Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (12)

Дванадесета глава

Сряда, ден трети

Анкъридж

Около 9 часът сутринта

В съзнанието на шишкавия жълт котарак на име Шрьодингер фактът, че човекът, с когото делеше дома си, трябваше и да го храни, се бе издигнал до нивото на проблем, който изисква мигновено разрешаване.

Шрьодингер скочи с лекота от пода на писалището, където лаптопът на Бен Коул блещукаше послушно в серия от снимки, някои от които на Лайза — отсъстващата отдавна жена, която преди отговаряше да бъде нахранен и относително доволен.

Главата на Бен лежеше върху писалището, косата му бе разрошена, беше разперил ръце настрани и бе избутал книжа и списания, някои от които бяха паднали на пода. Спеше дълбоко и това не се хареса на Шрьодингер. Бен си имаше легло и трябваше да спи в него. Когато спеше в него, той обикновено ставаше навреме, за да му поднесе необходимото количество храна и вода. Ала когато не прекарваше нощта в собственото си легло, Шрьодингер знаеше, че закуската му ще закъснее значително.

Внимателно прескочи лицето на Бен и извиси мъркането си до най-висок тон. Тази сутрин поне нямаше празни бутилки, които от време на време ставаха причина за още по-дълбок сън и за още по-късно хранене.

Пухкавата топка протегна лапа с прибрани нокти и потупа затворения клепач на Бен, но реакция не последва. Той знаеше, че трябва да внимава с хората. Ядосваха се много бързо и за най-дребните неща, а очите им бяха особено чувствителни.

Потупа отново, но пак без резултат, ако не се брои противния, ритмичен и бръмчащ звук, който хората издават като спят. Опита пак, като този път се приближи още и мушна с глава лицето на Бен, преди да използва последното си оръжие — високо и негодуващо „мяу“ право в ухото на човека.

— Ка… какво?

Бен Коул изведнъж се сепна, върху лицето му се изписа пълно объркване, а Шрьодингер отстъпи назад и повтори звучния си протест, очаквайки незабавно подчинение и поднасяне на храна.

Вместо това Бен се изправи, погледна часовника си и започна да издава обезпокоителни звуци.

— О, по дяволите! Та вече е… Боже мой! Девет и десет! Как, по дяволите…? — Бен се обърна отново към писалището, осъзна къде се намираше и къде бе бил преди това. — Уж щях да почивам само няколко минути!

Беше склонил глава малко след шест часа, след като бе работил цяла нощ и ето ти сега резултатът. Екипът му би трябвало да е пристигнал в лабораторията в седем часа и несъмнено вече бяха забелязали отсъствието на шефа си. Това бе много неприятно. Да се успи, щеше да е личен провал.

Бен грабна телефона да позвъни в лабораторията, като едновременно с това си напомни, че ако обясни успиването си с работа през нощта, това можеше да предизвика сериозно разследване на сигурността. В крайна сметка не можеше да отнесе вкъщи нищо друго, освен собствените си мисли. Тъй че ако бе работил цяла нощ, то върху какво бе работил? Възможността за среднощна дейност би могла да включва незаконно изнесени материали и това добре се разбираше от отдела за сигурност на „Юниуейв“, особено пък след като работеха при невероятно строгите изисквания на военен „черен“ проект.

Един от програмистите му вдигна телефона.

— Джийн? Да, Бен е. Виж какво, много съм притеснен, но снощи взех някакви лекарства против настинка… и май наистина са ме нокаутирали. Едва преди малко се събудих.

От другата страна се чу смях, предадоха му уверения, че разбират всичко.

— Ще взема един бърз душ и ще дойда към десет часа.

— Няма проблеми, Бен. Не се тревожи. Тази почивка ти беше необходима.

Бен остави слушалката, изпита непреодолима нужда да пийне кафе, но докосна мишката на лаптопа с намерение да го изключи. Желанието да се изкъпе и да хукне към колата също бе много силно, но реалността, че бе прехвърлил забранена секретна информация на твърдия си диск, го плашеше. Преди да излезе от дома си компютърните файлове трябваше да бъдат напълно изтрити със специална програма.

Снимките на скрийнсейвъра бяха изчезнали и на тяхно място се виждаше информацията за проучването, което Бен бе стартирал в пет сутринта — за сравнение ред по ред на двете версии на главната програма на „Кутията на бумеранга“. Започна да записва съобщението за по-късно, но веднага се сепна — то също трябваше да бъде изтрито.

Отново погледна часовника си ядосан, бутна настрани възмутения Шрьодингер и се настани пред компютъра, за да прочете информацията, преди да я изтрие. Нямаше причина тя да е по-различна от четирийсетте или петдесетте сравнителни проучвания, които бе направил през нощта без никакъв резултат.

„Ако в тази проклета програма има нещо погрешно, което не мога да открия…“

Погледна към горния край на екрана и мислите му изведнъж промениха посоката си.

За разлика от предишните проверки, тази бе регистрирала нещо. Точеха се дълги списъци от числа, всяко от тях представляваше определен ред от компютърния код, различен от всички останали редове в оригиналната главна програма. Той бе задал на компютъра команда да сравни версията, която бе използвал на борда на гълфстрийма с оригинала.

И ето ти го резултатът.

Мина на следващите страници и прегледа стотици редове, преди да осъзнае, че повече от две хиляди реда бяха различни или нови, и всичките — в една част от програмата. Зададе команда компютърът да му покаже машинния език на няколко реда, които избра напосоки, очаквайки да види нещо познато. Но може би работната му станция бе влязла в някакъв дяволски кръг и просто бе повторила някой погрешен ред няколко хиляди пъти.

„Не… всички са различни!“ — заключи той, опитвайки се да разбере що за програма представляваше кодът. Имаше по-къси, готови рутинни компютърни програми, но нищо от това, което виждаше, не съвпадаше със стандартните редове, а някои изглеждаха написани на машинен език, който никога не бе виждал.

Бен погледна раздразнения си котарак и посочи ребуса на екрана.

— Какво ще кажеш за това, Шрьодингер?

Жълтият котарак измяука отново и направи няколко крачки към кухнята, снижавайки и без това не особено високото си мнение за човешката интелигентност, след като разбра, че Бен изобщо не разбираше кое е най-важното.

У Бен се зароди леко опасение, което започна с допускането, че някой нарочно е въвел неодобрени инструкции в свръхсекретна отбранителна програма. Но кой? И защо? И какво бе вкарано? Може би — вирус? Това бе ужасна мисъл. През първите няколко секунди на бързо растящата му тревога, той допусна, че някой би могъл да прави номера, но бързо я потисна. Не, това не бе номер или случайност. Онзи, който бе добавил тези сложни редове, очевидно се е опитвал да поправи нещо — обяснение, което веднага бе заглушено от здравия разум: всички законни допълнения трябваше да бъдат лично одобрени от самия него. Този факт вече задейства неизбежния сигнал за тревога в съзнанието му.

„О, Господи, това е саботаж! И това е версията на програмата, която едва не ни уби миналата нощ!“

Бен усети, че трепери, може би повече от внезапното си събуждане след толкова малко сън, отколкото от страх. Застави се да се стегне и да се съсредоточи.

„Това все пак би могло да бъде грешка. Не прибързвай. Заблудени редове непрекъснато се появяват в програмите, ние адски бързахме с тази, а моето сравнително копие е от… кога… отпреди осем месеца.“

Може би преиграваше. В крайна сметка новият код би могъл да бъде нещо толкова безобидно, като кодирана рецепта за курабии. Не бе задължително това да е причината за провалените изпитания и блокиралата система преди две нощи.

Нова кошмарна мисъл се появи в ума му и той се опита да я отхвърли. Ами ако някой от собствения му екип бе чужд агент?

„Невъзможно е! Познавам хората си по-добре от майките им.“

Проверката на биографиите им бе невероятно щателна и разкри смущаващи подробности, като се почне от младежките им сексуални подвизи и се свърши с някои отвратителни лични навици. Собственото му досие го бе шокирало. Очевидно, за да го проучи още от училищните му дни, Националната агенция по безопасност бе използвала агенти, които са били дори в шевролета му модел 1954 година, когато правеше първия си, неумел опит да се люби на задната седалка. Даже името на момичето бяха узнали.

Не, той познаваше хората си. Сред тях нямаше къртици.

Пулсът на Бен се забави, след като се съсредоточи върху това, колко малко знаеше за ребуса, който бе открил.

Не можеше да го зареже, ала не можеше и просто да изтрие доказателствата и да продължи да работи, сякаш не ги беше открил.

„Може би ще мога да ги изтрия тук и просто да ги копирам там. В крайна сметка в лабораторията всички файлове са достъпни и разрешени.“

Вкара командата за изтриване на цялата поредица от файлове и спря с пръст над клавиша „Enter“. Доказателството беше пред очите му. Но какво ще стане, ако нещо се случи с данните му в лабораторията и не може да ги копира? Желанието да натисне клавиша и да ликвидира всякаква възможност да бъде обвинен беше силно, защото, в крайна сметка, бе престъпление да се влиза незаконно в свръхсекретен проект. Но той носеше и отговорността да открие за какво точно ставаше дума.

Бен отдръпна пръста си и внимателно натисна клавиша „Escape“, за да отмени изтриването. Независимо от огромния личен риск, той трябваше да запази файловете, докато ги копира легитимно в лабораторията.

В съзнанието му пробягаха десетина варианта къде би могъл да съхрани хилядите редове аномални кодове и той се спря на най-малко вероятния, зададе съответните команди, след което изтри всички следи от заредените в личния му компютър файлове.

Остана само едно число и той го запомни, преди да го изтрие от лаптопа си. Запъти се към душа, но спря, за да хвърли малко храна на нещастния си котарак. Питаше се дали ще може да скрие вълнението си, когато след половин час влезе в лабораторията.