Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (47)

Четиридесет и седма глава

Сряда сутринта, ден десети

Апелативен съд на САЩ за окръг Колумбия

Вашингтон

След една почти безсънна нощ на тревоги за Ейприл и родителите й, Грейси все пак успя да дремне няколко часа. Нямаше никакви следи от Арли и Рейчъл, нито от колата им, а търсенето ставаше все по-наложително, след евентуалния взлом в къщата им.

Към три сутринта телефонът на Ейприл бе иззвънял и от другата страна прозвуча електронно промененият глас на Арли Роузън.

— Татко! Къде си? Къде е мама? Добре ли сте?

— Говоря по сателитен телефон, Ейприл. Батерията ми е малко отслабнала. Майка ти и аз сме добре, но се наложи да избягаме с черокито.

— Къде се намирате?

— Не мога да ти кажа, но ти и Грейси се намирате в голяма опасност! Някой се опита да ни убие, ще преследват и вас. Изтеглихте ли онези съдебни жалби?

— Ние… работим по въпроса.

— О, Боже мой, Ейприл! Чуй ме. Трябва да накараш Грейси да изтегли всички жалби. Ние… ние сме изправени пред нещо, с което не можем да се борим. Кажи й… чакай малко…

— Какво има, татко?

Гласът се сниши до шепот.

— Някой се промъква навън…

Тя го чу да прошепва на Рейчъл нещо за пистолета си, след което линията прекъсна.

Ейприл се разрови из електронния си бележник да намери номера на сателитния телефон, който баща й бе купил преди година, ала нямаше полза — телефонът не отговаряше.

Към четири Грейси вдигна ръце и си легна. Остави Ейприл дежурна, да чака ново обаждане. Събуди се към седем, леко замаяна, но изпълнена с надежда. Оптимизмът й обаче до голяма степен се изпари, след като Ейприл й сервира решението си жалбите да бъдат оттеглени.

— Защо?

— Казах ти какво рече той. Някой се опитва да ги убие, ако не се отдръпнем. А и ние можем да се озовем в опасност.

— Не и във федерален съд. Не искам да повярвам в това.

— Грейси, нареждам ти да изтеглиш жалбите.

Грейси поклати глава и прочете ужас в погледа на Ейприл.

— Грейси, не! Трябва да се вслушаш в думите му.

— Ако се обади, ще го послушам. Ти не си упълномощена да го представляваш, а Рейчъл е и последните й нареждания към мен бяха да продължа. А и ти също се съгласи.

— Значи няма да ме послушаш? Не мога да повярвам!

— Слушам те, но не мога да спра и не бих го сторила, ако това е възможно.

— Но заради теб ще ни убият!

— Не, няма. Ти се паникьосваш, Ейприл. Онзи, който заплашва командира, блъфира.

— Но къщата е претършувана!

— Ти самата каза, че шерифът не бил съвсем сигурен и… родителите ти не са били отвлечени. Избягали са.

— Грейси, татко каза…

— Не го е казал на мен! Ясно ли е? Това е изводът. Ще направим всичко възможно, за да му върнем лиценза, и нямам причини да смятам, че това не е правилният курс на действие. А сега се стегни!

* * *

Грейси бутна резбованите двойни врати на апелативния съд и влезе. Самата сграда не изглеждаше заплашителна, ала всичко вътре — от полираните мраморни коридори до спартанската мебелировка — напомняше за мощта и важността на онова, което ставаше зад дебелите стени. „И ето ме тук — помисли си тя — опитвам се да накарам федералните власти да се огънат по волята ми.“ Струваше й се, че й предстои да нападне гигантска каменна цитадела само с една логика, с набързо написано кратко резюме и със собственото си интерпретиране на законите.

Влезе в съдебната зала с цяло ято пеперуди, пърхащи в стомаха й. Трима съдии седяха зад масата на подиума на неестествено големи кожени столове. Вдясно се извисяваше върлинестата фигура на съдия Уилямсън, когото тя позна мигновено. Другите двама мъже със строги лица бяха главният съдия Джо Брайър и съдия Алекс Макнотън.

Ейприл окуражително я стисна за лакътя и след това се отдръпна, за да заеме място на първия ред в галерията. Грейси седна зад адвокатската банка и се опита да не обръща много внимание на държавните адвокати, които се събираха отсреща, както и да игнорира факта, че бе сама срещу петима.

Разполагаше само с пет минути, за да пледира тезата си и да убеди мъжете зад съдийската банка, но въпреки това ако можеше да се придържа към думите, които бе репетирала, петте минути щяха да са й достатъчни.

Когато обявиха началото на делото „Роузън“, Грейси се изправи и приближи до катедрата. Под плота светеше малка зелена лампичка и когато светнеше в жълто, щеше да я предупреди, че й остава една минута, а когато светнеше в червено, времето й щеше да е свършило.

— Моля съдът да ми позволи да се представя — започна тя. — Казвам се Грейси О’Брайън, адвокатка на командир Арли Роузън, тъжителят по този въпрос. Ние апелираме за отхвърляне на решението на окръжния съд и…

— Чели сме резюмето ви, госпожице адвокат — прекъсна я съдия Брайър рязко. — Изглежда съдията по делото ви в окръжния съд — съдия Уолтън — е сметнала, че липсват достатъчно конкретни доказателства, за да превърне заповедите за запор в съдебни разпореждания. Това търсене на факти ние оставяме на по-ниската инстанция, а вие пледирате тук, че интерпретацията й е била погрешна по същество, тъй като в случай на спешни съдебни предписания съдът трябва да се стреми да предотврати надвиснала щета, дори преди да бъдат представени доказателства, че такава заплаха наистина съществува. Ако това е вярно, не означава ли то, че всяко твърдение за потенциална щета, независимо колко е странна и неподплатена с доказателства, ще изисква от съда да издаде съдебно предписание?

Зад гърба на Грейси се чу лек шум и на нея й се стори, че някой става от мястото си и тръгва по пътеката. Обърна се неволно и забеляза с изненада, че това бе Ейприл.

— Госпожице адвокат? — рече съдия Брайър, опитвайки се да привлече отново вниманието й. — Чухте ли ме?

Грейси веднага се обърна към него.

— Извинете, Ваша чест. Не, всъщност, ние просто излагахме делото по същество…

— Но не е само това, нали? — прекъсна я съдия Макнотън. — Мисля, че част от него е свързана и с адмиралтейското право.

— Всичките три комбинирани иска, Ваша чест — започна Грейси, — бяха първоначално граждански, само с отправка към един от принципите на адмиралтейското право. А сега…

— Не стана ли катастрофата в международни води, госпожице О’Брайън?

— Да, Ваша чест — отвърна Грейси и замълча, но не последва нов въпрос. Пое дълбоко дъх и продължи: — Командир Роузън моли съда да блокира един вреден акт и подобен иск е в основата си…

— Кой иск? — попита съдия Макнотън. — Тук имаме три молби.

— Всичките искове тук, Ваша чест, се основават на сериозна потенциална и продължаваща щета за кариерата на командир Роузън, неговото здраве и материални интереси. За да докажа необходимостта от рестриктивна заповед, трябва да покажа, че ответникът ще предприеме или ще продължи действия, които ще нанесат съществена и непоправима щета. Но тук отговорността се премества върху ответника, който на делото за доказване на основанията трябва да покаже с убедителни доказателства, че фактическите искове на молителя са безпочвени. Ако ответникът не успее да стори това, ограничаващата заповед се превръща във временна забрана. По този начин би трябвало да бъдем третирани в по-ниската инстанция.

— И отново да попитам, каква бе заплахата, госпожице О’Брайън? — попита съдия Макнотън.

Ейприл бе останала в дъното на съдебната зала и слушаше прекъсванията, след които Грейси започна да описва какви са щетите за Арли Роузън. След това отново погледна бележката, която й бяха подали.

„Госпожице Роузън, имате посетител във фоайето, който казва, че е много важно да излезете веднага и да говорите с него. Твърди, че разполага с веществено доказателство, касаещо това дело.“

Ейприл излезе през двойната врата възможно най-тихо, остави гласа на Грейси зад гърба си и веднага забеляза автора на бележката — седеше на една пейка и чакаше. Усети как зяпва от удивление.

— Бен Коул! Какво, по дяволите, правите тук?

Той се изправи, пое ръката й и я разтърси.

— Опитвам се да компенсирам малодушието си.

— Но как, по дяволите, ни намерихте?

— Обадих се на баща ви в неделя. Каза ми къде ще бъдете. Закъснях ли?

Ейприл неволно погледна през рамо към затворената двойна врата, след това отново се обърна към Бен.

— Не! Сега започва, но… вчера загубихме, а това е обжалване.

— Готов съм да свидетелствам, госпожице Роузън.

Тя не помръдваше, слисана, питаше се как да предаде информацията на Грейси, която се намираше на по-малко от трийсетина метра разстояние.

— Елате с мен в залата.

Бен избърза пред нея, отвори вратите и я последва до една пейка зад масите на юристите. Видя, че Грейси я зърна и повдигна вежда. Ейприл извади бележника си и написа:

„Грейси, доктор Бен Коул е дошъл от Анкъридж да свидетелства! Бил е на борда, когато гълфстриймът едва не ни блъсна, и когато албатросът е катастрофирал. Може да потвърди факта, че гълфстриймът е прелетял твърде близо до албатроса.“

Ейприл се наведе напред и я докосна със сгънатата бележка. Грейси я взе, прочете я бързешком, след което погледна да се увери, че Бен наистина бе там. После се прокашля и вдигна отново глава към съдиите.

— В окръжния съд вчера на ответниците бе дадена възможността да прехвърлят незаконно отговорността за доказателствата върху командир Роузън, като просто заявиха, че онова, което ние твърдим, не било вярно. Не представиха никакви доказателства, че не е имало държавни плавателни съдове в района на катастрофата. Не представиха никакво обяснение за конфискуването на видеозаписа на останките, направен от Ейприл Роузън. Не предложиха никакво обяснение защо радарните записи на ФАА не се показват, какво има на тях и дали втори самолет, който би могъл да удари хидроплана на командир Роузън, е пресичал курса му през онази нощ. Те просто се явиха, казаха: „Ние отричаме всичко“ и само въз основа на това, думите им бяха преценени като по-достоверни, отколкото тези на Роузън. Аз пледирам, че това е неправилно и че само по себе си представлява грешка, изискваща връщане на делото и повторно потвърждаване на ограничителните заповеди.

Лампичката в катедрата вече светеше в жълто, Грейси я погледна и в този момент тя стана червена. Джим Ригс излезе на подиума и тя седна, готова да си води бележки, да търси начини да атакува доводите му.

Докато сядаше, улови въпросителния поглед на Ейприл, но нямаше време да обясни безполезността на присъствието на Коул в апелативния съд. Трябваше да се съсредоточи върху доводите на опонента, който започна силно и прецизно.

След миг долови шум зад себе си. Ейприл се наведе напред с нова бележка.

„Кога ще им кажеш, че той е тук и с какво разполага?“

Тя се обърна и прошепна в ухото на Ейприл:

— Не мога. Това е обжалване. Ако отменят решението на долната инстанция, тогава можем да добавим неговите показания.

— Но той иска да свидетелства! — отвърна също шепнешком Ейприл.

— Ейприл, трябва да следя какво става. Върни се обратно и си седни.

Грейси забеляза, че един от съдиите отклони вниманието си от доводите на държавния юрист към шепота около банката на ищеца, затова веднага се изправи, почувствала се като ученичка, която си разменя бележки в час. Една мисъл обаче започна да си пробива път в съзнанието й — може би Ейприл бе права.

„Дали не пропускам нещо?“ — помисли си Грейси, докато държавният юрист се зае да изброява прецедентите, които би трябвало да докажат, че тя не е права.

„Представянето на фактите трябва да стане в първоинстанционния съд. Но този съд, няма ли и той право да се произнесе по гражданските дела и казуси на вещното право?“

Тя се опита да задържи вниманието си върху доводите на другата страна, докато мислите й запрепускаха из университета и към лекциите, в които учеха как гражданските и наказателните съдилища в стара Англия са били разделени, единият — занимаващ се с нормалното общо право, а другият — със запрещения и ограничителни заповеди. Имаше нещо, което един от професорите им бе преподавал в трети курс, когато тя трябваше да направи курсова работа, но какво беше то? Спомняше си ясно за лекцията, ала не и за съдържанието й. След малко пред очите й изникна топлият пролетен ден в уютния кабинет на професора и сякаш чу думите му: „Никога не забравяйте, че дори един федерален апелативен съд има пълните права да се произнася по същество, макар че това право рядко се използва, а по-скоро се отменят забрани или се отлага изпълнението на дадена присъда“.

— И ето защо, Ваша чест — продължаваше Ригс, — не само че първоинстанционният съд има правото да обяви за неоснователни фактическите искове на молителя със или без доказателства, но отговорността да представи доказателства е негова, а той не успя да подкрепи исковете си. Преценката дали доказателствените факти са достатъчни или не принадлежи на първата инстанция в заседание за представяне на основанията за делото, особено след като в апелационен съд като този не могат да бъдат представени допълнителни доказателства.

Грейси почти не усети как се изправи на крака. От една страна, никога не се бе чувствала по-уверена в себе си, но от друга, сякаш бе само страничен наблюдател на това прекъсване, което лесно можеше да й коства неприятно порицание от съдията.

— Ваша чест, извинете ме за намесата, но господин Ригс е абсолютно неправ, а ние току-що получихме ново решаващо доказателство, за което бихме искали позволение да бъде представено.

Ригс се обърна слисан към нея, възможността да бъде прекъсната пледоарията му пред апелативен съд очевидно никога не бе минавала през главата му.

— Какво правите? — попита той едва ли не заговорнически, преди да погледне отново съдиите, двама, от които се спогледаха изумени, докато третият, съдия Макнотън, се наведе напред.

— Госпожице адвокат, ако не сте наясно с протокола, би трябвало да знаете, че в този съд не разрешаваме на адвокатите да се прекъсват един другиго. И ще ви препоръчам да прегледате отново и щателно какви са процедурите ни, преди да вземете отново думата.

— Ваша чест — Грейси приближи към подиума и застана до Ригс. — Това прекъсване наистина бе необходимо. Мога ли да обясня на съда защо?

— Не! — изгърмя гласът на Ригс, който се бе съвзел от потреса си. — Седнете.

— Достатъчно, господин Ригс. В състояние сме да издадем същото нареждане и от тук — сряза го съдия Макнотън. — Госпожице О’Брайън, ако продължите с това оскърбително поведение, ще ви направим бележка за неуважение към съда и ще ви поставим под някакъв контрол.

— Ваша чест, този съд има изначално право да изслушва по същество и може да изслуша ново доказателство под формата на нов свидетел, а случаят е точно такъв.

Около банката на Джим Ригс и на съдийската маса мигновено и едновременно избухна смут, единият от съдиите заудря с чукчето си, докато другите двама бързешком си разменяха реплики. Съдия Уилямсън най-накрая усмири колегите си с жестове и взе думата.

— Госпожице О’Брайън, заинтригувани сме от поетия от вас риск да се опитвате да ни образовате относно правомощията ни, но ако не сте забелязали, в този съд няма свидетелска банка.

— Няма, Ваша чест, но юрисдикцията на съда не се определя от мебелировката му.

Последваха нови протести, прекъснати от Джим Ригс, който обобщи съветите, които му бяха дали колегите му на банката на държавните юристи.

— Ваша чест, ние трябва да протестираме, че се отнема от времето ни да пледираме…

— Почакайте малко, господин Ригс — прекъсна го съдия Уилямсън. — Ние сме в правото си да ви дадем допълнително време, нали разбирате? Ще получите допълнителните си минути.

След това съдия Уилямсън се обърна отново към Грейси, която усети как леденостуденият адреналин нахлува в кръвта й ведно с осъзнаването на истинската опасност.

— А сега, моля продължете, госпожице О’Брайън.

— Когато нашите съдилища са били създадени от конституцията и актовете на Конгреса, федералните апелативни съдилища са били ограничени само до разглеждане на спорни дела, единствено след жалби по общо право. Но вещното законодателство винаги е било нелека смесица и допълнително задължение на съдилищата и никога не е имало каквато и да било забрана в правомощните съдилища, включително и в правилата на този съд, която да прекратява задължението на апелативния съдия да разглежда вещни искове. Всъщност всеки от вас може да отсъжда вещни спорове и дори да изслушва важни доказателства, ако реши това. А фактът, че това не се прави често, не означава, че нямате тези правомощия. Един много важен свидетел току-що влезе в залата с жизненоважни доказателства, които изцяло противоречат на тезата на властите по няколко ключови пункта, и онова, което той ще каже под клетва, ще докаже правотата и приложимостта на издадените ограничителни заповеди, които бяха отменени от съда на първа инстанция.

— Вие… вие твърдите, че можем да изслушаме първични свидетелски показания, госпожице О’Брайън, макар че нашите процедури и правила не го предполагат, така ли?

— Да, Ваша чест. Можете да издадете забранителни и ограничителни заповеди, досущ както федералния окръжен съдия, вашите правомощия не са ограничени в това отношение.

Джим Ригс отново скочи на крака, ала с едно бързо кимване Уилямсън го предупреди да си мълчи. Грейси затаи дъх, сериозно изплашена от онова, което току-що бе сторила, и едва възприемаше шума и суетнята в дъното на съдебната зала.

Ригс бе стигнал до точката на кипене.

— Ваша чест, моля да обявите кратка почивка.

Съдия Уилямсън се усмихна изненадан и го погледна над очилата си за четене.

— Почивка в апелативно заседание, господин адвокат?

— Да, Ваша чест. От името на правителството на САЩ моля за почивка и за възможността да разговаряме за необичайните обстоятелства извън залата.

— Наистина ли? Е, мисля, че при безпрецедентното развитие на нещата през последните няколко минути, това е мъдра идея. Напомням на адвоката на ищеца, че самото свикване на това заседание бе изключителна отстъпка. Тъй че…

Съдия Макнотън прошепна нещо на Уилямсън.

— О, да — кимна той. — Ще направим кратка почивка и ще се срещнем в кабинета ми, но преди това, госпожице О’Брайън, бихте ли обяснили точно какво искате?

— Да ми бъде позволено да закълна като свидетел доктор Бен Коул от „Юниуейв индъстриз“ от Анкъридж, Аляска, който се намира в съдебната зала, и да го разпитам по въпроса за присъствието му на борда на самолет, ангажиран в държавен проект, в нощта, когато командир Арли Роузън е изгубил своя хидроплан, като му дам възможност да свидетелства за голямата вероятност самолетът на Роузън да е бил ударен от самолета, в който се е намирал доктор Коул.

Изгърмя съдийско чукче и намръщеният съдия Макнотън още го държеше вдигнато, когато се обърна към колегите си, а после и към адвокатите.

— Петнайсет минути почивка.

— Всички да станат — извика приставът, докато съдиите се изправяха и тръгнаха да излизат.

Грейси усети как сърцето й се разтуптя силно, след като погледна към Джим Ригс в очакване той да се обърне и да я нападне с ядни възражения.

Но той се бе обърнал и даде знак на някого зад гърба й. Грейси се изви навреме, за да види един от тримата мъже в официални костюми да кима на Ригс и да поема към банката на държавните адвокати.

Ейприл също бе станала и вървеше към Грейси, следвана от Бен Коул.

— Какво става? — попита Ейприл, докато Грейси прокарваше пръсти в косите си и клатеше глава.

— Мисля — отвърна тя, като продължи да клати тава, — че този път загазих здраво. Но не съм сигурна.