Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (29)

Двадесет и девета глава

Петък, ден пети

Над Залива Аляска Югоизточно от Анкъридж

Привечер

— Говори началникът на изпитанията. Готови сме за връзка, Мъдрец десет. Докладвайте вашата готовност.

— От Мъдрец десет, кабината е готова — отвърна гласът на пилота изпитател от гълфстрийма.

— Много добре — продължи началникът на изпитанията, — тогава давам разрешение да започне тест едно.

Бен прие разрешението и постави показалец над съответния бутон, поколеба се няколко секунди, за да провери отново всички параметри. Намираха се на височина седем хиляди и триста метра, на курс 135 по магнитния компас, летяха в сравнително спокойна въздушна среда. Натискането на бутона не би трябвало да предизвика някаква промяна, просто щеше да потече поток от данни от ауакса, където пилотът щеше да поеме дистанционното управление на гълфстрийма.

— Свързваме се — рече Бен и усети как клавиша леко „кликна“ и върху екрана се появи информация за дистанционната връзка. — Системата е свързана и „заключена“.

— Тук Корона, потвърждаваме свързването и заключването. Поехме управлението.

Бен усети, че бе задържал дъх. Облегна се назад в креслото си, обходи с поглед познатата гола кабина на гълфстрийма и си позволи да издиша.

„Засега лети направо и държи една и съща височина. Добре…“

Погледнато рационално, той и не очакваше друго след всичките безкрайни проверки и препроверки, за да бъде сигурен, че в главния код на „Бумеранг“ не бяха вкарани никакви необичайни команди.

— Дотук добре — рече Бен в микрофона, но веднага почувства, че забележката му щеше да бъде преценена като непрофесионална от опитните инженери по изпитанията.

Изписаните върху екрана данни потекоха по-бързо, входящата информация се изменяше и гълфстриймът започна да завива наляво.

— Вие ли извършвате виража наляво? — попита Бен и внезапното безпокойство пролича твърде отчетливо в тона му.

В бързия отговор на дистанционно управляващия пилот на борда на ауакса прозвуча лек смях.

— Точно така. Просто пробвах управлението. Завивам с двайсет градуса наляво при трийсет градуса наклон, след това ще го изправя, преди да се заемем с тестването на системите.

Бен се застави да се отпусне и да се огледа. Разтри мускулите на врата си и усети, че се бяха втвърдили като стоманени ленти — пряко следствие от напрежението. Запита се дали и пилотите на гълфстрийма изпитваха същото безпокойство. Но Бен знаеше, че дори да беше така, те никога нямаше да си го признаят. Това противоречи на кодекса на поведение на пилотите, особено пък — на пилотите изпитатели, макар че той самият бе свидетел на обичайния дискомфорт, който те изпитваха, когато трябваше да предоставят управлението на някакъв механизъм или на управляващ дистанционно пилот, който не бе под тяхна команда.

— Сега изправям — каза дистанционният пилот с весел глас, докато следеше идващите от гълфстрийма показания на „уредите“ си на симулационното табло — курс, височина, скорост.

Едва допреди минути мисълта този изпитателен полет да премине точно и безопасно бе само едно пожелание. Но вече бяха преминали онази критична точка, когато компютърът изведнъж започна да ги снижава в понеделник вечерта. Всички системи изглежда действаха нормално, което означаваше, че след може би трийсет минути на маневриране във въздуха щяха да получат възможността да се върнат у дома и „Юниуейв“ да получи животоспасяващия чек от властите.

Но проблемът за това кой бе саботирал програмата в понеделник вечерта щеше, разбира се, да си остане неразрешен.

— Окей, започваме по списъка за управление на полета…

Бен бе залят от вълна топли чувства към Шрьодингер, при простичкото щастие от мисълта, че ще го види отново. Но в същия момент в съзнанието му припламна друга, зловеща връзка. Изплува изведнъж обратно в действителността и потърси в мислите си какво всъщност бе го стреснало.

„Почакай… беше нещо, което пилотът от ауакса току-що каза…“

Креслото започна полека да се измъква изпод него, усети празнотата в стомаха си и погледна към показанията на висотомера.

— Ехей! По-полека при снижаването, Корона — каза пилотът на гълфстрийма.

— Какво снижаване… чакайте… Мъдрец десет, вие ли поехте управлението?

— Съвсем не, Корона. По наши данни вие сте все още свързани. Само не ми казвайте, че това се случва отново?

Числата на екрана на Бен потвърждаваха същата последователност, преоборудваният бизнес-самолет сега се носеше почти вертикално надолу първо с шестстотин, а после и с хиляда метра в минута.

— О, мамка му! — каза дистанционният пилот. — Да. Мъдрец, изглежда, че се случва отново. Аз подавам команда за издигане, а вие не я изпълнявате.

— При вас вижда ли се, че сме в телеметрична връзка? — попита пилотът на гълфстрийма.

— Да.

— Спускаме се и в момента минаваме през ниво две-нула-нула и този път няма да чакам толкова, преди да издърпам шалтера. Бен? Включен ли си?

— Да. Всички индикации противоречат на онова, което се случва, освен че виждам загубата на височина. Колко време можем да останем така, преди да изключим?

— Говори началникът на изпитанията. Изключваме веднага телеметричната връзка.

Снижаването продължаваше. Бен гледаше числата и се надяваше да започнат да намаляват, но вече се спускаха под шест хиляди метра, без да се променя ъгъла на пикирането.

— Тук е Бен… ъ-ъ-ъ… Изпитател едно. Момчета, вие там да не сте отново с изключено управление?

— Да. Да използваме ли новата Т-образна ръчка?

— Задръжте за малко. Корона? Тук Изпитател едно. Прекъснахте ли връзката?

— Потвърждаваме, Мъдрец десет. Физически изключихме предавателите.

— Тук отново имаме проблем. Добре. Започвам електронно прекъсване на връзката.

— Няма промяна, Бен — съобщи пилотът.

— Разбрано… минавам на вторичния метод.

— Пак — нищо. Слязохме под пет хиляди.

— Изключвам компютъра като последния път — каза Бен и посегна към бутоните за захранването, след което видя, че информацията на екрана му се сведе само до една светла точица, която бързо изчезна.

Ала снижаването продължаваше.

— Пилот, тук Изпитател едно. Управлението във ваши ръце ли е?

— Не. Изключи ли?

— Да. Дръпнете Т-образната ръчка.

Последва дълго мълчание, а снижаването продължаваше. Бен видя през прозорчетата последните отблясъци от светлина на западния хоризонт, които осветяваха земята на Аляска вляво, обагряха в червено планините и хребетите, които се носеха срещу тях.

— Дърпайте Т-ръчката! — каза отново Бен.

— Тази проклетия не ще да задейства! — отвърна пилотът с далеч по-голямо напрежение в тона, отколкото преди пет дни. — Бен? Не мога да повярвам, че отново сме в същата ситуация и нямаме никакви други варианти. Ти какво мислиш?

Обля го същата вълна на объркване и несигурност, която го бе сломила в понеделник вечерта, ала този път той я преодоля веднага и натисна бутона на интеркома.

— Компютърът е напълно изключен. Нищо не разбирам! Няма телеметрия, няма компютър, Т-ръчката не работи, а вие не можете да си върнете управлението, така ли е?

— Точно така. Изпитваме претоварване от неколкостотин килограма, а не можем да изравним самолета. Минаваме височината от две хиляди и четиристотин метра.

— Какво стана като дръпнахте Т-ръчката? — попита в отговор Бен.

— Излезе на няколко сантиметра, усетих, че опъва нещо, но после нищо не се промени.

— Включвам отново компютъра.

— Просто направи нещо, Бен — каза пилотът. — Това е смехотворно! Снижаваме се под хиляда и двеста.

За частица от секундата Бен се ядоса на себе си как не бе прозрял, че всеки изпитателен полет ще бъде самоубийствен, докато не заловят онзи, който бе отговорен за проблема.

— Снижаваме се към шестстотин и петдесет метра — каза пилотът, гласът му бе напрегнат.

Компютърът тъкмо бе в процес на стартиране и бе ясно, че нямаше да е готов достатъчно бързо, дори Бен да измисли какво да направи.

— Шестстотин, Бен! Сега или никога!

— Сега… стартирам…, но някак си не мисля, че това е проблемът.

„Какво бе атмосферното налягане в понеделник? О, да. Две-девет-четири-две. А какво е тази вечер?“

Издърпа подложката за писане и числата веднага грабнаха погледа му. 30.10!

Натисна бетона на интеркома:

— Нагласете всички висотомери на три-нула-пет-нула веднага! Не ме питайте защо! Направете го!

 

 

На борда на Уиджън N8771B

Скот прелетя поне на миля встрани от спомагателния кораб на флота, който Ейприл бе забелязала, като едновременно се издигнаха на шестстотин и петдесет метра, за да стоят извън забранената зона. Корабът бе вече на мили зад тях, слънцето се готвеше да слезе под хоризонта, поради което трудно се виждаше напред. Скот забеляза отражението на високо летящ пред тях самолет и й го показа.

— Навярно е голям военен транспорт, като КС-135 или КС-10 на може би седем хиляди и петстотин метра височина.

— В забранената зона ли е?

Скот кимна, без да откъсва поглед от металния корем на далечния самолет, който отразяваше слънчевите лъчи и блесна ярко в започналото вече да почервенява небе.

— О! — възкликна Ейприл. — Това беше красиво!

— Разбира се. Удивително е какви неща може да види човек от пилотската кабина, особено нощем. Имам един приятел, който лети с „Аласкън еърлайнс“, една нощ направил два кръга със своя 737 по време на полет от Феърбанкс до Анкъридж, защото северното сияние било невероятно ярко и красиво. Всички пътници ахнали! Дори направил видеозапис, а когато кацнали, пътниците станали на крака и го аплодирали.

— А как са реагирали в авиокомпанията?

— Много им допаднало — засмя се Скот.

Металният корпус на друг самолет улови слънчевите лъчи, ту проблясваше, ту изчезваше и привлече вниманието на Ейприл.

 

 

На борда на Корона

— Мъдрец десет, тук — Корона. Точно пред вас има летящ обект, курс югозапад, висотомерът показва височина шестстотин и петдесет метра.

Мак МакАдамс бе останал безмълвен по време на цялата поредица от събития, ала след като чу думите на диспечера се обърна, забеляза сержант Джейкъбс пред пулта си два реда по-назад, който му даде знак бързо да отиде при него.

Мак кимна и премина назад, взе предложените му слушалки с микрофон, докато Джейкъбс го информираше.

— Натрапникът е съвсем близо до границата на забранения район, сър — каза Джейкъбс и отново включи микрофона си: — Мъдрец десет — на Корона, повтарям отново, летящ обект пред вас, курс югозапад, на височина шестстотин и петдесет метра. Можете ли да промените курса си наляво или надясно?

— Не можем, Корона! Нямаме управление…

Джейкъбс се обърна към Мак.

— Разстоянието помежду им е тринайсет мили.

— Къде са ийгълите? — попита Мак; имаше предвид четворката изтребители F-15, които си изпълняваха своите задачи по време на изпитателния полет.

— Патрулират на голяма височина.

— Включи на техния канал — нареди Мак, Джейкъбс сръчно щракна съответния ключ и го задържа, за да може генералът да говори. Мак веднага нареди на два от изтребителите да прехванат нисколетящия граждански самолет.

— Ще го свалите ли, сър? — попита Джейкъбс.

— Не, разбира се!

— Не могат да стигнат до него навреме — отбеляза Джейкъбс. — Сближава се твърде бързо с гълфстрийма.

Водещият пилот поиска още указания и Мак ги издаде бързо:

— Принудете го да кацне в „Елмъндорф“. Ако откаже да се подчини, не разрешавам свалянето му.

Мак погледна към Джейкъбс и посочи екрана на радара.

— Какво е разстоянието?

— Остават пет мили. Ще се разминат съвсем близо, сър.

 

 

На борда на Уиджън N8771B

— Друг самолет почти по курса — каза Ейприл.

— Не го видях.

— Доста по-ниско, съдейки по ъгъла.

Ейприл се напрегна да види отново петънцето през леко издраскания плексиглас на прозорчетата на уиджъна. Беше съвсем бледа светлинка, по-различна този път, по-бяла и сякаш излъчвана от самолета. Докладва на Скот за видяното.

— Ако е запалил светлините за кацане, значи е някъде под три хи…

Скот спря насред дума, наведе се напред, съсредоточи се върху… нещо… което ставаше все по-голямо пред тях.

— О, мамка му! — изкрещя той и блъсна щурвала напред, при което Ейприл се издигна над креслото си поради негативната гравитация.

Връхлитащата точка нарастваше със заплашителна скорост и не помръдваше от курса си. Скот я бе забелязал твърде късно и осъзна веднага, че бе реактивен самолет, който летеше към тях с огромна скорост. Изчисленията на относителните курсове го накара да предприеме аварийно снижаване, но бе съвсем очевидно, че маневрата бе погрешна! Идващият насреща самолет се снижаваше прекалено бързо, за да могат да прелетят под него. Дръпна отново щурвала на уиджъна и натисна докрай ръчките на газта. Ускорението ги залепи за креслата. Голяма Т-образна опашка се мержелееше точно пред тях в здрачното небе, а времето сякаш бе спряло, създавайки усещането за забавено движение. Големият корпус прелетя на минимално разстояние под тях с ужасяващо свистене, последвано от мощния рев на двигателите му. В същия миг прозвуча и предупредителният сигнал на уиджъна, Скот се опита да завие надясно и спусна носа на хидроплана, след което най-сетне го изправи.

Погледна към Ейприл — лицето й бе пребледняло като платно.

— Какво, по дяволите, бе това? — попита, заеквайки тя.

— Едва не се сблъскахме! — отвърна Скот. — Някакъв бизнес-самолет… не успях да го видя хубаво.

Сърцето му биеше до пръсване, дишането му бе също тъй ускорено, ала тонът му бе шеговит.

— Добре ли си?

Тя само кимна, не бе в състояние да говори.

 

 

На борда на Мъдрец десет

— Вече сме под шестстотин, висотомерите са на трийсет-петдесет!

Пилотът на гълфстрийма изричаше думите отсечено и напрегнато. Снижаването продължаваше и оставаха броени секунди преди да се ударят във водата. Бен отново почувства как носът на самолета започва да се изправя и как снижаването се забавя. Виждаше достатъчно през прозорчетата, за да е наясно, че летяха твърде ниско, но линията на хоризонта — или поне онова, което се виждаше от нея в полумрака — сега бе почти хоризонтална.

— Боже мой, Бен! Какво беше това? — попита пилотът.

— Спряхме ли да се снижаваме?

— Да… този път на осемнайсет метра от водата. Какво, по дяволите…?

— Възвърнахте ли си управлението?

— Не. Все още е блокирано, но самолетът е изправен и мощността се възстановява.

— Опитайте да изключите автоматичната газ.

Последва кратко мълчание, а след това — победоносен вик.

— Това сработи! Какво става, Бен?

— Все още не знам, но е свързано с данните на висотомера. Пренагласихте ли ги всички?

— Да! Та ти не ни даде друг избор, слава богу. Но какво тогава управлява тая птица, щом не е компютърът?

Сега беше ред на Бен да се поколебае. Посегна към бутона на микрофона си, но пилотът го изпревари.

— Чакай! Това е шибаният автопилот, нали?

Прозвуча предупредителният сигнал за изключване на автопилота, гълфстриймът подскочи и двамата пилоти нададоха боен вик.

— Имаме управление! — изкрещя командирът. — По дяволите, това сработи!

— Как? — попита Бен.

— Като изключихме автопилота! Кой знае как автопилотът бе взел управлението и след всичките модификации, които направихме, не можеше да бъде изключен.

— Значи сега имаме управление, така ли?

— Да! И се издигаме. Корона, разбрахте ли?

Чу се въздишката на началника на изпитанията на борда на ауакса.

— Да. Останете на подслушване, докато направим проверките на апаратурата.