Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (16)

Шестнадесета глава

Сряда, ден трети

По време на полет

Късният следобед

Генерал МакАдамс отказа предложената му силна напитка и насочи отново вниманието си към набирането на номер в Пентагона по обезопасената връзка.

— Ще желаете нещо друго, сър? — попита стюардът.

Мак поклати глава.

— Не, благодаря. Почакайте… размислих, имате ли диетична кола?

Безупречно облеченият млад сержант се усмихна и вдигна палец нагоре, преди да изчезне мигновено в кухничката. Диетичната кола се появи след секунди, докато телефонът още звънеше.

Мак въздъхна и огледа интериора на самолета „Гълфстрийм 5“ на ВВС, един от най-новите модели, придадени към президентската ескадрила в базата „Андрюс“ до Вашингтон. Помисли си, че това бе най-близкото нещо до разкоша, с който корпоративните лидери отдавна бяха свикнали. Не че този модел гълфстрийм бе на най-високото корпоративно ниво, но на генералите с две звезди им предстоеше доста драпане, за да намерят висок корпоративен пост след пенсионирането си. Може би — място в борда на някоя публична компания, но истински сладките постове изискваха новопенсионираните да имат поне четири звезди на пагоните, а той не разполагаше с достатъчно политически връзки, за да чака или да си уреди допълнително повишение.

В слушалката прозвуча женски глас, Мак я притисна по-силно към ухото си и се представи.

— Да, сър — каза секретарката. — Генералът очаква обаждането ви.

Изминаха няколко секунди, преди да чуе познатия глас на непосредствения си началник, генерал с четири звезди:

— Какво ще ми кажеш, Мак?

— Добре сме, Лу — отвърна той. — Не съм го казал на „Юниуейв“, разбира се, тъй като ни предстои още един изпитателен полет, но съм готов да подпиша приемането на „Бумеранг“.

— Значи всички проблеми са решени, така ли?

Мак се засмя.

— Още не, но всичко ще се подреди добре. Имаше някакъв странен проблем преди два дни, който можеше да доведе до катастрофа, но намериха грешката и Дейвис и хората му най-сетне ми дадоха задоволително обяснение. Проблем на вътрешните комуникации.

— Трябва да спазим графиците, Мак. Белият дом ни притиска здраво да одобрим и монтираме апаратурата навреме, което е малко странно, като се има предвид чисто военния характер на програмата.

— Такъв си е светът на политиката, Лу.

— Амин.

— Сега летя натам поради същата тази причина, да приема и да подпечатам програмата на последното съвещание утре сутрин. Предполагам, че списъкът на присъстващите ще бъде същият, който обсъдихме?

— Кофти предположение.

— Наистина ли?

Генерал Лу Касиди въздъхна.

— Само преди десет минути разбрах това, Мак, но държавният секретар по отбраната отложи съвещанието по приемането на програмата с два дни. Ще бъде в петък.

— Но… това е точно когато изтича крайният срок.

— Няма какво да се направи. Секретарят иска всички да присъстват, включително и той самият, началник-щабовете на родовете войски, нашият кротък секретар на ВВС и други ключови униформени фигури, а те не могат да се съберат утре заран. Всъщност самият секретар сега е в Лондон.

Мак се замисли за няколко секунди.

— Добре, щом разполагаме с още два дни, позволи ми да задържа този самолет и екипажа му и да се върна с тях у дома. Мога да използвам по-добре оставащото време в Анкъридж.

— Както ти е удобно. Просто бъди тук навреме. Не мога да разкрия и да получа одобрение на програмата без командващия проекта.

Мак затвори и стана, точно когато от кабината излезе вторият пилот.

— А, точно човекът, към когото се бях запътил…

— Да, сър?

— Завийте обратно, лейтенант. Обратно към „Елмъндорф“. Там ще преседите четирийсет и осем часа и после ще опитаме отново. Съвещанието се отлага.

Лицето на втория пилот помръкна, но той кимна, без да възразява и се върна в кабината, а Мак седна до адютанта си подполковник Джон Андерсън и му съобщи новината:

— Знам, че тези момчета очакваха да са си у дома довечера, но няма какво да се направи.

— Още по-добре, сър — отвърна Андерсън и забеляза как генералът повдигна вежда. — Имаме нещо, за което трябва да ви информирам.

— За какво става въпрос?

— Сър, спомняте ли си, че вчера споменах за катастрофата на цивилен самолет, стар частен хидроплан, който паднал в района, където се провеждаше нашият изпитателен полет?

— Да. И аз те попитах дали бихме могли да имаме нещо общо с тази катастрофа, а ти отвърна отрицателно. Да не би да искаш да ми кажеш, че сега си на друго мнение?

— Съвсем не, сър. Но трябва да чуете още нещо.

— Давай.

— В НКБТ са доста сигурни, че собственикът на самолета — пилот от гражданското въздухоплаване — просто е сбъркал, опитал се е да лети прекалено ниско и е закачил водата с края на крилото си.

— Какъв е изводът ти, Джон?

Адютантът въздъхна.

— Не съм сигурен, че имам друг извод, освен да ви държа напълно в течение, сър. Но нещата в Анкъридж търпят известно развитие. Дъщерята на онзи пилот е пристигнала вчера и досега е посетила ФАА и Бреговата охрана, очевидно търси записи от радарните наблюдения, които биха могли да покажат маршрута на бащиния й самолет.

Мак се наведе напред.

— Радарни записи ли?

— Тъй вярно, сър.

— И какво се опитва да докаже?

— Предполагам това, че баща й не е бил небрежен. Тя мисли, че е възможно с едно от витлата си да е ударил кораб в мъглата и това да е причината за катастрофата. Ето защо е ходила в Бреговата охрана. Оттам ни докладваха за това.

— Помогнали ли са й? Дали ли са й… някакви записи?

Подполковникът поклати глава.

— А хората от РВД?

Адютантът отново поклати отрицателно глава, този път с лека усмивка.

— Тя още не е поискала официално записите на Бреговата охрана, но очакваме, че ще го направи.

— Как се казва?

— Ейприл Роузън. Американка, живее във Ванкувър, Канада. На двайсет и шест години. Млада вицепрезидентка на една американска компания за морски круизи, базирана там.

Мак кимна.

— А ударил ли се е наистина баща й в кораб?

— Вероятно. Но във ФАА мислят, че просто е проявил небрежност.

— Ала… онова, което те безпокои, а вече безпокои и мен, е, че някой от тези радарни записи може да разкрие присъствието на нашия самолет на много ниска височина в същия район. И че това може да предизвика въпроси — нещо, което ние не желаем, особено на този късен етап.

Джон Андерсън кимаше.

— Да, сър. Точно такива са опасенията ми. Нашите хора от сигурността я следят и по всичко личи, че тази млада дама е много умна и много настойчива, затова смятам, че тя представлява заплаха за програмата.

— Това е прибързано заключение, Джон. Искам да кажа, че тя може да си мисли каквото си ще и да задава каквито си иска въпроси. Онова, което ме безпокои, е тя да не се сдобие с някакви реални доказателства, които могат да доведат до разклащане на лодката и може би — до някакви медийни изяви. И преди да се усетим пресата ще се натъкне на нашето шоу и ще заинтригува поне няколко чуждестранни разузнавания. Можем ли по някакъв начин да помогнем тайно на тази млада жена, без да се усети присъствието ни? Нали разбираш, тихомълком да й дадем онова, от което се нуждае — радарни записи, без да разкриваме присъствието си?

Андерсън въздъхна и прехапа долната си устна.

— Не знам, сър. Ние не сме наясно какво има в онези записи. Но трябва да знаете, че в цялата тази работа най-непредвидима е ФАА.

След тези думи той разказа за сблъсъка между Уолтър Харисън и командир Арли Роузън в болничната стая.

— Откъде знаем всичко това, Джон? — попита Мак, отметна леко глава и допи диетичната си кола. — Предполагам, че не разполагаме с камери за наблюдение във всички болнични стаи в Анкъридж.

— Това е интересна мисъл, сър. Малко плашеща, но все пак интересна.

— Внимавай, винаги си ми на прицел, Андерсън — рече Мак и насочи към него пръсти като пистолети, притворил на шега едното си око.

Джон Андерсън се засмя и поклати глава.

— Разбрахме за крамолата съвсем случайно. Представителят на Националната комисия за безопасност на транспорта е приятел на един от нашите, които работят по сигурността на програмата. Играят заедно скуош и доколкото разбрах, човекът от НКБТ е бил доста разстроен от онзи разпит и много разговорлив.

— „Разпусната уста“.

— Моля?

Мак се засмя.

— О, това е един стар израз от времето на Втората световна война. И преди да ме попиташ и да ме обидиш, нека ти кажа, че не, не съм участвал в нея, тъй като съм бил твърде млад.

— Аз държа на кариерата си, сър. Нямаше да направя никакви язвителни забележки, които… вашият слухов апарат би доловил.

— Чух го! Всъщност изразът е „Разпуснатите уста потопяват кораби“. И той все още е в сила. Ето защо е тъй адски трудно да се разработва черен проект сред цивилно обкръжение. Удивен съм, че през тези три години се справихме толкова добре, само с едно сериозно нарушение на правилата за сигурността.

Стюардът се появи безшумно с още една диетична кола. Мак я взе, поклати глава и погледът му спря върху удивителната картина на паметника на Вашингтон в полуздрач, окачена върху задната страна на кабината.

— Смятам, че не е нужно да подчертавам, че ще трябва да следим изкъсо този Харисън и госпожица Роузън, Джон.

— Така е, сър, нашите хора ще ги държат под око.

— Безпокоя се, че сигурността е в ръцете на нашата служба за специални разследвания — каза генералът, процеждайки думите така, сякаш бяха горчиви. — Не искам някой лейтенант-каубой в цивилно облекло да се превъзбуди и да предприеме нещо незаконно. Но… нека да приберат всички оригинални радарни записи от ФАА, Бреговата охрана, ВМС и всички останали, които имат електронни доказателства за нашия изпитателен полет онази вечер. Донеси ги в заседателната зала в „Елмъндорф“ за утрешното съвещание.

— Господин генерал, какво ще правим, ако гълфстриймът се появи на някой от тези радарни записи?

Мак се усмихна и поклати глава.

— Ами, преди всичко в онзи район никога не е имало гълфстрийм, нали така?

— А, да, сър, така е.

— Добре. Тогава как е възможно той да се появи на който и да било запис, когато дойде ред да връщаме лентите?

Андерсън кимна:

— Разбрано.

— Всъщност — додаде Мак, — мисля, че ще видим отметка на всички радари, но без квадратчето с данни за полета от транспондера, който при нас бе изключен, тоест ще става дума за поредния неидентифициран самолет, който се мотае из въздушното пространство около щата. Не искам да видя нищо, което може да накара госпожица Роузън да си помисли, че сме замесени в катастрофата на бащиния й самолет. — Той млъкна и се взря в Андерсън, който бе свел поглед. — Не е възможно това да се е случило, нали?

— Не, сър, разбира се, че не. Но вече се бях сетил, че ще искате тези записи. Готов съм да предприема съответните действия.

Подполковник Андерсън понечи да се изправи, но Мак го улови за ръкава и се взря в очите му.

— Джон, една секунда още. Сигурен ли си, че не е възможно да сме замесени в катастрофата на онзи албатрос?

Подполковникът най-накрая се изправи и поклати енергично глава.

— Не сме, сър. Абсолютно! Координатите на потапянето, или падането на онзи самолет, са твърде далеч от курса на нашия изпитателен гълфстрийм.

— Но — рече генералът и вдигна показалец, — си бил достатъчно обезпокоен, за да провериш това.

Андерсън едва доловимо трепна, но Мак забеляза това.

— Джон, погледни ме. Когато стана мой адютант ти казах, че трябва да знам всичко за теб, без изключения. И ако премълчиш нещо, независимо от какви благородни намерения, аз лично ще изхвърля насинения ти задник от ВВС. Ясно ли е?

— Честно, сър, казвам ви всичко, което знам и никога не бих…

Мак го прекъсна само с един предупредителен поглед и вдигна отново показалец.

— Просто донеси онези записи и осигури безопасна зала за преглеждането им в осем сутринта.