Остин Фриман
Глинената маймуна (17)

Глава седемнадесета
Мистър Снупър

Когато пристигнахме в квартирата на Торндайк, на стълбите ни посрещна Полтън, който очевидно бе наблюдавал от горния прозорец приближаването ни и който ни съобщи, че мистър Линъл ни очаква.

— Чака ви повече от половин час, така че може би ще го поканите за обед. Сложил съм прибор за него, а обедът е сервиран в трапезарията.

— Благодаря, Полтън — каза Торндайк. — Първо ще видим какви са неговите планове.

И докато Полтън се оттегляше нагоре по стълбите, той отвори дъбовата врата и ние влязохме в стаята. Тук видяхме Линъл да крачи нагоре-надолу, явно притеснен.

— Страхувам се, че не съм дошъл в удобно време, сър — започна да се извинява той, но Торндайк го прекъсна:

— Не се безпокойте. Дошли сте тъкмо навреме, защото обедът тъкмо е готов и тъй като Полтън е сложил прибори за вас, той ще настоява да останете.

Угриженото лице на Линъл се разведри при тази покана, която той прие с благодарност и ние се отправихме към малката стая на етажа с лабораторията, която съвсем наскоро бяхме приспособили за трапезария, за да си спестим труда да се качваме и слизаме. Докато заемахме местата си около масата, Торндайк изгледа критично нашия приятел и забеляза:

— Не изглеждате щастлив, Линъл. Надявам се, че всичко е наред?

— Всъщност всичко е наред, сър — отвърна Линъл, — но не съм доволен от развоя на събитията. Става дума за тоя проклет Бланди. Няма да остави нещата така. Все още е убеден, че мисис Ганет знае или поне предполага къде се крие Боулс, докато аз съм напълно сигурен, че тя не знае повече от мен. Но Бланди няма да остави работите така. Мисли си, че са го метнали и започва да става зъл — учтиво зъл, знаете, и се страхувам, че замисля нещо лошо.

— Какво лошо? — попитах аз.

— Непрекъснато прави мъгляви намеци за започване на дело.

— Дали ще има, или няма да има дело не зависи от него. Той е просто един полицейски инспектор.

— Знам — каза Линъл. — Все това повтаря. Той самият бил абсолютно против това да се подлага тази нещастна жена на опасностите и униженията на едно разследване — знаете как мазно говори, — но какво можел да направи? Той бил само полицейски инспектор. Неговите началници и прокурорът щели да решат. После продължава много доверително, като пръв приятел на семейството, да посочва различни нещастни (и както си мисли, заблуждаващи) малки обстоятелства, които могат да повлияят на решението на хора, непознаващи госпожата. И после ми каза насаме нещо — бил принуден да си признае, че ако шефовете му решат (въпреки собственото му мнение) да се започне дело, то най-малкото щяло да бъде prima facie.

— Съмнява ме дали ще успеят — казах аз. — Освен ако Бланди е надушил нещо повече от нас, след разследването.

— Точно в това е въпросът — каза Торндайк. — Знае ли? Крие ли нещо? Струва ми се, че няма какво да крие, защото ако му са известни някои истински факти, той би ги съобщил на началниците си. И тъй като тези началници не са предприели нищо до този момент, можем да признаем, че такива факти няма. Предполагам, че тревогите на Бланди са свързани с Боулс.

— Да — отговори Линъл. — Той непрекъснато обяснява на мисис Ганет и на мен как всички неприятности ще изчезнат, само ако успеем да се свържем с Боулс. Не виждам как ще стане това, но мисля, че ако Бланди пипне Боулс, интересът му към мисис Ганет ще изчезне. Цялата тази бъркотия е, с цел да й се окаже натиск, за да направи някакво официално признание.

— Да — каза Торндайк, — изглежда, работата стои точно така. Не е много похвално, а е и доста необичайно за полицията. Едно нещо обаче трябва да се запомни: интересът на Бланди и на полицията към Боулс изобщо не е свързан с ателието, а с убийството на полицая в Нюингстед. Подозирам, че идеята на Бланди е — ако приемем, че той съвсем сериозно говори за започване на дело, — че ако мисис Ганет бъде изправена пред съда, тя ще трябва да даде показания и тогава с един кръстосан разпит от нея биха могли да измъкнат ценни сведения. Той едва ли е дал такова предложение на шефовете си, но виждайки нетърпението на полицията да открие убиеца на онзи полицай, те могат да приемат с охота мнението на Бланди, ако той наистина успее да представи убедително делото. В това е въпросът. Какво дело би могъл да скалъпи той? Имате ли някакво мнение, Линъл? Аз приемам, че ще предложи да обвинят мисис Ганет в съучастие.

— Да, той ни го каза съвсем ясно. Ако прокурорът реши да предприеме действия, ще я обвинят, че тя, знаейки за извършеното углавно престъпление, впоследствие е прикрила престъпника или му е помогнала да се скрие от правосъдието. Разбира се, това е единственото обвинение.

— Така изглежда — казах аз. — Но с какви факти разполага той? Не може да докаже, че тя знае къде се крие Боулс.

— Не — съгласи се Линъл. — Поне предполагам, че е така. Но съществува и онова злощастно обстоятелство, че когато мъжът й изчезнал — както е казала, — тя се е страхувала да влезе в ателието, за да види дали е там. Бланди се опасява, че поведението й може да се изтълкува като доказателство, че тя е знаела какво се е случило.

— Това не е дребна работа — казах аз. — Какви са другите доводи?

— Бланди смята, че отношенията между мисис Ганет и Боулс ще помогнат на обвинението. Никой не допуска, че отношенията им са били непристойни, но определено са били доста близки.

— Това пък е още по-дребна работа — казах аз. — Предполагаемият мотив за извършване на определено деяние не е доказателство, че деянието е извършено. Ако Бланди няма нищо по-добро от това, което споменахте, той не ще убеди никой съдия да я подведе под отговорност. Вие как мислите, Торндайк?

— Явно е, че Бланди държи много слаб коз — отговори той. — Разбира се, трябва да преценим всички факти, взети заедно, но дори и така, като приемем, че той не знае нищо повече от нас, не виждам как би могъл да възбуди prima facie дело.

— Той подхвърли и някакви неясни намеци за историята с арсеника — каза Линъл.

— Това е чист блъф — отвърна Торндайк. — Няма да му позволят да спомене за това и той го знае. Той го заяви на Олдфийлд съвсем ясно. Изглежда, че заплахата със съдебно дело има за цел да упражни натиск върху мисис Ганет, за да направи тя някакви разкрития. Все пак Бланди може да успее да представи случая доста правдоподобно, за да накара съдебните власти да предприемат действия. Бланди е забележително умен и изобретателен мъж, а и доста безскрупулен. С него човек не бива да се шегува.

— Да предположим, че успее да докара нещата до започване на дело, какво ми препоръчвате да направя? — попита Линъл.

— Е, Линъл, вие знаете какво се прави в такива случаи — отговори Торндайк. — Решихме, че госпожата е невинна и че вие ще действате, както следва. Що се отнася до гаранцията, подробностите ще обсъдим по-късно, но можем да осигурим всякаква сума.

— Мислите ли, че може да бъде освободена под гаранция?

— Защо не? — отвърна Торндайк. — Тя само ще бъде обвинена в съучастие. Това не е много тежко престъпление. Най-голямата присъда е две години затвор, но на практика съдиите са много снизходителни. Разбира се, ще поискате да я освободят под гаранция и полицията няма никакво основание за отказ.

Що се отнася до самото гледане на делото, настоятелно ви съветвам да печелите време. Отлагайте работите колкото можете. Намирайте причини за протакане на делото и по всички възможни начини максимално забавяйте нещата. Колкото повече се отлага датата на заключителното дело, толкова по-голяма ще бъде вероятността да се намери решителен отговор на обвинението. Като следвам прекрасния пример на Бланди, ще ви доверя защо.

Проучвах този случай твърде подробно, отчасти заради интересите на мисис Ганет и отчасти по други причини; имам ясна и точна теория за престъплението — както за мотива, така и за приблизителния начин на извършването му. Засега обаче това е само теория. Нищо не мога да докажа. Съдбоносният факт, който ще покаже дали теорията е правилна, или погрешна, все още липсва. Не мога да проверя истинността й, докато не се случат някои неща. Надявам се, че ще се случат съвсем скоро, но все пак трябва да изчакам събитията. Ако те се развият така, както очаквам, ще знам, че моята хипотеза за престъплението е била правилна и тогава ще докажа, че всъщност мисис Ганет не може да е била съучастница. Не мога обаче да определя никаква дата, защото не съм способен да направлявам събитията.

Линъл видимо бе развълнуван, аз също — макар и не толкова явно. Що се отнася до действията на Торндайк, все още се намирах в неведение. Още не можех да разбера защо се занимава със случай, който не го засяга — като изключим съчувствието му към мисис Ганет. Нито можех да разбера какво има още за разкриване, освен вече известните ни неща.

Разбира се, с течение на времето бях разбрал, че трябва да съм пропуснал някой основен момент и сега това се потвърждаваше. Торндайк имаше логична теория за престъплението, която можеше да се окаже вярна или погрешна. Но от дългия си опит знаех почти със сигурност, че е вярна, макар че изобщо не бях в състояние да си представя каква е тя. Можех само да чакам събитията като Торндайк.

Останалата част от разговора засегна въпроса за гаранцията. Знаехме, че на Олдфийлд със сигурност може да се разчита за една част и с известни уговорки бе уредено Торндайк да достави другата, без да се споменава името му. След малко Линъл се сбогува в доста повишено настроение, ободрен от окуражителните думи на Торндайк, а още повече от вкусния обяд и от една-две чаши хубав кларет.

„Признанието“ на Торндайк не ми изясни нищо, по-скоро ме озадачи, но поне предизвика у мен интерес към мисис Ганет и нейните работи. През следващите дни от време на време ги обмислях, макар и без резултат, като изключим ползотворното умствено упражнение. В друга насока обаче имах по-голям късмет, защото направих едно истинско откритие. То стана така:

Няколко дни след посещението на Линъл се наложи да отида до Лондонската болница, за да разговарям с един хирург относно мой пациент. Като си свърших работата и излязох ма Уайтчапъл Роуд, гледката ми напомни за нашето посещение в Народния музей и аз изведнъж разбрах, че съм на няколко минути път от този храм на изящните изкуства. Често бях размишлявал върху повода за това посещение и причините, поради които Торндайк се бе заинтересувал от затрудненията на Санкрофт — само от добродушие ли го бе направил, или зад това се криеше нещо повече? Другият въпрос бе дали добрите му намерения бяха вече изпълнени. Вероятно бе така. Той бе дал на Санкрофт твърдо обещание, а съвсем не беше в стила му да оставя неизпълнени обещанията си.

Докато завивах на запад по Уайтчапъл Роуд, тези въпроси ми минаха през ума и аз реших, че веднага ще намеря отговора поне на един от тях. Сега можех да установя дали е намерен заместник на мистър Санкрофт и ако е така, кой е той. Завих по Комършъл Стрийт и скоро наближих кръстовището на Нортън Фоулгейт и Шордич и като го преминах, озовах се на Кингсланд Роуд и пред Народния музей. Щом влязох, получих отговор на единия от въпросите. От мистър Санкрофт нямаше и следа, но безценната колекция бе пазена от някакъв прилежен господин, който седеше в кресло — типична изработка на Чипъндейл от Къртън Роуд — и четеше книга с помощта на очила с рогови рамки. Той бе така погълнат от заниманието си, че, изглежда, не усети присъствието ми, въпреки че би трябвало да съм доста забележителен като единствен посетител, на когото си струва да хвърлиш поглед.

Като използувах това, че е погълнат от книгата, аз го огледах подробно и макар че нито го знаех, нито го познавах, имах определеното чувство, че съм го виждал преди. Като продължих стратегическото си настъпление към него под прикритието на стъклените витрини, аз го наблюдавах все така съсредоточено и у мен непрекъснато растеше чувството, че го познавам и като се приближих на няколко крачки, изведнъж се сетих кой е.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Та това е мистър Снупър!

Той свали книгата и се усмихна любезно.

— Аз съм — каза той. — И защо не? Изглеждате учуден.

— Наистина — отвърнах аз. — Какво, за бога, правите тук?

— Да си кажа право — рече той, — почти нищо не правя. Нали ме виждате — почивам си и прекарвам задоволително свободното си време, като чета книги, за което обикновено нямам време.

Аз погледнах книгата, която държеше, и бях немалко изненадан да открия, че е „Членестоногите на Великобритания“ от Бел. Като забеляза учудването ми, той ми обясни:

— Аз съм дребен колекционер на членестоноги, но съвсем дребен. Началото беше една лятна отпуска, а сега редовно си осигурявам по малко от рибарските магазини.

— Не бях и помислял, че в рибарските магазини могат да се намерят много редки екземпляри — казах аз.

— Не, наистина — съгласи се той. — Но е учудващо колко много любопитни и интересни форми на живот можете да откриете в купищата членестоноги върху тезгяха на търговеца на риба, особено миди и морски охлюви. Само преди два дни се сдобих с почти идеален екземпляр от вида Stenorhynchus phalangium от една сергия за миди и раци на Майл Енд Роуд.

Това беше много интересно. Често съм забелязвал как откриването на някое странно хоби хвърля най-неочаквана светлина върху характера и личността на един човек. Така беше и сега. Ентусиазираното изучаване на тази сравнително трудна наука бе черта от твърде потайния характер на мистър Снупър, която за мен бе съвсем нова и донякъде учудваща. Но аз не бях дошъл тук, за да се занимавам с мистър Снупър; изведнъж ми дойде наум, че този тъй дискретен джентълмен може би разговаря с мен на тази тема, за да отклони вниманието ми от друго.

Ето защо се върнах към задачата си с един прям въпрос:

— Но какво правите тук?

— Доктор Торндайк ми даде тази идея — отговори той. — Виждате ли, в момента в моята област няма никаква работа, а мистър Санкрофт ужасно се нуждаеше от някой, който да наглежда галерията, докато той е зает, и докторът ми каза, че мога да прекарвам свободното си време тук, вместо вкъщи, и да направя услуга на мистър Санкрофт.

След този отговор нямаше какво да кажа. Не можех да си позволя повече от един общ въпрос. Повече не можех да разпитвам, защото нямаше да е честно спрямо Торндайк, пък и дискретният Снупър щеше да запази в тайна това, което бе обещал да не казва. Тъй че неусетно приключих разговора с няколко незначителни забележки и като пожелах на приятеля си приятен ден, отправих се към Шордич Стейшън.

Ако не ми беше позволено да разпитвам Снупър, то можех да разсъждавам колкото си искам. Но това занимание по-скоро предизвика нови въпроси, вместо да даде отговор на старите. Обяснението на Снупър за присъствието му в галерията бе съвсем разумно и приемливо. Той не беше нужен на Торндайк, а Санкрофт се нуждаеше от него в момента. Това изглеждаше съвсем просто. Но обясняваше ли всичко? Изпитвах съмнения, основаващи се главно на това, което знаех за мистър Снупър.

И така мистър Снупър бе твърде забележителен човек. Отначало бил частен детектив, когото Торндайк наемал от време на време, за да изпълнява ролята на наблюдател — нещо, което ние не можехме да правим. Снупър обаче се оказа толкова ценен, толкова надежден и дискретен, схващаше така бързо, че Торндайк го взе за редовен член на състава ни. Защото освен останалите си положителни качества, той притежаваше един изключителен дар — да бъде незабележим. Той не само бе човек, когото винаги ще подминете на улицата, без да го погледнете повторно, но по някакъв тайнствен начин можеше да променя непрекъснато външността си. Когато и да го срещнеше човек, винаги го намираше малко по-различен от последния път и естествено никога не успяваше да го познае. Това знаех от личен опит, така се случи и сега. Никога не открих как го прави. Изглежда, не се дегизираше (макар да вярвам, че е майстор в гримирането), но по някакъв неуловим начин успяваше да изглежда различен.

Каквито и да бяха средствата, резултатите го правеха безценен за Торндайк, защото продължително можеше да наблюдава хора и места, без на практика да бъде забелязан.

Разсъждавайки върху тези факти — изключителната личност на мистър Снупър, особените му дарби и целите, за които обикновено бяха използувани, — аз още веднъж си зададох въпроса дали има нещо друго зад присъствието му в Народния музей на съвременното изкуство. И що се отнася до мен — отговор не намерих. Откритието ми представи още един проблем, на който не можех да намеря решение.