Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Джон Торндайк (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stoneware Monky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Остин Фриман. Глинената маймуна

Английска. Първо издание

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Редактор: Иванка Савова, Богомил Райнов

Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова

История

  1. — Добавяне

Глава двадесета
Доктор Торндайк анализира случая

Поканата, отправена към Олдфийлд, бе съвсем навременна, защото той тъкмо се готвеше да излезе в отпуск и вече си беше намерил заместник. Тъй че в определената вечер той пристигна в прекрасно настроение, като свободен човек, върху чиито рамене не тежи заплахата от спешно повикване.

Изкусните приготовления на Полтън, направени, с цел да чуе и той нещо, се оказаха ненужни, защото ние с Торндайк настояхме да вечеря заедно с нас като наш колега, какъвто той действително бе станал през последните години, а не като прислужник, за какъвто все още се обявяваше. Защото постепенната промяна в неговото положение от прислужник към приятел бе настъпила естествено и незабелязано. Полтън бе човек с добри маниери, а що се отнася до интелекта му, с удоволствие бих разменил мозъка си с неговия.

— Толкова ми е приятно — каза Олдфийлд, докато заемаше мястото си на масата и я оглеждаше одобрително, — и е много мило от ваша страна, сър, да ме поканите на тържеството, особено като знаете какъв глупак бях и каква каша забърках с участието си в тази история.

— Никаква каша не сте забъркали — каза Торндайк.

— Хубава работа, сър — подсмихна се Олдфийлд, — аз допуснах всички възможни грешки, никой не може да направи повече грешки от мен.

— Несправедлив сте към себе си, Олдфийлд — възрази Торндайк, — очевидно не разбирате, че вие всъщност разкрихте престъплението.

Олдфийлд остави ножа и вилицата и впери очи в Торндайк.

— Аз да съм го разкрил! — възкликна той и продължи: — Сигурно имате предвид откриването на останките. Но това можеше да направи всеки глупак. Те си стояха там и аз просто бях първият, който влезе в ателието.

— Не съм много сигурен — каза Торндайк. — Има нещо вярно в това, което ви е казал Бланди. Само окото на специалиста е могло да забележи веднага, че се е случило нещо необичайно. Повечето хора нямаше да открият нищо нередно. Но не за това става дума. Искам да кажа, че този, който направи откритието, довело ни до истинската причина за престъплението и до намирането на престъпника, сте вие.

Олдфийлд недоверчиво поклати глава и погледна към Торндайк, сякаш молеше за по-подробно обяснение.

— Искам да кажа, че тук имахме престъпление, замислено внимателно и изкусно и подготвено подробно с възхитително въображение и предвидливост. Била е допусната само една-едничка грешка и ако не бяхте вие, тази грешка щеше да остане незабелязана, а замисленият план — изпълнен съвсем точно. Както знаете, този престъпен план почти успя.

Олдфийлд все още изглеждаше озадачен и с право, защото знаеше, че всичките му изводи са били погрешни, а и аз като него нямах представа какво иска да каже Торндайк.

— Може би ще ми обясните малко по-подробно в какво се състои откритието ми? — предложи Олдфийлд.

— Не сега — отговори Торндайк, — след малко ще анализираме случая. Тогава ще ви стане съвсем ясно.

— Надявам се, че е така — каза Олдфийлд колебливо. — Но бих казал, че цялото откритие е ваше, сър. За мен то беше като гръм от ясно небе, пък и за инспектор Бланди. Той сигурно е страшно ядосан, задето изпуснахме престъпника.

— Да — казах аз, — така е. Наистина нямахме късмет. Ганет трябваше да бъде изправен пред съда и обесен.

— Все пак не съжалявам — каза Олдфийлд, — щеше да бъде ужасно за бедната мисис Ганет.

— Да — съгласи се Торндайк, — и съдът, и бесилото щяха да погубят живота й. Склонен съм да приема, че самоубийството или нещастният случай е за добро, особено след като има признаци на сърдечни и близки отношения между мисис Ганет и нашия приятел Линъл. Човек е доволен, че бъдещето й носи обезщетение за всички тревоги и изпитания, които трябваше да изживее.

— Все пак — настоях аз, — той беше престъпник и трябваше да бъде обесен.

— Не беше от най-лошите престъпници — каза Торндайк. — Убийството на полицая е станало ако не съвсем случайно, то поне в суматохата. Явно не е имал намерение да убива. Що се отнася до Боулс, той вероятно го е предизвиквал.

Оттук нататък разговорът почти замря, тъй като устните ни бяха заети с друга дейност. Каквото остана от него, бе най-разнообразно — включително Полтъновият magnum opus — часовникът, който бе почти готов и ни забавляваше, докато не се справихме и с последното блюдо и виното и десертът не бяха сложени на масата. И след като ние с Олдфийлд напълнихме лулите си (Полтън не пушеше, а от време на време смръкваше скрито щипка енфие), в отговор на настоятелните ни молби Торндайк остави празната си лула и започна с обещаното анализиране на случая.

— За да оцените майсторството и въображението, с които е замислено това престъпление — започна той, — е необходимо да си спомните поредицата от събития и да отбележите колко естествено и логично се развиха те. Започна се с отравяне с арсеник — съвършено прост и обикновен случай на отравяне с всички характерни симптоми. Един човек е отровен с арсеник, сложен в храната му. Храната се приготвя от съпругата му. Съпругата си има приятел, към когото е доста привързана, и не е особено привързана към съпруга си. На пръв поглед тук няма никаква загадка. Това е банална история.

Отравянето е разкрито, човекът оздравява и се връща вкъщи, за да се залови с обичайните си занимания. Но всеки наблюдател, който забелязва фактите, ще усети, че това не е краят. Сигурно ще има и продължение. Направен е опит за убийство и той е пропаднал, ала мотивът за убийството е налице и убиецът явно изчаква нов удобен момент. Всеки, който знае какво се е случило, естествено ще е нащрек за следващия опит.

После, докато жена му е на море, съпругът изчезва. Тя се връща вкъщи и вижда, че го няма. Не може да е заминал, защото не е взел нищо със себе си, дори и шапка. В уплахата си тя естествено търси съвета на лекаря. Той, като си припомня случая с отравянето, веднага подозира, че е станала трагедия, още повече, че му е известна непримиримата вражда между съпруга и приятеля на жена му. Но той съвсем не подозира, че е станала някаква абстрактна трагедия. Подозренията му са съвсем конкретни. В ума му се върти мисълта за убийство и тя е естествено свързана с човека, дал отровата. Може би това са смътни подозрения, но той е в такова състояние, че в момента, когато установява убийството, уверено допълва картината и открива не само жертвата, но и убиеца.

И така вие виждате колко прекрасно е била подредена сцената за последните събития; колко добре са били подготвени всички, на които са известни фактите, да разсъждават по един и същ начин. Съществува предишното престъпление и Боулс явно е заподозрян. Очаква се също, че след като мотив все още има, ще последва още един опит за убийство от страна на Боулс. После идва очакваното продължение и веднага, по асоциация, dramatis personae от първото престъпление се пренасят със същите роли във второто. Всичко е съвсем ясно и логично. Ако приемем това за чиста монета, очевидно е, че убитият трябва да е Питър Ганет, а неговият убиец — Фредерик Боулс. Мисля, че и аз самият щях да бъда на същото мнение, ако нямаше допълнителни факти, които да насочват към друг извод.

Точно тук обаче Олдфийлд направи ценния си принос. Провидението го вдъхнови да вземе малко от костната пепел и да я изследва за арсеник; за негова изненада, а и за моя, той доказа, че пепелта съдържа арсеник. Нещо повече, не ставаше въпрос за следи от арсеник, а за значителни количества. В това нямаше никакво съмнение. Олдфийлд бе извършил анализа майсторски, бе взел всички предпазни мерки срещу възможна грешка, а аз повторих опита с останалата част от пепелта и потвърдих неговия резултат.

Налице беше явна аномалия, нещо, което противоречеше на останалите факти, и аз съм изненадан, че нито Бланди, нито другите оцениха вероятното му значение. За мен един факт, който не е свързан и дори противоречи на съвкупността от известни факти, е най-важен, върху него трябва да се съсредоточи вниманието. Точно така направих в случая. Без съмнение в пепелта имаше арсеник и наличието му трябваше да се обясни.

Как бе попаднал там? Очевидно не е бил в трупа преди изгарянето. В такъв случай трябва да е попаднал в пепелта след изваждането й от пещта. Но как? За мен имаше две възможни обяснения и аз обмислих и двете, като ги сравних.

Първо, на съдебното разследване се изказа предположение, че арсеникът се е смесил с пепелта, докато е била смилана и пренасяна в сандъка. Може би това звучеше правдоподобно, макар да беше само словесна формула за изразяване на един любопитен, но неуместен факт. Но опиташе ли се човек да си обясни как се е получило това, не намираше каквото и да е разумно обяснение. Какъв бе вероятният източник на арсеника? Той не се употребява в грънчарството. Не би могло да има арсеник нито в сандъка, нито в железния хаван, нито в трошачката. В сравнение с останалите материали в ателието той бе внесен отвън, имало е арсеник само в затворения буркан в шкафа на Боулс.

Нещо повече, това не приличаше на случайно смесване. Арсеникът не само беше в значително количество, той, изглежда, бе разбъркан равномерно в пепелта, което се доказва от факта, че резултатът, получен от лаборанта на Вътрешното министерство, съвпадаше с този на Олдфийлд и моя. След като разгледах критично това обяснение, аз усетих, че то не изяснява нищо, че противоречи на останалите факти и е неприемливо.

Освен това, ако човек не приемеше хипотезата за смесването, каква друга възможност му оставаше? Единственото възможно обяснение беше, че арсеникът е бил смесен с пепелта нарочно. На пръв поглед това не изглеждаше много вероятно. Но ако това не беше истинското обяснение, поне изглеждаше разумно. Всичко бе възможно и всъщност колкото повече обмислях това, толкова по-възможно изглеждаше.

Когато приех тази работна хипотеза, веднага възникнаха други два въпроса: ако арсеникът е бил поставен нарочно в пепелта, кой го е сложил там и с каква цел? Като разглеждах втория въпрос, веднага ми хрумна напълно възможен отговор. Очевидната цел бе да се подскаже връзка между това престъпление и предишното отравяне с арсеник, и като се запитах каква може да е причината да се подскаже такава връзка, отново намерих един съвсем разумен отговор. В случая с отравянето, жертвата бе Питър Ганет, а вероятният убиец почти сигурно бе Фредерик Боулс. Следователно въвеждането на фактора арсеник като свързващо звено между двете престъпления е имало за цел да ни наведе на мисълта, че жертвата и убиецът са същите. Следователно арсеникът е сложен в пепелта, с цел да се създаде впечатлението, че това са останките на Питър Ганет, че той е бил убит с арсеник и че убиецът е Фредерик Боулс.

Но кой би искал да ни заблуди така? Спомнете си, че в нашата картина има само трима герои: Ганет, жена му и Боулс. Значи един от тримата е сложил арсеник в пепелта. Но кой? Мисис Ганет? Очевидно не — тя е заподозряна, че е съучастница на отровителя. Очевидно и Боулс не би искал да създаде убеждението, че самият той е убиецът.

Следователно изключихме двама от тримата възможни автори на тази измама. Остана Ганет. Предполагаше се, че е мъртъв и следователно не би могъл да сложи арсеника. Но можем ли да приемем това предположение? Според хипотезата, арсеникът явно е измама. При наличието на явна измама ние не можем повече да приемаме фактите за чиста монета. Единственото сигурно доказателство, че останките са на Ганет, е зъбът, намерен в пепелта. Разбира се, това е само една порцеланова коронка, която е толкова на Ганет, колкото и копче от ризата му или банелата на яката му. Ако арсеникът е бил поставен в пепелта, за да създаде определено впечатление, то коронката е била сложена там със същата цел. От това всъщност следва, че пепелта не е от трупа на Питър Ганет и следователно Ганет не е мъртъв.

Но ако Ганет не е жертвата на това престъпление, то той почти сигурно е убиецът и ако Боулс не е убиецът, то почти със сигурност трябва да е жертвата. И двамата бяха изчезнали, а пепелта представляваше останките на единия от тях. Да допуснем, че останките са на Боулс, а убиецът е Питър Ганет. Как влияе това на въпроса за слагането на арсеника?

Веднага можем да видим, че Питър Ганет е имал най-сериозни причини да създаде убеждението, че останките са от неговото тяло. Докато съществува подобно убеждение, той е в пълна безопасност. Полицията го отписва и се захваща с безкрайно и безуспешно търсене на Боулс. Само незначителна промяна във външността — например обръсване на брадата и мустаците — и той може да се разхожда в безопасност. Никой няма да го търси, никой дори няма да повярва, че е жив. Това е идеалният начин да изчезне.

Това заключение ме развълнува силно. Наличието на арсеника бе факт. Хипотезата, че той е бил поставен нарочно, даваше единственото смислено обяснение на този факт. Приемането на тази хипотеза бе възможно, при условие, че открием някакъв мотив за поставянето на арсеника в пепелта. Такъв мотив имаше, при условие, че Питър Ганет е все още жив.

Беше ли разумно това предположение? Да. Смъртта на Ганет бе установен факт. Той беше изчезнал загадъчно, а в ателието му бяха намерени човешки останки. Веднага бе прието, че са негови. Всъщност идентифицирането им се основаваше на една коронка, но тъй като тя не бе част от неговото тяло и е възможно да е била сложена нарочно в пепелта, доказателството, отнасящо се до идентифицирането на останките, не бе решаващо. И ако имаше основания да се подозира измама, те нямаха стойност на доказателства. Но като изключим зъба, нито имаше, нито някога бе имало съществени основания да се счита, че това са останките на Питър Ганет.

Пълнотата и последователността на направените изводи, доказващи с помощта на хипотезата, че арсеникът е поставен нарочно в пепелта, ми направиха огромно впечатление. Наистина изглеждаше, че хипотезата е вярна, затова реших да продължа разсъжденията си и да видя докъде ще ме доведат, като се спра най-вече на една-две малки аномалии, които бях забелязал.

Започнах със самото престъпление. Картината (тя бе приета и от полицията) беше следната: Боулс е убил Ганет и е изгорил трупа му в пещта, след като го е насякъл, ако е било нужно, за да го напъха в отвора. След това смлял кремираните кости и ги изсипал в сандъка. После той изведнъж бил обхванат от паника и избягал.

Но защо да бяга? Нямало е причина за това. Той е бил в безопасност. В ателието е бил сам и би могъл да се заключи. Не е имало опасност да му попречи някой, тъй като мисис Ганет е била на море и дори случаен посетител не би забелязал нищо подозрително. Той е свършил трудната и опасна част от работата, оставали са му последните щрихи. Ако беше почистил пещта и я бе оставил, както обикновено, мястото щеше да изглежда съвсем нормално, дори за Олдфийлд; що се отнася до парченцата от кости, имало е не само трошачка, но и мелница за фино смилане, в която е могъл да ги смели на ситен прах. Ако този прах е бил поставен в сандъка с костна пепел, всяка следа от престъплението щеше да бъде заличена. Тогава Боулс можеше да се заеме с обичайната си работа или да отиде на почивка, ако иска. Не е имало никакви доказателства за странните събития в ателието или за смъртта на Ганет.

Сравнете това с истинското състояние на нещата. Пещта е била оставена така, че веднага да привлече вниманието на всеки, запознат с работата в една грънчарска работилница. Изгорените кости са смлени така ситно, та да не може никой да разпознае в тях останките на определен човек, но те са достатъчно големи, за да се установи, че са не само кости, но и човешки кости. След всички тези усилия да се изгори тялото и да се смелят костите все пак е оставено явно доказателство, че е бил убит човек.

Сигурно ще се съгласите с мен, че предполагаемото поведение на Боулс е твърде необяснимо: то напълно противоречи на всякаква логика. От друга страна, ако разгледате внимателно всичко, намерено в ателието, то ще ви подскаже, както подсказа и на мен, че работата е била старателно подготвена. Някои факти, като убийството и изгарянето например, е трябвало да бъдат недвусмислени и очевидни, а някои заключения — например за личността на убиеца и на жертвата — объркани. Освен това те ме наведоха на едно много интересно предположение — че обстановката е подготвена за точно определен зрител. Но да разгледаме това предположение.

Престъплението е било открито от Олдфийлд и вероятно само той би могъл да го открие.

С очите на грънчар той гледа пещта и забелязва необичайното й състояние, вижда, че нещо не е в ред. Вероятно има голяма доза истина, както и учтивост в думите на Бланди, че ако бил влязъл в ателието без опитен водач и съветник, макар че би забелязал видимите предмети, не би могъл да разбере какво означават те. Но Олдфийлд има тъкмо необходимите познания. Той знае всичко за пещта, познава различните сандъци, известно му е какво съдържат те и за какво служат трошачките. Същото се отнася и за малкото парченце кост от пръста. Повечето хора не биха познали какво е това, но Олдфийлд, анатомът, го разпознава веднага като ungual phalanx на човешки показалец. Очевидно той е бил човекът, определен да открие престъплението.

Тези предположения са подкрепени от това, което знаем за предишните събития. Желанието на Ганет да се сприятели с доктора, да му разкрие всички тайни на ателието и на работата, която се върши там. Олдфийлд явно е бил подготвян да изиграе ролята на откривател — роля, която естествено ще се падне на него, защото когато ударът бъде нанесен, мисис Ганет ще потърси помощта и съвета на лекаря.

Тази предполагаема подготовка обяснява също и наличието на арсеник в пепелта. Ако арсеникът е бил сложен нарочно, то престъпникът е разчитал на късмета си, тъй като е съвсем невъзможно някой да търси там арсеник. Но ако изобщо съществува човек, който би го направил, то той със сигурност е доктор Олдфийлд. Всеки млад лекар, който е имал нещастието да пропусне случай на отравяне с арсеник, оттам нататък съвсем сигурно развива това, което любителите на лекарския жаргон биха нарекли „арсеников комплекс“. Всеки случай на неестествена смърт за него е свързан с арсеника.

И така всички видими обстоятелства доказват, че Олдфийлд е подготвян да вземе точно определено мнение по въпроса и да се възбудят у него определени подозрения. Но нима това предположение не ни връща още по-назад? Ами самата история с отравянето? Ако всички останали обстоятелства са измама, възможно ли е и отравянето също да е измама? Когато се замислих над този въпрос, спомних си някои странни обстоятелства, които бях забелязал. Не им придадох особено значение, защото арсеникът е твърде особена отрова, но си ги отбелязах, посъветвах Олдфийлд да си води подробни записки за случая и сега, когато възникна въпросът за измамата, нужно е да ги преразгледаме и внимателно да проследим целия случай.

Трябва да започнем това преразглеждане, като отбележим, че всичките ни сведения бяха извлечени от изявленията на пациента. Всъщност оплакванията бяха субективни. Като изключим зачервените очи (човек лесно може да го направи нарочно), обективни белези нямаше, нито езикът имаше характерния вид. Субективните симптоми ни бяха съобщени, ние самите не бяхме ги забелязали. Болката в коремната област усещаше пациентът, а не ние. Така бе и с вцепеняването, загубата на осезанието, шума в ушите, крампите и невъзможността да стои прав — за тях научавахме от пациента, но не можехме да проверим твърденията му. Приехме тези твърдения, защото нямаше причина да се усъмним в тях, но е напълно възможно всички те да са били лъжливи. За един интелигентен симулант, който е изучил внимателно симптомите на отравяне с арсеник, съвсем не е трудно да симулира доста убедително.

— Но в тялото наистина имаше арсеник! — възрази Олдфийлд. — Не сте забравили това, нали?

— Не, разбира се — отвърна Торндайк, — това беше първата аномалия. Навярно ще си спомните, че количеството арсеник, получено при анализа на секретите, бе по-малко, отколкото бях очаквал. И Удфийлд, и аз бяхме изненадани от минималното му количество, което фактически не беше много повече, отколкото може да се открие у пациент, приемащ арсеник с лечебна цел. Ала това не бе кой знае какво несъответствие, защото арсеникът се разпада бързо, макар че симптомите остават, и ние приехме, че напоследък той не е вземал по-голяма доза. Както и да е, това бе важно, защото симптомите говореха, че е приел значително количество отрова.

Друга аномалия — бързото и пълно възстановяване на Ганет. Обикновено при тежки случаи възстановяването е бавно и е последвано от продължително неразположение. А Ганет започна да се поправя почти веднага и когато напусна болницата, изглеждаше съвсем добре.

Третата аномалия — може би не толкова забележителна — беше поведението му, когато напусна болницата. Завърна се вкъщи щастлив и изпълнен с доверие, макар че вероятният му убиец бе все още там, а Ганет не желаеше да се предприема разследване или някакви мерки, за да установи личността на убиеца. Изглежда, за него историята бе приключена и нямаше от какво повече да се страхува.

Ако погледнем сега този случай като цяло, приемайки версията за вероятна измама, какво показва той? Нима е невъзможно всички симптоми да са били симулирани? Или пък Ганет е взел толкова арсеник, колкото да бъде открит при анализ (една дневна доза фаулъров разтвор[1] е достатъчна) и в подходящия момент е сложил солидно количество арсеник в ечемичената отвара. Накратко: нима не е възможно историята с отравянето да е измама от начало до край.

Очевидно отговорът е, че това е съвсем възможно, а следващият въпрос е дали е вероятно. Този въпрос обаче също получи утвърдителен отговор, защото според нашата хипотеза всичко в ателието е било нарочно подготвено, с цел да създаде определена погрешна представа. Тази измама обаче, бе подкрепена от предишната история с отравянето и явно бе свързана с нея. Разумният извод бе, че отравянето е било измама, измислена да създаде същото погрешно впечатление (че е направен опит да бъде убит Ганет) и естествено да улесни второто престъпление.

Сега да спрем за малко и да видим докъде стигнахме. Хипотезата ни започва с предположението, че арсеникът е поставен в пепелта с определена цел. Установихме, че единственият човек, който има причини да го сложи, е Ганет. Следователно направихме извода, че Ганет е убиецът, а Боулс — жертвата. Разгледахме този извод точка по точка и открихме, че всички известни факти дават последователна и логична представа за престъплението, извършено в ателието. Следователно приемаме този извод — той е работен, разбира се, защото все още сме в областта на хипотезите и до момента всъщност не сме доказали нищо.

Ако приемем обаче, че Ганет е извършил това убийство, става ясно, че престъплението е умишлено дълго подготвяно, внимателно замислено и изпълнено с изключителна предвидливост и безкрайно търпение. Подобно престъпление предполага и съответния мотив: дълбоко вкоренен, постоянен и сериозен. Какъв ли би могъл да е той? Знаем ли за Ганет нещо, което да обясни замисленото убийство? Като взех предвид обичайните мотиви за планирано и обмислено убийство, зададох си въпроса дали някой от тях не е подходящ за случая. В общи линии тези мотиви можем да разделим на пет групи: ревност, отмъщение, корист, бягство и страх. Кое ни дава повод да смятаме, че Ганет е имал подобен мотив?

Що се отнася до ревността, връзката на мисис Ганет и Боулс несъмнено е била не съвсем обичайна, вероятно недискретна. Но няма доказателства за изневяра, нито пък за това, че Ганет е бил против това приятелство. Стори ми се, че ревността не може да бъде вероятен мотив.

Отмъщението е често срещан мотив сред средиземноморските народи, но за Англия е рядко явление, Боулс и Ганет открито са се мразили. Едно непредумишлено убийство би било много вероятно, но взаимната им неприязън не предполага предварително замислено убийство. Същото се отнася и за користта — няма никакви факти, които да доказват каквато и да е материална изгода за единия, ако другият умре. Когато обаче стигнах до последните два мотива — бягство и страх — видях, че имам основания за по-нататъшно разследване: и колкото ги разглеждах, толкова по-ясни ставаха те.

— Какво по-точно имате предвид, като казвате „бягство“? — попитах аз.

— Имам предвид желанието да избягаш от нещо непоносимо. Например един мъж, чиято ужасна съпруга е направила живота му непоносим, може да намисли да се отърве от нея, особено ако това му открива възможност да се ожени за любимата жена; или човек, преследван от изнудвач, който никога няма да го остави на мира. И в двата случая убийството предлага единственото средство да избягаш и желанието да използуваш това средство идва бавно и постепенно. От желана възможност то се превръща в определено намерение, после следва внимателно обмисляне на практичните и сигурни начини на действие. Както казах, в настоящия случай ми се стори, че такъв мотив може да е имало, и когато прецених обстоятелствата, това хрумване явно се потвърди. За подобен мотив ми дойде наум, като научих някои факти, които бяха разкрити от инспектор Бланди и ми бяха съобщени от Олдфийлд, когато дойде при мен за съвет във връзка със затрудненията на мисис Ганет.

Оказа се, че след като прегледал парченцата кости, Бланди се заел да прерови шкафа на Боулс. Там той намерил доста сигурно доказателство, че Боулс е укривател на крадени вещи, което не бе наша работа. Той обаче намерил и златна плочка, върху която личали ясно отпечатъци от пръсти. Отпечатъците бяха от лява ръка и особено ясен бе отпечатъкът от ляв палец. Бланди взел златната плочка с явното намерение да я отнесе в отдела за дактилоскопска експертиза в Скотланд Ярд, за да провери дали случайно Боулс не е известен престъпник. Очевидно така и е направил, за което можем да съдим по резултатите. Два дни по-късно той посетил мисис Ганет и я подложил на щателен разпит, като й задал няколко подвеждащи въпроса, два, от които са твърде забележителни. Той искал да научи къде е бил Боулс на деветнайсети септември миналата година и кога приятелството му с Ганет внезапно се е превърнало във вражда. Тя била в състояние да отговори и на двата въпроса — и въпросите, и отговорите са твърде показателни.

Първо да видим въпросите. На деветнайсети септември е станало убийството в Нюингстед, а върху палката на мъртвия полицай има много ясен отпечатък от ляв палец — очевидно на убиеца. Отпърво си мислех, че отпечатъците върху палката и върху златната плочка са на един и същ човек; че по този начин Боулс е бил обвинен в убийството на полицая. Това беше единственото възможно обяснение на въпроса, зададен от Бланди, това предположение бе потвърдено от отговора, от който стана ясно, че в този фатален ден Боулс е бил в Нюингстед, а Ганет съвсем случайно е бил с него; двамата без съмнение са отседнали у лелята на Боулс.

Вторият въпрос на Бланди и отговорът на мисис Ганет са също забележителни: тя ясно си спомнила, че за пръв път е забелязала рязката промяна в отношенията на двамата след завръщането им от Нюингстед. Те отишли там като приятели, върнали се — врагове. Тя не знаеше каква е причината; фактите обаче са такива.

Тук можем да спрем, за да допълним картината, която очертахме. Двама мъже (за по-удобно можем да ги назовем „А“ и „Б“) гостуват заедно в Нюингстед. На деветнайсети септември единият от тях, „А“, излиза сам. Между осем и девет часа вечерта той извършва кражбата. Около девет часа убива полицая. След това намира велосипеда на Олдфийлд и се отдалечава на няколко мили по пътя за Лондон. След като се измъква по този начин от сцената на престъплението, той слиза от колелото и търси място да го скрие. Намира един навес и след като скрива колелото там, отправя се към Нюингстед. Очевидно е, че за да избегне среща с полицията, той не се връща по същия път; вероятно подозира, че е убил човек, във всеки случай носи със себе си откраднатите диаманти. Трябва непременно да се отклони от пътя, за да стигне до Нюингстед от друга посока, и завръщането му едва ли е могло да стане бързо, тъй като се е пазил да не бъде забелязан. Навесът е на около четири мили от Нюингстед, а отклонението от пътя прибавя немалко към това разстояние. Когато пристига в квартирата, времето е доста напреднало, часът е най-малко единайсет, а вероятно и повече. Доста късен час, според селските разбирания.

Часът на завръщането му вероятно е забелязан от „Б“. Но той забелязва и нещо друго. „А“ се е борил яростно с полицая и едва ли е успял да прикрие следите по себе си. Полицаят сигурно не е стоял мирно. Той е използувал палката си, преди да му я изтръгнат от ръцете. Значи спокойно можем да приемем, че видът на „А“, когато се промъква в къщата, сигурно е малко необичаен.

На следващата сутрин е вдигната тревога. Цялото градче знае за кражбата и убийството, и „Б“ несъмнено свързва престъплението с късното завръщане на „А“ и с раздърпания му вид. Съвпада не само времето, оказва се, че ограбеният, Артър Кемпстър, е известен и на двамата, лично познат — поне на единия от тях. Следва съдебното разследване, разкриват се пълни подробности около престъплението и жизненоважният факт, че полицията притежава един ясен отпечатък от палеца на убиеца. И двамата знаят какво е било доказано в съда, защото в местния вестник е поместено подробно описание, както и аз зная от вестника, който ми даде Кемпстър. И двамата знаят за съществуването на отпечатъка и единият от тях знае, а другият е сигурен, че това е отпечатъкът на „А“.

От тези факти е лесно да се предположи какво е последвало. Оказва се, че точно по това време приятелството се превръща в омраза. Какво подсказва тази промяна (разгледана във връзка със споменатите факти)? На мен ми подсказа началото на едно изнудване. „Б“ е убеден, че „А“ е крадецът и иска част от заграбеното, за да мълчи. Но „А“ не може да признае кражбата, без да признае и убийството. Следователно той отрича и двете.

Нещата следват естествения си ход, както става в такива случаи; изнудването води до естествения край — самоубийство или убийство. „Б“ е сигурен, че „А“ притежава плячка на стойност десет хиляди лири и чрез заплахи иска своя дял от плячката, заплахи, които „А“ посреща с упорит отказ. И така се продължава с постоянни заплахи, контраобвинения и ужасни скандали.

Но това не може да трае вечно. За „А“ положението става непоносимо. Над него тегне постоянна заплаха. Той живее в сянката на бесилото. Една дума на „Б“ и ще увисне на въжето, достатъчно е едно обвинение, няма нужда от доказателства. За „А“ такова обвинение води право към ешафода.

Няма ли никакъв изход? Очевидно даването на пари е безсмислено. В такива случаи е безсмислено. Изнудвачът продава мълчанието си, но задържа това, което знае. Дори да беше дал цялата плячка на „Б“, „А“ пак нямаше да е в безопасност. „Б“ би продължил да го държи в ръцете си, готов да го изнудва винаги, щом има възможност. Очевидно отърваване няма. Докато „Б“ живее, „А“ ще бъде под непрекъсната заплаха.

Последиците от такова заключение са ясни. Щом съществуването на „Б“ е несъвместимо със сигурното и спокойно съществуване на „А“, то „Б“ трябва да бъде премахнат. Това е единственият изход. И след като стига до това решение, „А“ може спокойно, без да бърза, да се отдаде на размисли върху начина и средството, да замисля плана, чрез който „Б“ ще бъде премахнат, без да остане следа, или поне няма да остане следа, която да води към „А“. Така бива създаден изпипаният, хитро замислен план, който аз разкрих и който по онова време ми изглеждаше безпогрешен.

Следващата ми задача бе да дам имена на двамата мъже. „А“ и „Б“ бяха Боулс и Ганет, но кой на коя буква отговаряше? Беше ли например Боулс „А“ — убиецът или „Б“ — изнудвачът. Бланди явно бе идентифицирал Боулс като убиеца от Нюингстед. Но Бланди приемаше всичко за чиста монета. Според него Ганет бе извън играта. Той не бе човек, а кошница с пепел. Отпечатъкът от палец бе открит в шкафа на Боулс, върху материалите на Боулс. Следователно бе негов.

Беше ли обаче този извод в съответствие с реалните обстоятелства? От гледна точка на Бланди може да е бил, но не и според мен. Толкова бе невероятен този извод, че дори без да ми бяха известни останалите факти, щях да погледна на него скептично. Преценете положението: имаме човек, чиито отпечатъци са регистрирани в Скотланд Ярд. Тези отпечатъци може да го пратят на бесилката и това му е известно. Ясно е, че ако не е пълен глупак — а Боулс не е такъв, — няма да оставя същите тези отпечатъци навсякъде. Нима не би избягвал старателно да оставя отпечатъци, върху каквото и да е? Не би ли слагал ръкавица на лявата ръка, когато работи сам? И ако случайно остави отпечатъка си върху някой предмет, няма ли да го изтрие внимателно? Отгоре на всичко, ако наистина се е укривал, както се предполагаше, би ли оставил прекрасен отпечатък от този изобличителен палец точно на мястото, където полицията положително ще търси отпечатъци? Това е невъзможно. Явната показност на подобни действия е достатъчна, за да породи съмнения в измама.

Разгледахме отпечатъка без връзка с други факти и изводи. Ала нека го съпоставим с изводите, до които вече стигнахме. Ако допуснем, че отпечатъкът от палец е на Ганет и че той го е оставил там, където е най-вероятно да бъде намерен от полицията, за секунда превръщаме една крещяща невероятност в удивителна възможност. Защото по този начин той се е изхитрил да убие втория, много по-важен заек със същия куршум. Отървал се е от изнудвача Боулс. Но се е отървал и от нюингстедския убиец. Приписал е изобличителния отпечатък на Боулс и тъй като Боулс е вече мъртъв, измамата никога няма да бъде разкрита. Той си осигурява пълна безопасност, защото полицията има точното описание на Боулс, който е бил най-малко с осем сантиметра по-висок от Ганет и е имал кафяви очи. Така че дори ако съвсем, съвсем случайно Ганет остави отпечатъци върху някой предмет, и те бъдат намерени от полицията, пак ще е в безопасност. Ще приемат, че е на висок мъж с кафяви очи, ще търсят него и никога няма да го открият.

Ето че фактите отново съвпадат; виждате, че изводите ни се натрупват и се подчиняват на великото правило за косвените улики; че всички факти ще водят до един и същ извод. Хипотезата ни е потвърдена и ние сме убедени, че е вярна. Най-малкото такова чувство имах на този етап. И все пак оставаше за разрешаване друг един въпрос, също така важен, тъй като позволяваше още една проверка. И аз се заех с него.

Бях приел временно, че Ганет е нюингстедският убиец. Ако това бе вярно, той притежаваше петнайсет големи диаманта на приблизителна стойност около десет хиляди лири. Какво би направил той с тези диаманти? Не би могъл да ги носи със себе си, защото освен че имат голяма стойност, те са опасни. Да ги заключи някъде е било съвсем несигурно, защото Боулс все още е посещавал къщата много често и вероятно е знаел как се отварят чекмеджетата и шкафовете. Необходимо е било нещо по-сигурно, нещо като истинско скривалище. Той обаче се е канил да се отърве от Боулс и да изчезне; и естествено като дойде време да изчезне, ще иска да вземе диамантите със себе си. Все пак може да не желае да ги носи у себе си. Как би се справил с тази трудност?

Тук още веднъж помогна безценният Олдфийлд. Като претърсил празната къща, той забелязал, че керамичните съдове върху камината са изчезнали. Това е доста важно обстоятелство. Изчезването на съдовете съвпада с изчезването на Ганет и човек естествено си задава въпроса дали съществува някаква връзка между двете събития и ако съществува, каква е тя. Доколкото помнех, на камината имаше няколко паници и гърнета и една особено отвратителна глинена фигурка. Съдовете не предизвикаха интерес. Но фигурката будеше съмнения. Такива фигурки се правят кухи, за да са по-леки и да не се напукват при изпичането: кухината би била добро скривалище, макар че няма да е удобно, ако фигурката е от обикновения тип.

Но тази фигурка не бе обикновена. Думите на Олдфийлд ме убедиха в това, той я беше разглеждал и ми я описа съвсем точно. Това бе твърде странно описание, защото даваше представа за нещо физически невъзможно. Той ми каза, че фигурката имала плоска основа, покрита с нещо като бял емайл, върху който бил подписът на художника. В нея нямало отвор нито отдолу, нито отстрани, нито отгоре. Това си спомняше Олдфийлд и едва ли грешеше, защото бе разгледал фигурката подробно и бе сигурен, че в нея няма отвор.

Е, това беше много важен факт. Но как можеше да се обясни той? Съществуват само две възможности, едната, от които може веднага да се отхвърли. Или фигурката е била плътна, или отворът е бил запълнен с нещо. Не може да е била плътна; трябва да има отвор, за да се избегне напукването. Но ако е била куха, то в нея е имало отвор. Защото една куха фигура без отвор би се пръснала на парчета от разширяването на въздуха в кухината по време на изпичането. Единственият възможен извод бе, че първоначалният отвор е бил запълнен, и този извод се доказваше от състоянието на основата. Обикновено отворът се намира там, за да не се вижда, когато фигурата стои изправена; очевидно той е бил там и в този случай, защото бялата лъскава глазура изглежда съвсем неуместно и явно бе сложена там допълнително, след като цялата фигурка е била покрита със солна глазура. Нещо повече, тъй като е била направена след изпичането, това едва ли е обикновена глазура, а е по-вероятно някакъв хидравличен цимент. Но какъвто и да бе материалът, важното е, че отворът е бил запълнен и скрит, а отворената кухина е била затворена.

И ето ви едно идеално скривалище, което притежава допълнителното качество да е преносимо. Но ако диамантите са били там, в което изобщо не се съмнявах, беше необходимо да се разбере час по-скоро какво е станало с него. Защото където и да се намираха диамантите, рано или късно и Ганет щеше да бъде там. Накратко: изглеждаше, че глинената маймуна може да ни даде най-съществения факт, който да докаже верността или погрешността на хипотезата ми.

Да се проследи маймуната не беше трудно, защото Олдфийлд бе научил, че е изпратена заедно с керамичните съдове в една изложбена зала в Хокстън. Обаче, преди да отида да я разгледам и да проверя описанието на Олдфийлд, трябваше да получа някои предварителни данни. Мистър Кемпстър от галерията на Бонд Стрийт ми даде името и адреса на притежателя на копие от фигурката и тъй като можеше да стане въпрос за теглото й, използувах възможността да претегля една от паниците на Ганет.

Мистър Брумхил, собственикът на копието, ни даде възможност да я разгледаме и дори да я претеглим. Открихме, че е куха и от теглото й можеше да се заключи, че кухината е голяма. В основата имаше овален отвор с голям диаметър от три сантиметра и половина, през който можехме да видим следи от палец — това показваше, че фигурата е правена от матрица, освен това забелязахме, че всички отпечатъци са от десен палец.

Въоръжени с тези данни, ние отидохме в музея, където можахме да разгледаме старателно фигурката на Ганет и да я претеглим. Тя съвършено точно отговаряше на описанието на Олдфийлд и по нея нямаше никакъв отвор. Видът на основата говореше, че отворът е бил запушен с кийнов цимент и глазиран с целулозен лак. Теглото й доказваше, че е куха, тя бе с около сто и петдесет грама по-тежка от копието на Брумхил — разлика, която горе-долу ни дава теглото на диамантите, опаковката им и циментовата запушалка. Така получените факти отговаряха напълно на хипотезата, че диамантите са били скрити във фигурката; и ще забележите, че те иначе са необясними.

След това влязохме в канцеларията и зададохме няколко въпроса, чиито отговори — дадени съвсем охотно и чистосърдечно от уредника мистър Санкрофт — ни разкриха твърде забележителна и важна група факти. Оказа се, че малко преди да бъде изпратена в музея, фигурката е била продадена. Купувачът мистър Джеймс Нюман бил в чужбина, но щял да се върне след около три месеца, когато трябвало да отиде в музея и да получи собствеността си. Уреждането на този въпрос беше просто, но много интересно. Тъй като мистър Санкрофт не познавал лично мистър Нюман (а между другото никога не бил виждал и Питър Ганет), Нюман щял да му представи едно писмо и писмена молба до мистър Санкрофт да му бъде предадена статуетката срещу разписка.

Тези приготовления бяха странни. Те ограничаваха срещите до минимум. Липсваше кореспонденция, от която да вземем адрес. Непознатият за Санкрофт мистър Нюман щеше да се яви лично, да представи молбата си, да получи статуетката и да изчезне без следа. Обстоятелствата говореха, че мистър Нюман и Питър Ганет вероятно са един и същ човек. И аз бях убеден, че е така.

Но ако Нюман бе Ганет, можехме ли да предскажем външния му вид? Сигурно щеше да е гладко обръснат и леко гримиран. Но възможностите да се гримира човек извън сцената са твърде ограничени и основните характерни черти остават. Фигурата не може да се промени особено, да не говорим за цвета на очите. Ганет бе висок около метър и седемдесет и пет, а очите му бяха светлосини. През лявата му вежда минаваше белег, а средният пръст на дясната му ръка имаше неподвижна става. Нито белегът, нито анкилозата можеха да се прикрият лесно.

От Санкрофт научихме, че трите месеца са изтекли и мистър Нюман може да се появи всеки момент. Явно бе, че каквото имаше да се направи, трябваше да се направи веднага. Но какво трябваше да направим? Последното доказателство бе самоличността на Нюман и само аз можех да я установя. Трябваше да успея да присъствам, когато се появи той, защото не бе никак удобно да го следим след това. Докато не се установеше, че е Ганет, никой не можеше да го спре или да му попречи да напусне страната.

Отначало тази задача ми изглеждаше почти невъзможна, но някои особени обстоятелства я направиха сравнително лека. Можах да настаня моя човек Снупър в музея да пази крепостта в мое отсъствие. Дадох му описанието на Ганет и някои указания, които не е необходимо да повтарям с подробности, тъй като не му се наложи да действа според тях. За щастие Нюман пристигнал в музея вечерта, когато Снупър е бил сам. Той не бе упълномощен да предаде фигурката, така че уговорил среща за следващата сутрин. След това ми изпрати бележка, в която описваше какво се е случило и ми съобщаваше, че външността на мистър Нюман отговаря на описанията ми. Тогава се свързах с Бланди и го посъветвах да дойде в музея, защото може би Нюман е човекът, когото търси във връзка с историята в Нюингстед.

Останалото ви е известно. Ние с Джървис бяхме в музея, когато дойде Нюман, а Бланди се спотайваше в преддверието. Ала дори тогава имахме само поредица от хипотетични заключения. Всъщност нищо не бе доказано. Дори когато стоях зад Нюман и очаквах да открие присъствието ми, все още бе възможно той да се окаже един съвсем невинен непознат. Едва в последния момент, когато се обърна към мен и аз познах, че е Ганет и видях, че и той ме позна, разбрах, че не съм допуснал грешка в разсъжденията си. Това бе драматичен момент и се надявам, че никога няма да преживея нещо по-неприятно.

— Наистина беше направо ужасно — съгласих се аз. — Изражението на бедния нещастник в момента, когато ви видя, ме преследва и досега. Почти ми стана жал за него.

— Да, неприятно задължение. Преследването бе много интересно, но с удоволствие щях да оставя на полицията залавянето на престъпника, ако бе възможно. Но не беше възможно. Фактът, че се познавахме, се оказа съдбоносен.

А сега, след цялото това дрънкане, чаша вино ще ни дойде добре. Да пием за нашия колега Олдфийлд, който ни насочи по вярна следа. Освен това, Полтън, бих казал, че с една капка вино не се вдига тост.

Въздържателят Полтън се сгуши виновно и си наля още няколко капки на дъното на чашата. После вдигнахме тържествен тост за нашия приятел, който прие оказаната му чест с доста смутена усмивка.

— Много любезно от ваша страна, сър, да ми приписвате несъществуващи заслуги и да пиете за мое здраве. Знам на какво съм способен, но съм доволен, че ако умствените ми способности не са от най-блестящите, то поне станаха причина друг да покаже своите.

Разказът ми почти свърши. За да поправи грешките към доскорошната си жертва (а вероятно, за да прикрие дискретно собствените си грешки), разкаялият се Бланди уреди въпроса със следователя така, че бе проведено съдебно разследване за „мъж, който се е назовавал Нюман“ — много тактично и със съвсем малко публика; а бъдещето на мисис Ганет остана непомрачено и чувствата на нашия приятел Линъл — незасегнати.

Маймуната премина през различни премеждия, преди да се намери в подходяща обстановка. Първо мисис Ганет я подари на Торндайк „за спомен“. И двамата обаче бяхме на мнение, че е твърде отвратителна дори и за „спомен“, така че тайно я взех и я дадох на Олдфийлд, който я прие с радост и със загадъчна усмивка, която тогава не можах да разбера. Разбрах я обаче по-късно, когато ми каза, съвсем не загадъчно усмихнат, че я бил подарил на мистър Бандърби.

Бележки

[1] Разреден разтвор на арсеник. Бил е употребяван като стимулиращо средство. — Б.пр.

Край
Читателите на „Глинената маймуна“ са прочели и: