Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (25)

Двадесет и пета глава

Петък сутринта, ден пети

Пентагона

Вашингтон, Окръг Колумбия

Генерал-майор Мак МакАдамс излезе от заседателната зала на Обединения комитет на началник-щабовете заедно с генерал Лу Касиди, след като приключи свръхсекретното съвещание за системата „Бумеранг“.

— Изненадан ли си, Мак? — попита Касиди, след като се върнаха в кабинета му.

— „Поразен“ е по-точната дума, Лу. Очаквах, че ще разполагаме поне с един месец за първото инсталиране, но да бъдат монтирани петдесет устройства през следващите десет дни?

— Заповедта идва направо от Овалния кабинет, Мак. Можем ли да се справим?

Мак кимна.

— Ами, да… във физически смисъл. Плановете отпреди известно време изискваха да имаме готови черни кутии, на които да бъдат монтирани само последните платки и твърди дискове за окончателна инсталация.

— Много предвидливо. Все още съм силно впечатлен, че сте свели всичко до такава промишлена простота, година преди да се тестват всички под компоненти.

— Благодаря. Паралелните усилия на „Райт-Патерсън“ бяха насочени много ефективно. Последните ми данни сочат, че хардуерът е монтиран на цялата флотилия от С-17, на сто и осемдесет С-141 и на всички действащи С-5.

Касиди кимна.

— Остава просто да се мушне платката и дискът, да се включи кибер-блокът и системата става действаща.

— С кодове, толкова сигурни, колкото и тези на президента за изстрелване на ядрени ракети.

Касиди отново кимна.

— Мисля, че ще е най-добре същата проверена служба, която се занимава с ядрените кодове, да избере кодовете и за „Бумеранг“. Купуваш от едно място с доказана сигурност.

— А готови ли сме за бомбардировъчния флот? Наистина ли искаме да го направим?

Касиди поклати глава.

— Не. Планираме друга система, за която не е необходимо да знаеш.

— Тъй вярно, сър — отвърна Мак, доволен, че не му бе възложена импулсивно още една тежка отговорност.

Касиди се наведе напред.

— Мак, между другото там, горе, наистина свършихте добра работа.

— Благодаря.

— Кога се връщаш в Анкъридж?

Мак кимна.

— Веднага. Имаме да изчистим някои проблеми, включително и да проведем заключителния изпитателен полет, но, в общи линии, ще се справим.

Касиди го изпрати до вратата, Мак взе адютанта си, който чакаше в приемната и двамата поеха по лабиринта от коридори в построеното наново западно крило на Пентагона, което бе ударено по време на атаките от 11 септември.

В един момент подполковник Андерсън го улови за ръкава.

— Сър? Колата ще ни чака до северното крило.

— Аз ще пътувам с друга кола, Джон.

— Сър?

— Ти вземи колата, която си поръчал. Аз ще взема другата.

— Окей, значи ще пътуваме в различни коли.

— Аха — отвърна Мак, донякъде развеселен от изражението на объркване, което Андерсън се опитваше да скрие.

— Ако това има значение, сър, тази заран се къпах и използвах дезодорант.

— Най-сетне! — пошегува се Мак. — Но въпреки това не можеш да дойдеш с мен.

— Слушам, сър. Но предполагам, че за това си има основателни причини — рече Андерсън.

Мак го спря и сложи длан върху рамото му.

— Не. Има абсолютни причини. Вземи колата си, Джон. Ще се видим на борда на самолета. — Той понечи да се обърне, ала погледна отново подполковника. — Джон, шегувах се. Всъщност отивам до Националното гробище „Арлингтън“ да се поклоня пред гроба на един стар приятел, когото изгубих отдавна.

— Разбрано, сър. Извинете, че бях толкова настоятелен.

Мак изгледа как адютантът му се отклонява в правилната посока, след това излезе на алеята във вътрешния двор, където го очакваше шофьорът му. Колата без обозначителни символи веднага се включи в оживения трафик около Пентагона и плавно се понесе с все по-висока скорост на север. След няколко минути спря пред един заден вход към Националното гробище „Арлингтън“. Пазачът провери документите, които шофьорът представи, и им даде знак да продължат.

По време на своята кариера Мак бе посещавал „Арлингтън“ много пъти. Любимото му място бе домът на Робърт Лий — резиденцията „Къртис-Лий“, ала всъщност винаги бе търсил благоговейната анонимност, която обгръщаше „Арлингтън“.

— Пристигнахме, сър — обяви шофьорът.

— Благодаря ти. Знаеш къде да ме чакаш, нали?

— Тъй вярно, сър.

Мак свали фуражката си и облече лек, цивилен шлифер, за да скрие всички отличителни знаци на униформата.

Денят бе облачен и хладен, ала въпреки това — освежаващ. Той пое по позната пътечка, спря за секунда до мемориала на Бреговата охрана, след това продължи към група дървета в края на алеята „Дюи“, където стоеше висока руса жена с дълго черно палто и четеше надписа на голям надгробен паметник.

Мак застана мълчаливо до нея и зачете същия надпис.

— Загинал е в деня преди десанта в Нормандия — рече тихо Мак.

— Виждам — отвърна тя, без да го погледне.

— Как си, Люси?

— Намирам се в четиригодишен, въодушевяващ и уморителен период на възход. А ти?

— Атмосферата не е тъй ведра както онази, в която ти живееш, но… последните няколко години бяха интересни.

— Готова ли е програмата?

Мак въздъхна, хилядите му тревоги се сплетоха в един възел.

— Да. Готови сме, щом трябва. Списъкът все още същият ли е?

Тя кимна.

— Да. Но разкриването му ще ни съсипе, Мак. Трябва да успеем от първия път. Ти разбираш колко важно е това лично за президента, нали?

— Мисля, че да.

— Може би, но не съм сигурна, че напълно разбираш степента на неговата решимост.

— Сроковете ли? — попита той.

— Те са в съзвучие със сроковете на Пентагона. Предполагам, че същият е и планът за контейнерите?

— Да. Две устройства в една опаковка, обявени за едно, и поставени, както се разбрахме.

— И засега няма проблеми?

— Имах… няколко напрегнати момента, включително и тази сутрин в кабинета на Касиди, но всички въпроси могат да се овладеят, в тях няма нищо задкулисно.

Тя се засмя.

— Добре. Пожелавам ти успех, Мак.

След това се обърна и пое бавно към съседната алея. Мак се застави да остане взрян в паметника пред себе си още няколко минути, дори клекна и сложи очилата си, след което се изправи и крадешком се огледа.

Жената не се виждаше никъде.

Мак погледна часовника си и се обърна на юг. Виждаше през дърветата колата, която го чакаше на уреченото място. С малко късмет можеха да излетят от базата „Андрюс“ до 11:30 местно време, което означаваше, че седемчасовият полет щеше да ги отведе в „Елмъндорф“ към 2:30 следобед. Улови се, че въздиша и мечтае за малко сън. На борда на гълфстрийма на ВВС имаше удобна кушетка и той трябваше да се възползва от тази възможност, след като вечерта щеше да му се наложи да прекара няколко много дълги часа на борда на ауакса.