Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (5)

Пета глава

Вторник, ден втори

Офиси на компанията „Юниуейв“

База на ВВС „Елмъндорф“, Аляска

В продължение на двайсет минути генерал-майор Мак МакАдамс слуша гладкото изложение на Джо Дейвис защо главната съставна част на проекта „Скайхук“ — тъй наречената система „Бумеранг“ — е готова за приемане от ВВС.

— Джо, дай да говорим по същество, става ли? — прекъсна го Мак.

— Разбира се, господин генерал.

— Знаеш ли, ти и хората ти направихте невероятно шоу. Страхотни графики, видео, звук, не липсваше и ярост. Единственото, което не показахте, са танцуващите балерини с цилиндри и, разбира се, напълно функционираща система, която мога да одобря.

— Сър? — Дейвис изглеждаше разтревожен, а Мак се усмихна на безпокойството му и се наведе напред.

— За бога, Джо, нали не си забравил, че съм в този бизнес от доста време?

Дейвис се облегна назад във въртящия се стол от другата страна на масата и престореното му самочувствие бързо започна да се стопява.

— Ами, разбира се, че знам колко опитен си…

— Джо, погледни ме. Край на глупостите, става ли? Когато ме произвеждаха в звание бригаден генерал, един генерал с четири звезди ми забоде звездата, ръкува се с мен и каза: „Моите поздравления, генерал МакАдамс, отсега нататък никой повече няма да ви каже истината“. Е, и преди не съм бил склонен да приемам всичко на доверие, камо ли сега, когато се касае за доставчик, който отчаяно се нуждае от бързо одобрение и пари. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър — отвърна Джо Дейвис пребледнял.

— Снощи се случи нещо, което заплашва целия проект и няма да успееш да се измъкнеш със сладки приказки. Знаеш това. И аз го знам. Вашите хора на гълфстрийма също го знаят и съм сигурен, че и в момента отчаяно се мъчат да решат проблема. Така ли е?

— Ами, да, работят по него.

— Снощи едва не изгубихме тези момчета, Джо. Ако онзи гълфстрийм се бе ударил в супертанкера, щяхме да имаме нов случай „Ексон Валдес“. — Генералът реши да пропусне факта, че броени секунди деляха две ракети „Сайдуайндър“ от изстрелване по негова заповед. — Ако това се бе случило, „Скайхук“ и „Юниуейв“ вече щяха да са в историята, моята кариера щеше да е в историята, споменавам само някои от първите жертви.

Джо Дейвис пое дълбоко дъх и кимна.

— Знам това, Мак. Наистина се изплаших, когато не успяваха да прекратят връзката, но това бе…

— И сега чувам от теб за повредена платка. Това бе първоначалният проблем. Разбрах те. И знам, че в този момент твоите хора са на гълфстрийма и опитват да монтират втора верига за прекратяване на връзката, в случай, че тази вечер отново се случи нещо странно. Но, Джо, в проекта на „Бумеранг“ няма системи за аварийно изключване. Тази малка кутийка би трябвало да ни върне обратно Б-52 или дори Б-2, ако пилотите на борда не могат, или не искат да сторят това сами. Ние искаме да изключим всяка възможност някой на борда да е в състояние да прекрати връзката, когато той реши. Това е основната идея за осигуряване на безопасността, в случай, че някой там горе превърти, или се окаже жертва на атака. Та ти сам знаеш причините да се започне този черен проект, за бога!

— Разбира се, че ги знам.

— Нямаме намерение да монтираме на истинските системи прибори за аварийно прекратяване на връзката и ако сега са ни необходими такива, за да подсигурим изпитанията, то тогава изпитанията ще са неуспешни.

— Но, Мак, става дума за безопасността…

— Именно. Инсталирайте системата за тази вечер, но ако я използвате, смятай, че изпитанията са свършили.

Дейвис се опитваше да прикрие факта, че ръцете му леко трепереха и гласът му бе станал по-сипкав от напрежението. Двамата други служители по проекта на „Юниуейв“ в стаята седяха шокирани, потънали в мълчание и се опитваха да станат невидими.

Мак МакАдамс скочи от стола си и отиде в другия край на застланата с мокет, обезопасена срещу подслушване стая. Строен и висок над метър и осемдесет и пет, облечен в униформа, той се извисяваше над далеч по-ниския Дейвис.

Мак забеляза, че по стените бяха окачени картини. Никога досега не ги бе забелязвал, а бяха от онзи тип авиационни изображения, които възбуждаха сърцето на летеца на най-първично равнище. Мак си позволи да погледа няколко секунди една от картините, да проследи изумителния вихър от разбунена вода, следващ нисколетящ над терена бомбардировач Б-1, който прелиташе на метри над някакво езеро. Картината беше толкова реалистична, че приличаше на фотография.

— Джо — продължи той, все още обърнат гърбом към ръководителя на проекта, — ето каква е сделката. Или ти слагаш всички карти на компанията на масата тук и веднага, или аз ти гарантирам с почти пълна сигурност, че проектът няма да бъде приет. Ясно ли е?

Дейвид вдигна ръце в умоляващ жест:

— Мак, моля те! Опитвам се да бъда напълно откровен с теб.

— Наистина ли? Тогава ми обясни къде в цялото твое изложение се споменаваше нещо за възможността от логическа грешка в програмата? Защо системата ще снижи гълфстрийма до петнайсет метра височина и ще го задържи на нея, Джо? Да не ме смяташ за идиот? Това не е проблем в хардуера, а в софтуера и няма да губим време да си обясняваме неща, които и двамата знаем. Виж какво, отнасям се със съчувствие към положението ти. Заинтересован съм една от компаниите основни доставчици за отбраната да е в добро здраве и определено съм наясно, че вашата фирма виси на косъм с този проект. Но онова, което се случи снощи, не е толкова просто, колкото се опитваш да го представиш. Така че или до шест часа вечерта ще получа отговори, или приемателните изпитания ще се отложат най-рано до следващия понеделник, когато ще попаднете вече в зоната на наказателните санкции.

— До шест тази вечер? — Джо Дейвис изглеждаше така, сякаш току-що му бяха прочели смъртната присъда.

— Ще се видим отново тук, в тази стая, точно в шест. И още нещо, Джо — доведи със себе си доктор Коул, както и двамата пилоти на гълфстрийма.

— Доктор Коул няма да участва в тазвечерния изпитателен полет.

— Защо?

— Ами… мисля, че имаме някакъв проблем с графиците.

МакАдамс се изправи и посочи към масата.

— Доведи го тук, Джо. И това не подлежи на обсъждане.

След което генералът се обърна и излезе от стаята, преди Дейвис да успее да отговори.

 

 

Зона за отдих и възстановяване на военновъздушната база „Елмъндорф“

Бен Коул намали крачка по пътечката за кросове, от която се виждаше писта 05 и наостри уши, опитвайки се да улови някакъв друг шум на фона на ревящите двигатели на излитащ F-15. След като грохотът от мощната машина затихна, се чу електронно изпиукване и той спря, за да извади клетъчния си телефон и да прочете съобщението му.

— Не си прави труда — чу се женски глас на няколко метра зад гърба му. Бен се обърна и изненадан видя Линдзи Уайт, непосредствената му началничка след Джо Дейвис да идва по пътеката. — Съобщението е от мен, питам къде мога да те намеря.

— Линдзи! Ами, май можеш да ме намериш тук.

Той се взря в изписаните на екранчето думи, които тя току-що бе произнесла, след това прибра телефона, осъзнал, че сиво-бялата кожена грейка, с която бе облечена, не издаваше намеренията й да спортува.

— Доколкото разбирам, няма да ми правиш компания в тичането.

Тя се усмихна и поклати глава, приближи до него и отметна назад дългата си до раменете коса.

— Моята политика е да тичам, само когато ме гонят.

Той също се усмихна и посочи на север.

— Ще повървим ли?

— Разбира се.

Повървяха малко в мълчание, после Линдзи заговори:

— Не си и възнамерявал да се подчиниш на заповедта и да си останеш довечера у дома, нали?

Той й хвърли поглед през рамо, но тя продължи да гледа напред.

— Не. Познавам системата по-добре от всеки друг и… аз съм отговорен за нея.

— Но… се боиш?

Бен отново я погледна и този път изчака, докато и тя отвърне със същото.

— Линдзи, аз съм ужасен.

— Не би трябвало да говорим тук, на открито, за „черен“ проект, тъй че намали до минимум движението на устните си и говори съвсем тихо — рече тя и леко се опря о него. — Знаеш, че инсталират втори авариен ключ за прекратяване на връзката, нали?

— Да, който обаче пак си остава зависим от компютъра. Той ще сработи, само ако… — не доизрече мисълта си той.

— Ако какво? — подкани го тя.

Той се наведе леко към нея, като се питаше дали наистина съществува достатъчно усъвършенствана апаратура за подслушване, която да улови тихо изречените през стиснати устни думи.

— Линдзи, опитах се да обясня на всички, че онова, което снощи се повреди, не е просто някаква си калпава платка. То е нещо в софтуерния код и ако се случи отново, недей забравя, че сме дали на системата маса различни възможности да поеме пълния контрол над самолета.

— Бен, почакай — спря го тя. — Не ти правя свалка или някакво сексуално предложение, ясно ли е?

— Какво? — рече той и гласът му потрепери, сякаш заекваше.

Тя се приближи към него.

— Трябва да бъдем много внимателни да не ни уловят, че разговаряме на открито за това, тъй че… това е просто начин да изглеждаме поне донякъде невинни, докато си шепнем.

— Какво имаш…

— Ето какво — рече тя, взе ръката му и я дръпна към кръста си. — Прегърни ме. Притисни ме към себе си, сякаш сме любовници, които се разхождат.

— А, добре. — Той изпълни нареждането й, отначало малко боязливо, но после се наслади на усещането на тялото й и с мъка се върна към темата на разговора. — Както вече казах, Линдзи, цялата система е предназначена да поеме изцяло управлението на самолета. И така, докато не открия проблема, не можем да я изпробваме, без да поемем огромен риск. Оставих хората от екипа да ровят из числата, но самият аз трябваше да изляза тук, навън, за да помисля.

— Не съм те проследила тук, за да те укорявам, Бен — прошепна тя, — но ние сме поели задължения към компанията, а ти вече възнамеряваш да нарушиш преките заповеди на Мартин. Досетих се за това, след като не видях никой да се подготвя да лети тази вечер вместо теб.

Той поклати глава, след това се сети за уговорката им и се наведе отново към ухото й:

— Не мога да оставя някой друг да лети на моето място, Линдзи. Ако се случи нещо, няма да преживея, че някой е заел мястото ми и е пострадал, само защото Мартин нищо не схваща.

Тя се спря, улови го за рамото, обърна го към себе си и се взря в лицето му:

— Боже мой, Бен. Ти наистина очакваш най-лошото тази вечер, така ли?

Той се опита да се извърне, но хватката й бе здрава и му се наложи отново да я погледне в очите.

— Аз… мисля си, че има доста голяма вероятност това да стане.

— Виж какво, ако наистина си толкова обезпокоен…

— Линдзи, сънувала ли си някога как се опитваш да избягаш от чудовището, но не можеш да помръднеш?

Тя кимна.

— Добре, Линдзи. Тази сутрин, след като Мартин ми каза, че трябва да го направим, и след като Джо бе изплашен до смърт от генерал МакАдамс, искам да кажа, че… беше очевидно, че никой не ме слушаше.

— Аз те слушам, Бен.

— Но можеш ли да прекратиш всичко това?

Линдзи се отдръпна и отново го погледна в очите.

— Убеди ме.

— Моля?

— Ето, тук. Седни.

До пътечката имаше дървена пейка, тя го отведе до нея и седна гърбом до него, а лявата й ръка се плъзна по гърдите му, докато неговата лява ръка си остана дискретно скрита в скута му. Той усети как го бодва опасението за „конфликт на интересите“, когато тя склони глава на рамото му и бузите им почти се допряха. Линдзи се изсмя тихичко и рече:

— Може и да тръгнат сериозни слухове, че сме започнали някакъв роман, но ти разполагаш с цялото ми, неотклонно и обективно внимание. Хайде сега, убеди ме.

На съседната писта, извън полезрението им, зад редица дървета, пилот на С-141Б форсира двигателите за излитане и пое по пистата, шумът ги обгърна и Бен изчака, наслаждавайки се на близостта им.

— В един миг — каза той най-сетне, — компютърната програма прекрати снижението и изправи самолета на петнайсет метра, защото тази височина отговаря на разликата между реалните и заложените барометрични данни. Казано с други думи, ако висотомерът бе нагласен на точно двайсет и девет, точка, деветдесет и два инча височина на живачния стълб, ние щяхме да се сгромолясаме във водата.

— Значи си намерил грешката?

— Не. Просто разбрах каква е била целта на програмата. Не знам коя част от нея е стигнала до това заключение, или как си е поставила подобна цел, но точно там дебне опасността. В мига, в който системата се включи, тя започна да ни снижава. Това не беше пикиране, Линдзи, това бе управляемо снижение, което означава, че логиката на програмата го е планирала. Но как, по дяволите? Аз съм я писал тази програма и в нея няма нищо, което да й даде основанието да вземе подобно решение.

— Но програмата може да снижава самолет за кацане.

— Не, програмата е предназначена да запази самолета, докато жив пилот с дистанционно управление получи възможността да взема решенията за височина, скорост, конфигурация на машината и всичко останало. А онова… онова нещо сякаш мислеше само! Е, добре тогава, как бих могъл да открия и да поправя това, след като нямам представа какво точно търся?

В продължение на няколко секунди Линдзи остана безмълвна.

— Бен, да не искаш да ми кажеш, че тази програма е създала собствена, неясна никому логика? Да не би да искаш да ми кажеш, че тя е вземала свои собствени решения?

Бен поклати отрицателно глава и в мига преди да отговори проследи полета на златистия орел, който се рееше без усилия в хладното небе над главите им. Тя усети уморената му въздишка в ухото си.

— Не знам какво да си мисля. Може би… може би просто има някакъв сбъркан ред в кода, който я кара да се държи така, сякаш сама взема решенията. Но просто не знам.

— До крайния срок остават четири дни — отвърна тя. — А генералът е свикал тази вечер в шест часа съвещание, на което ще иска пълно обяснение. Ще се промени ли нещо, ако успеем да удължим графика с двайсет и четири часа?

Той изсумтя и започна да се киска.

— Какво има? — попита тя, обърна се към него, при което бръсна леко врата му и предизвика серия от приятни тръпки по гърба му. Линдзи се усмихна неволно, когато ароматът на одеколона му нахлу в ноздрите й.

— Ами — рече той, — то е все едно надзирателят да попита осъдения на смърт дали би искал да получи още един ден, в който губернаторът да позвъни още тук и там. Но да, едно допълнително денонощие би ми дало по-голяма възможност да намеря решението.

— Има ли още нещо, което можем да направим, за да не позволим на системата да катастрофира изпитателния самолет?

Той кимна и също се извърна към нея.

— Да, но МакАдамс никога няма да го одобри, а и то ще изисква доста бърза и качествена работа по машинарията.

— Което означава?

— Аварийна, Т-образна ръчка за физическо изключване на контролираните от компютъра сервосистеми на управлението на самолета. В противен случай остава да разчитаме на благоволението на програмата.

Преди да се отдалечат един от друг, Линдзи го потупа по рамото. Изправи се, след това се наведе и долепи устни до ухото му.

— Добре, Бен. Джо може и да ме уволни за тая работа, но ние ще ти осигурим още един ден, както и ще инсталираме тази аварийна Т-образна ръчка преди полета.

— А ако Мартин каже „не“?

— Ще го направим, въпреки всичко. Ако си обезпокоен как да летиш, то аз съм обезпокоена как да те пусна.

Той се обърна прекалено бързо и носът му се удари о нейния. Мъчителната близост помежду им го накара да я погледне за миг в очите и да се запита как ли би реагирала, ако я целуне.

Ала тя вече се отдръпваше, усмихвайки се при това.