Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skyhook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Дж. Нанс. Операция „Скайхук“

Американска, първо издание

ИК „Коала“, София, 2004

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-093-3

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

Петък вечерта, ден пети

На борда на Уиджън N8771B

Над Залива Аляска, югоизточно от Анкъридж

Теренът отново се носеше съвсем близко под тънкия метален фюзелаж на уиджъна. Този път обаче ливадата бе заменена от смъртоносна смес от лед и балвани, чиято назъбена повърхност сякаш протягаше нокти към малкия водосамолет.

Скот Макдърмът се стараеше да управлява самолета така, че да не губи скорост, двигателите се напрягаха докрай, за да поемат рязкото изкачване спрямо терена, а облачният покров се спускаше все по-ниско и по-ниско към повърхността на ледника.

Всичките познания на Ейприл за летенето бяха изцяло впрегнати, докато наблюдаваше физическите усилия на Скот да владее самолета. Скорост, височина, мощност, ъгъл на издигане и непрестанната промяна в параметрите на останалите уреди й бяха познати и едва ли не успокояващи, тъй като някак си оставаха във въздуха, ала враждебният пейзаж под тях бе просто твърде необичаен за наблюдателя. Очакваше всеки миг ударът, след което щеше да последва болезненото гмуркане в снега и леда, придружено от звуците на разкъсван метал.

Ала кой знае как, противно на логиката, това не ставаше. Все още бяха във въздуха, все още летяха.

На няколко пъти си помисли да грабне щурвала и да поеме управлението, ала бяха стигнали вече твърде далеч. Късно бе да обръщат назад. Нямаше място да завият назад, нямаше и къде да кацнат безопасно. Единственият им избор бе да продължат да летят в неизвестна посока над обширния издигащ се склон на масивния ледник.

— Ето го! — Думите на Скот прозвучаха повече като вик, отколкото като спокойно изявление.

Ейприл се вторачи напред, но не видя нищо ново.

— Какво? — успя да изрече, ала гласът й излезе по-скоро като пронизително пискане. Тя бързо се прокашля и се опита отново: — Какво виждаш?

— Онова, към което се стремях. И точно там, където предполагах. Дръж се.

Сега вече пред тях се виждаше нещо и тя почти успя да го види. Някаква линия на хоризонт. Не съвсем добре очертана, но определено по-тъмна линия между небето и леда, която не би могла да бъде плод на въображението. Все още бяха във въздуха и Скот всъщност намаляваше газта, след като леденото поле под тях се изравни.

— Горе има езеро — кимна Скот към носа на самолета.

Линията пред тях вече се очертаваше по-ясно, превърна се в малък хребет, зад който се виждаше високопланинско езеро. Ейприл се досещаше, че в далечния край на езерото трябваше да се издигат отвесни скали, но не можеше да ги види. Хребетът приближаваше с всяка секунда, гледката бе възхитителна. Водният басейн бе малък, изпълнен с големи късове плаващ лед, всеки от които приличаше на назъбен кораб в млечно синьо-зелената вода.

— Да не би да възнамеряваш да… — започна тя и спря, като забеляза, че той вече кимаше.

Изражението на маниакално ухиления Скот Макдърмът я изплаши силно.

— Дръж се, Ейприл!

— Но това са айсберги!

— Аха.

— Не можем да кацнем в тази каша. Няма място!

Когато прелетяха над хребета, той намали мощността до празен ход и бутна щурвала напред, за да спусне уиджъна към повърхността. След това даде отново газ и натисна кормилата за десен вираж, прелетя над най-големия леден къс и затърси място с достатъчно чиста вода, където можеха да кацат. Навсякъде се виждаха големи айсберги.

— По дяволите — промърмори той. — Повече са, отколкото очаквах за този сезон.

Тя усети как уиджънът потрепери отново, когато той даде още газ, за да прелети току над айсберг, висок колкото двуетажна къща. След това зави рязко наляво, прелетя над не по-малък леден блок и задържа крехкия водосамолет на метър и половина — два над ледената повърхност със скорост шейсет мили в час.

Точно пред тях се виждаше друг голям фронт от ледени блокове, идваше бързо, затова той вдигна самолета с метър-два, за да прелети над него. Тъй като отсрещния бряг на езерото приближаваше бързо и вече се намираше само на четвърт миля, а нямаше място да завие обратно, Скот намали отново мощността, прелетя над поредния голям леден къс и спусна корпуса във водата. Дръпна рязко щурвала към себе си, от двете страни на самолета се издигнаха внушителни струи вода, скоростта рязко спадна, но машината се носеше към голям айсберг, който бе точно пред нея и се намираше прекалено близко.

Ейприл виждаше ъгловатите фасети на айсберга с най-големи подробности, той вече се мержелееше огромен пред тях. Стрелката на скоростомера все още трепкаше около отметката за петдесет мили в час. Нямаше котви, които да бъдат хвърлени, или спирачки, които да се натиснат, единствено всмукването от водата, в която аеродинамичният корпус на уиджъна потъваше и се превръщаше в хидродинамичен, намаляваше скоростта. Но това не ставаше достатъчно бързо.

„Ще се ударим…“ — със странно безразличие си помисли Ейприл. Наведе се инстинктивно напред, опря глава о коленете си и я прикри с ръце. Хрумна й беглата мисъл, че може би щяха да намалят достатъчно скоростта, за да оцелеят след неизбежния удар в ледената стена пред тях.

Времето сякаш забави ход. Секундите изтичаха болезнено бавно, докато тя очакваше удара, напрегнала тяло, вслушана в шума на обтичащата корпуса вода, който също накрая почти стихна.

Внезапна тишина замени какофоничните звуци отпреди секунди, но тя все очакваше удара, докато уиджънът намаляваше скоростта си в ледените води на езерото и почти спря. С едно безлично „бум“ и леко потрепване носът на самолета се чукна леко и безопасно в леда.

Бяха оцелели.

— Мили боже! — възкликна Скот. — Не бях сигурен дали ще успеем да спрем навреме…

Ейприл погледна високия около осем метра айсберг, който се издигаше пред носа на хидроплана и няколко секунди не бе в състояние да проговори.

— Добре ли си? — попита я Скот.

Тя се обърна, емоционално изтощена и леко махна с дясната си ръка по посока на айсберга.

— Да, ако се изключи фактът, че и ВВС, и ти се опитвахте допреди малко да ме убиете. Да, ако изключим факта, че се намирам Бог знае къде, по средата на ледено езеро, в което никой пилот, който е с всичкия си, не би се опитал да кацне и от което няма да успеем да излетим. Да. Разбира се, Скот, добре съм.

— Хубаво — усмихна се той. — Страхотно шоу, нали?

Тя отново се огледа. Облаците над тях потъмняваха.

— Скот, ние никога няма да успеем да излетим с твоя самолет оттук, а ако не си забелязал, вече настъпва нощта.

— Да.

— Ние сме в капан! Искам да кажа — какво ще правим? Тук е студено!

Той кимаше, върху лицето му се изписа по-сериозно изражение, след като се огледа.

— Да, излитането ще бъде трудничко.

Трудничко ли? Как…? Къде…?

Той отново се усмихна и това негово изражение още повече я вбеси.

— Проклет да си! Как ще се измъкнем оттук? А? Нощта пада, някакви изтребители се опитват да ни свалят, семейството ми ще си помисли, че наистина съм убита, и…

Скот посегна и се опита да сложи длан върху рамото й, ала тя се отдръпна.

— Не ме докосвай!

Той отдръпна ръка.

— Добре, госпожо.

— Сериозно говоря, Макдърмът. Какво предлагаш да направим, за да оцелеем? Дойдох тук да помогна на баща си, а не да му причиня инфаркт, като научи, че съм изчезнала.

— Ейприл, успокой се.

— Да се успокоя ли? Много съм спокойна. Като се има предвид какво преживяхме, аз съм невероятно, аз съм удивително спокойна.

— Тогава ме изслушай, става ли?

— Нима имам някакъв избор?

— Не, нямаш.

Тя скръсти ръце, опитвайки се да запази остатъците от самообладанието си. Та тя бе негова клиентка, в крайна сметка. И при всичките му „иди ми — дойди ми“, тя очевидно бе ангажирала един маниак.

— Давай.

— Имах достатъчно основания да не изпълня заповедите на онзи пилот, Ейприл.

— Много бих искала да ги чуя — рече тя и поклати глава.

— Всичко, което става тук определено е военен проект, секретен. Навярно — свръхсекретен.

— Е, и?

— Вече ти казах, че смятам онова, което те правят, за свързано със случилото се с баща ти. Спомняш ли си?

Тя кимна.

— Добре. Ако бях ги последвал да кацна в „Елмъндорф“ като едно послушно пилотче, не само щях да изляза от играта и да изгубя възможността да ти помогна да заснемеш отново самолета на баща си, но и ти щеше да бъдеш извън играта. По дяволите, те дори биха могли да ни затворят някъде за известно време.

— Искаш да ми кажеш, че едва не ме уби, за да ме защитиш?

— Да — теб и мисията ти.

Тя се обърна към него, едва овладявайки възмущението си.

— Знаеш ли, Макдърмът, ти направо ме изумяваш. Сигурно ме смяташ за някаква безмозъчна мацка?

— Не, не смятам, че си безмозъчна — рече той едва доловимо.

— О, значи съм само мацка, така ли?

— Не, не, не! Не се изразих правилно. Не те смятам нито за безмозъчна, нито за лековата мацка.

— Добре.

— Може би — просто едно истинско гадже — рече той и се усмихна.

Ейприл му метна изпепеляващ поглед.

— Престани!

Той вдигна и двете си ръце.

— Окей, окей. Извини ме.

— Не, истинската причина да избягаш от онези изтребители е много проста. Никой не може да заповядва на Скот Макдърмът какво да прави. Нали така?

— Виж сега, почакай…

— Права ли съм?

Той въздъхна.

— Добре де, може би в това има малка доза истина, но, честно казано…

— Честно казано ли? Не съм убедена, че знаеш значението на тези думи.

— Ей, остави ме да довърша, става ли?

Преди да отговори, тя замълча и го изгледа отвисоко.

— Давай.

— Истината е, че се ядосах на незаконните им опити да ме сплашат, докато аз следвах с хирургическа точност границата на забранения им район и… просто както казах… знаех, че ако ни заставят да кацнем, ти никога няма да заснемеш останките. А и от случилото се тази вечер ни стана ясно и друго.

— О, така ли? И какво?

— Ейприл, онзи самолет, който едва не ни блъсна, излизаше от тяхната забранена зона.

— Означава ли това, че изтребителите са ни преследвали погрешка? Значи смяташ, че те би трябвало да преследват онзи реактивен самолет?

Той поклати глава, а нейните очи светнаха и осъзнала изведнъж за какво става дума, тя разтвори ръце.

— О, Боже мой! Искаш да кажеш, че онзи самолет е излизал от забранения район, защото е участвал в онова, което те са вършили там!

— Именно. Излезе със снижение, но точно оттам идваше.

Ейприл се отпусна тежко в креслото си.

— И същата забранена зона е била обявена и в понеделник вечерта, когато моите родители са били там, ала тогава тя не се е простирала досами водата.

Той кимаше още по-енергично.

— Точно така. Значи те затварят отново същия район, но с една съществена промяна. Сега вече забранената зона се простира до долу — до морското равнище. Кое е предизвикало промяната?

— Тя е следствие — довърши тя мисълта му, — от поуките, които са си извадили от понеделник вечерта.

— Да! Да, по дяволите! Точно това се опитвах да ти обясня одеве, Ейприл. Нещо им се е случило в понеделник вечерта, което им е подсказало да ограничат тази вечер въздушното пространство чак до водната повърхност, а това нещо е бил твоят старец.

— Не ми харесва тази дума.

— Добре де, баща ти.

Тя кимна, вперила поглед в бързо потъмняващите айсберги около тях. Слухът й долавяше нежното приплясване на водата о корпуса на уиджъна.

— Значи смяташ, че съшият реактивен самолет или нещо подобно на него се е появило по същия начин, изневиделица в понеделник и е ударило албатроса?

Той сви рамене.

— Де да знаех. Но знам със сигурност, че изпитват летящ на малка височина и с висока скорост самолет — което видяхме. Може би същият този самолет се е „отъркал“ о аероплана на баща ти.

— Но как, Скот? Той е изгубил перка от витлото си и това най-вероятно е причинило завъртането и откъсването на десния двигател от окачването му и врязването на перките на витлото в дясното крило.

— Може би част от повредите са причинени от сблъскване — допусна той. — Баща ти да е споменавал, че в района е имало друг самолет?

Тя поклати отрицателно глава, но изведнъж спря.

— Чакай малко. Май си спомням, че наистина спомена за някакво свистене или нещо подобно, точно когато винтът се строшил.

Скот щракна с пръсти.

— Ето, това е, Ейприл! Чул е профучаването на реактивния самолет в мига, в който е ударил и е откъснал една от перките!

Тя се замисли за миг.

— Възможно е.

— Не, точно това е. Онзи, който е правел тези изпитания — ВВС, флотът, сухопътните сили — те трябва да знаят, че са закачили граждански самолет. Ейприл, съзнаваш ли за какво изобщо става дума? Защо са накарали Бреговата охрана да ни атакува и да ни вземе записа? Защо ФАА сякаш търси вендета от твоя ста… от баща ти? Защото искат да прикрият сблъскване във въздуха.

— Но защо ще се опитват да го прикриват?

— Защото са извършвали някакво изпитание на висока скорост и на малка височина, без да са били сигурни, че забраненият район е изцяло чист от всякакви самолети на всякаква височина. Провалили са се, не са отцепили забранената зона чак до водната повърхност.

— Значи смяташ, че и ФАА е замесена, така ли?

— О, да. Не разбираш ли? Ако властите могат да попречат да се появят снимки от останките или какъвто и да било друг оглед, тогава няма да се наложи да си признават, че са допуснали голяма грешка.

— Трудно е да се докаже прикриване от страна на властите, Скот. Звучи като някаква хипотеза за конспирация.

— Не, виж сега. Какво предприемат изплашените хора, когато са допуснали голяма грешка и никой още не знае за това? Прикриват я. Опитват се да се престорят, че нищо не се е случило. Изчакват всичко да мине и да замине. Понякога част от този синдром е опитът да се поправят нещата и после да се правят, че нищо не е станало, но общо взето стремежът е да се преструват, че проблемът никога не е съществувал.

— Трудно ми е да повярвам.

— Да, така е, но повярвай ми — и ние, военните, не сме по-различни от цивилния свят.

Тя се замисли.

— Ако хипотезата ти е вярна, Скот, те не просто ще ми попречат да направя снимки или видеозапис. Те ще отидат там, сами ще вдигнат останките и ще ги откраднат.

— Може и да си права.

— А може да го правят дори в този момент, докато ние се носим по някакво безименно езеро — добави тя и се обърна към него. — Сериозно говоря. Как ще се измъкнем оттук? И кога?

Скот се усмихваше и кимаше.

— Няма за какво да се безпокоим до сутринта. Имам отзад спални чували, авариен запас храна, малка печка, за да не замръзнем, кафе, имам дори сателитен телефон, за да можеш да позвъниш на родителите си и да им кажеш, че си добре.

— Значи… не е необходимо да търсим помощ?

— Това е последното, което ни трябва. По такъв начин флотът или ВВС, или който и да било друг, замесен в тая работа, веднага ще ни налетят. Не. Просто се моли облачният покров да се запази до сутринта.

— И тогава какво? Ще плуваме ли?

— Не, ще излетим.

— И по какво? В това езеро плават достатъчно айсберги да потопят самолетоносач.

— Ще излетим между айсбергите.

— Между айс… Но как?

Той вдигна показалец.

— Имай ми вяра.

Ейприл въздъхна и поклати глава.

— Страшно се опасявах, че ще кажеш точно това.