Остин Фриман
Глинената маймуна (19)

Глава деветнадесета
Маймуната разкрива тайната си

Любителите на парадокса ни убеждават, че винаги се случва неочакваното. Но това е, меко казано, преувеличение. Понякога се случва и очакваното. Така стана например и този път; щом влязохме в преддверието на нашето жилище, след като се завърнахме от музея, и се заизкачвахме по стълбата, аз очаквах, че Торндайк ще подмине вратата на всекидневната и ще отиде направо в лабораторията. И той направи точно така. Упъти се направо към голямото помещение и като поздрави Полтън, остави на масата чантата на Ганет.

— Няма да ви безпокоим, Полтън — каза той, забелязвайки, че помощникът ни упорито лъска зъбците на счупена часовникова котва. Но Полтън вече бе забил въпросителен поглед в чантата и като свърза появата й със странната ни разходка, очевидно надуши нещо по-вълнуващо от часовникарството.

— Не ме безпокоите, сър — каза той, като постави котвата върху плота на шлифовъчния струг и многозначително погледна чантата.

— Часовникът е за свободното време. Мога ли да ви помогна с нещо?

Торндайк признателно се усмихна и като разтвори чантата, внимателно извади фигурката и я постави на масата.

— Е, Полтън, какво бихте казали за това произведение на изкуството? — запита той.

— Господи! — възкликна Полтън, като разглеждаше фигурата с явно неодобрение. — Много е грозна! От коя част на света е? Изглежда, е от някой тихоокеански остров.

Торндайк вдигна статуетката и като я обърна с дъното нагоре, даде я на Полтън, който я разгледа учудено:

— Ама тя май е правена от цивилизован човек! — възкликна той. — Това са английски букви, макар че не различавам знаците.

— Тя е направена от англичанин — каза Торндайк. — Ала не намирате ли у нея нещо неестествено, като оставим настрана уродливостта й?

Полтън изучаваше дълго и задълбочено основата, обърна фигурката и я разгледа подробно, накрая почука с кокалчето на пръста си по нея, като слушаше внимателно звука.

— Мисля, че не е плътна, макар че е с много дебели стени — каза той.

— Не е плътна — каза Торндайк, — това сме установили вече.

— Тогава не мога да проумея — каза Полтън. — Фигурката, изглежда, е от обикновена глина. Но това е невъзможно, щом е куха. Никъде няма отвор. Невъзможно е да е била изпечена цяла без отвор. Би се пръснала на парчета.

— Да — съгласи се Торндайк, — това е въпросът. Но погледнете основата още веднъж. Какво бихте казали за бялата глазура, върху която се намира подписът?

Полтън отново го разгледа, а накрая си помогна и с часовникарска лупа.

— Не знам какво да мисля — каза той. — Изглежда малко като глазура, но мисля, че не е. Не виждам как е възможно това. Какво би могло да бъде, сър?

— Подозирам, че е някакъв вид твърда бяла спойка, вероятно кийнов цимент, покрит с прозрачен лак.

Полтън вдигна очи към него и изразителното му лице се озари от свойствената му усмивка, която го покри цялото с бръчици.

— Мисля, че познахте, сър — каза той. — И май започвам да „чактисвам“, както би казал мистър Милър. Какво ще правим с нея?

— Явно е, че трябва да направим това, което хирурзите наричат първи разрез — ще издълбаем в нея дупчица и ще видим от какво е направена основата и каква е дебелината й.

— Ще влезе ли бургия в изпечената глина? — попитах аз.

— Не — отговори Торндайк, — не с обикновена бургия. Но мисля, че в средата на основата няма глина. Нали помните копието на Брумхил? То имаше доста голям елипсовиден отвор в основата и мисля, че първоначално тази статуетка е имала същия отвор, но после той е бил запълнен. Сега трябва да проверим с какво е бил запълнен той и докъде стига пълнежът на кухината.

— По-добре е да го направим с ръчна бургия — каза Полтън — и да сложим статуетката на масата, няма да е безопасно да я закрепим в менгемето. Освен това ще е по-удобно, ако искаме да разширим отвора.

Той обви „статуята“ в един-два дебели парцала и я положи на масата, аз я хванах здраво, за да превъзмогна натиска на бургията. После той започна да работи внимателно с леко натискане, но аз забелязах, че отначало твърдият връх на бургията не напредваше много.

— С какво ли е напълнена, сър? — попита Полтън, докато изтегляше бургията, за да разгледа плитката дупчица, която бе направила с върха си. — И колко дълбока смятате, че е тя?

— Смятам — каза Торндайк, — но това е само предположение, че има сравнително тънък слой кийнов цимент, следва гипсова замазка, дебела вероятно около пет-шест сантиметра. След това е куха. Надявам се, че съм прав, защото ако се окаже, че всичко е цимент, ще бъде трудно да направим достатъчно широка за целта дупка.

— Каква е нашата цел? — попитах аз. — Да видим дали има нещо вътре, нали?

— Да — отговори Торндайк, — и е сигурно, че има. Иначе защо ще запушват отвора.

Полтън започна отново, увеличавайки внимателно натиска. За известно време бургията пак напредваше съвсем бавно. След това съвсем ненадейно, като че ли бе премахната някаква пречка, тя започна да навлиза свободно и скоро бе влязла с цялата си дължина.

— Казахте пет-шест сантиметра, нали, сър? — забеляза Полтън, като измъкна бургията и започна да разглежда белия прах в жлебовете.

— Да — отвърна Торндайк, — но вероятно е повече. Най-добра за целта е десетсантиметрова бургия, може да използувате и по-дебела, за да не се изкриви.

Полтън смени каквото трябваше и поднови операцията с по-голяма бургия, която скоро разшири отвора и бързо започна да навлиза в по-мекия гипс. Когато влезе около десет сантиметра, и най-слабото съпротивление изчезна, защото тя внезапно потъна до края.

— Наистина е десет сантиметра, сър — каза Полтън с тържествуваща усмивка, докато изваждаше бургията и гледаше жлебовете. — Колко широк да бъде отворът?

— Два сантиметра са достатъчни — отвърна Торндайк, — но три и половина ще дойдат по-добре. Мисля, че ще стане и без да разваляме глинената фигурка. Но ще видим.

Полтън извади комплект свредели и маткап^[1] и като започна с първия, който точно влизаше в отвора, внимателно завъртя, докато аз продължавах да държа статуетката. В това време Торндайк, който бе взел парче дебела медна жица, дълга около двадесет сантиметра, я сложи на менгемето и като я стегна, отряза една част, навита около два сантиметра в края.

— Можем да проверим какво е положението, преди да продължим — каза той.

Освободи жицата от менгемето и докато Полтън изтегляше и третия свредел, който бе разширил отвора до три и половина сантиметра, той вкара жицата в отвора и бавно започна да опипва дъното на кухината. След това я натисна по-здраво и я завъртя един-два пъти, вадейки я бавно, като продължаваше да върти. Когато най-сетне я извади, на края й имаше парченце памук, а тънка нишка от него се губеше в невидимата вътрешност. С огромен интерес наблюдавах как жицата излиза, изпитах и известно презрение към себе си, защото бе очевидно, че той очакваше да намери вътрешността пълна с памук, както показа с рязането на телта. И все пак аз, който знаех всички факти, известни и нему, никога не бях предполагал, а дори и сега смътно се досещах какво означава наличието на памука.

Докато продължаваше операцията със свределите, стана ясно, че може да се направи по-голям отвор, защото пробитият материал все още бе само цимент и гипс. Когато пробивът стана точно три сантиметра и половина. Торндайк прикрепи жицата на мястото на бургията, вмъкна я в широкия отвор, натисна края й в памука и започна да върти ръчката, като я изтегляше бавно навън. Когато краят на жицата се появи от отвора, там имаше парче памук, от което се проточваше дебела, пресукана от движението нишка, и потъваше във вътрешността, докато Торндайк бавно отстъпваше назад, все още въртейки дръжката, нишката ставаше все по-дълга, докато краят й се измъкна от отвора, което бе признак, че всичкият памук е изваден.

— А сега да видим какво е било увито в този памук — каза Торндайк.

Той остави настрана бургията и като вдигна внимателно фигурката, изправи я на масата; отвътре изпадна малък пакет, обвит с вестник и завързан с конец. Като преряза конеца, той постави пакета върху масата и го разтвори, докато ние с Полтън с любопитство протягахме вратове. Предполагам, че и двамата знаехме донякъде какво може да се очаква и аз можех по-точно да предполагам от Полтън, но действителността далеч надмина очакванията ми, а що се отнася до Полтън, за известно време той изгуби и ума, и дума. Но само за малко, защото след като дойде на себе си, той развълнувано възкликна, вперил поглед в пакета:

— През целия си живот не съм виждал подобно нещо! Петнайсет диаманта и всеки от тях е уникален! Погледнете колко са големи! Това малко пакетче сигурно струва цяло състояние!

— Около десет хиляди — каза Торндайк. — Това е пазарната им цена и към нея можете да прибавите три човешки живота — не към тяхната стойност, разбира се, а към цената.

— Виждам, че според вас това са диамантите на Кемпстър — казах аз.

— Едва ли е въпрос на предположение — отвърна той. — Фактите изключват всяка друга възможност. Това беше един начин да изпробвам моята хипотеза за престъплението. В тази фигурка очаквах да намеря петнайсет големи диаманта. Е, отворихме я и ето ги петнайсетте големи диаманта. Тази фигурка е принадлежала на Питър Ганет и каквото и да е имало вътре, то е било сложено там от него, както се вижда от печата върху основата, където е и подписът му. Доказахме, че Питър Ганет е убиецът на полицая и че убиецът безспорно е откраднал диамантите на Кемпстър; а тези диаманти отговарят по брой и описание на откраднатите. Разбира се, няма да оставим всичко на приликата. Кемпстър ми даде подробно описание на диамантите, включително и теглото на всеки от тях и, разбира се, теглото на всичките заедно. Едва ли е необходимо да теглим всеки камък поотделно, ако претеглим всичките, ще установим, че общото им тегло е точно толкова, колкото ни го е дал Кемпстър, и дори ученият ми, скептично настроен приятел ще се съгласи, че това несъмнено са същите диаманти.

Тактично се опитах да отрека приписания ми скептицизъм, но се съгласих, че си струва да се направи проверката и когато Торндайк внимателно загърна пакета, всички влязохме в химическата лаборатория, където Полтън вдигна стъкления капак на везната и провери точността й.

— Каква тежест да поставя, сър? — попита той.

— Мистър Кемпстър назова общо тегло двадесет и пет грама. Нека опитаме с толкова.

Полтън избра необходимите тежести и след като Торндайк ги провери, те бяха поставени на блюдото, а на другото сложихме диамантите, за да се изравни везната. После Полтън тържествено затвори стъкления капак и бавно освободи рамото; когато везната се издигна, стрелката се закова на косъм от нулата.

— Мисля, че е достатъчно убедително; тези диаманти са били откраднати от Кемпстър — каза Торндайк.

— Да — съгласих се аз, — във всеки случай поне за мен е ясно. И какво предлагате да правим с тях? На Кемпстър ли ще ги върнем?

— Не — отговори той, — мисля, че не е редно. Откраднатото имущество трябва да се предаде в полицията, дори ако собственикът е известен. Ще предам тези диаманти на пълномощника на полицията, ще му обясня положението и ще взема разписка. След това ще уведомя Кемпстър и ще го оставя да си ги прибере. Няма да има никакви затруднения, защото полицията притежава подробно описание на камъните. И с това работата ще приключи, доколкото засяга мен. Преизпълних задълженията си към Кемпстър и доказах, че мисис Ганет не би могла да е съучастница в убийството. Това бяха целите на моето разследване, ако не смятаме интереса ми към самия случай, но сега и той е задоволен, остава само да изпеем Nunc Dimittis и да отпразнуваме скромно успеха.

— Има още една подробност — рекох аз. — Днешните събития доказаха, че вашата хипотеза за престъплението е правилна, но не ни показаха как сте стигнали до нея и аз имам само най-бегла представа. Може би празненството ще включи и един подробен разказ за целия случай.

— Нямам нищо против — отвърна той. — За мен ще бъде много интересно да проследя разследването още веднъж — и ако това интересува вас и Олдфийлд — той непременно трябва да присъства — тогава всички ще бъдем доволни.

Торндайк помълча, забелязвайки натъженото лица на Полтън, и продължи:

— Една вечеря в ресторант едва ли ще свърши работа, ако предвиждаме и дълъг поверителен разговор. Как мислите, Полтън?

— Аз мисля, сър — отговори натъртено Полтън, — че ще бъде много по-удобно и по-интимно в собствената ви трапезария, а освен това ще имате и по-добра вечеря. Ако ме оставите да се заема с приготовленията, ще се постарая да се гордеете с мен.

Усмихнах се на усърдието на Полтън. Той винаги и по всяко време с най-голямо удоволствие се грижеше за удобствата на Торндайк и приятелите му. Като оставим настрана обаче тези алтруистични мотиви, бях сигурен, че в този случай „приготовленията“ ще включат някои много ефикасни средства, които да му дадат възможност да се наслади на разказа.

— Отлично, Полтън — каза Торндайк. — Оставям тази работа във ваши ръце. Няма да е лошо да се срещнете с доктор Олдфийлд и да разберете кой ден ще му е удобно да дойде, след което тържествено ще приключим със случая Ганет.