент от ФБР и бивш морски пехотинец, който бе поел службата на директор по сигурността в Анкъридж, когато проектът стартира, за Джеръд се носеше мълвата, че е работил и в сферата на разузнаването. Във всеки случай той бе поел отговорностите си много на сериозно, стараеше се да ограмоти и да съветва персонала на „Юниуейв“ как най-добре да се справя с толкова секретен проект, вместо да се опитва да ги улавя в нарушения на правилата.

Бен намери Джеръд в кабинета му, обясни му за открития променен код, като стратегически избягваше да спомене, че го бе прехвърлил у дома си.

— Тези три хиляди реда кодове бяха по средата на главната програма, когато си тръгнах онази вечер. Но когато се върнах на следващата сутрин, тях ги нямаше както в главната програма, така и във всички нейни копия. Някой най-щателно ги бе изтрил. Знам много добре, че не бива да идвам при теб без доказателства, затова… изчаках, докато не събера всичко от резервни копия — Бен му подаде диска и обясни какво бе открил суперкомпютърът „Крей“.

— Докторе, искаш да кажеш, че този неоторизиран компютърен код е програма за изкуствен интелект, така ли?

— Не съвсем. Искам да кажа, че онзи, който го е написал, не е възнамерявал машината да „оживее“ и да започне да спори с нас, или друга някаква фантастика от този сорт. Но има един предвестник на онова, което някой ден ще се превърне в изкуствен интелект, и се нарича „мъглява логика“. Това е способността на компютърната програма да анализира данни и да вземе непредвидимо решение въз основа на онова, което, да използваме по-точна фраза, е нейната качествена оценка на тези данни.

— Добре, докторе, сега вече съвсем нищичко не разбирам.

— Това е такъв вид програма, която не мога да си представя да използваме в една прецизна военна система, при която нашата задача е ясна и точна: да дадем възможността да се приземи дистанционно самолет на ВВС при неконтролируема ситуация.

— Но ти спомена за данни на авиокомпании. Какво означава това?

— Не знам и точно това наистина ме плаши. Ще ти кажа направо като главен софтуерен инженер на тази програма, че няма никаква причина да я има или да се нуждаем от такава информация. Онзи, който я е вкарал, е имал нещо друго на ум и…

— Имаш предвид тероризма?

— А как иначе? Странен мъгляв код, разписания и информация за авиолиниите, която не би трябвало да бъде там. И съм почти убеден, че именно кодът на тази шибана мъглява логика за малко не ни уби онази вечер, като снижи рязко самолета.

— Казваш, че тази вечер ти предстои изпитателен полет, който те ужасява, нали така? — попита тихо Джеръд.

— Да, искам да кажа предварително, че този… този променен код го няма и смятам, че подобно нещо няма да ни се случи отново, но онзи, който е направил това, първо, е на свобода, и ако целта е да се съсипе тази програма и може би цялата компания, няма да допусне тестът да премине успешно.

— Значи ще намерят някакъв друг начин да…

— Да ни убият, в буквалния или в преносния смисъл. Да.

Джеръд забарабани с пръсти по писалището си. Беше среден на ръст мъж с пронизващ и твърд поглед, който продължаваше да носи късо подстригана коса като в морската пехота.

— След като ти наблюдаваш софтуера, а аз — всичко останало, никой няма да успее да ни попречи тази вечер, докторе.

Бен изпита нелогичен прилив на облекчение. Джеръд би могъл да бъде удивително ефикасен, помисли си той, но не би могъл да предотврати всички рискове.

— И така, какво да направя? — попита Бен.

— Работи и се дръж нормално, но бъди готов да попречиш на онзи… как му викаше?

— Променения код ли?

— Да. Направи така, че тази вечер той да не се качи заедно с теб на борда.

— Добре. Тази вечер ще отида по-рано на място.

— И нека те предупредя, че както вече си го почувствал, става дума за въпрос от най-секретно естество. Възможно е да имаме, поради липса на друго обяснение, враждебна „къртица“ в нашата собствена организация. Не е изключено.

— Какво? — попита Бен, явно разтревожен.

Джеръд вдигна ръка да го успокои.

— Онова, което имам предвид е, че не трябва да говориш по въпроса с абсолютно никого, независимо от допуска му до секретна информация, независимо от обичайната необходимост да знае. С никого от „Юниуейв“. С никого от ВВС. С никого у дома. Дори с кучето си.

— Имам котарак, или по-скоро мен ме притежава един котарак.

— Разбрано. Дори с котарака.

— Окей.

— Всъщност най-странното е, че съм абсолютно сериозен. Имало е случаи, при които на домашните любимци са били монтирали подслушвателни устройства, защото шпионите са знаели, че целите им си говорят с тях.

— Не се шегуваш, нали?

— Тц. Може да има „бръмбари“ и у дома ти, ако не са имплантирани по хирургичен път в котката или в каишката й. Виж какво, ще поговорим след няколко дни. Но само аз и ти. — Дан Джеръд се изправи и стисна ръката на Бен. — Ти постъпи правилно, докторе.

Бен излезе от кабинета на Джеръд и тръгна по коридора с хладното чувство на латентна вина. Изпита за миг желанието да се върне и да попита Дан Джеръд дали името Нелсън Улоквит му говори нещо, но бързо го потисна.

След като си тръгна, Дан Джеръд постоя известно време на вратата на приемната си и го проследи как изчезва зад ъгъла, запътен към лабораторията си. Джеръд погледна часовника си, леко изненадан, че вече бе 4:15 следобед. Предстоеше му да свърши маса работа до осем и тази мисъл го накара бързо да се върне в кабинета си. Затвори вратата и реши да направи проверка за тайни подслушвателни устройства, преди телефонните разговори, които възнамеряваше да проведе.

Коул се оказа по-проницателен, отколкото го бе смятал първоначално.