Остин Фриман
Глинената маймуна (10)

Глава десета
Инспектор Бланди е любопитен

Лошите ми предчувствия, свързани с мисис Ганет, се оправдаха изцяло, и то много скоро. На третия ден сутринта след претърсването на ателието получих бележка от мис Хюз, донесена на ръка, в която се казваше, че нейната гостенка е преживяла тежък шок и е в състояние на пълно нервно изтощение. Тя беше изразила желание да ме види и мис Хюз се надяваше, че ще я посетя възможно най-скоро.

Тъй като разговорът обещаваше да бъде доста дълъг, реших да се справя с останалите пациенти от скромния си списък, за да ми остане повече време за един спокоен разговор. В резултат на това доста след дванадесет аз позвъних на вратата на къщата на Морнингтън Кресънт. Отвори ми самата мис Хюз, от която получих първите сведения за последните събития.

— В ужасно състояние е, горката — каза мис Хюз. — Естествено беше доста разстроена от загадъчното изчезване на съпруга си. Вчера обаче я посети един господин — офицер от полицията, макар че никога не бихте допуснали това, ако го видите. Не знам какво й каза — изглежда, се е заклела да го пази в тайна, но той стоя дълго, а когато си отиде, влязох в гостната и я намерих припаднала на дивана. Но не бива да ви задържам с много приказки. Накарах я да лежи, докато дойдете да я видите, така че ще ви заведа в стаята й.

Мис Хюз не беше преувеличила нищо. В измъчената бледна жена в леглото едва открих жизнерадостната дама, която познавах. Като погледнах бледото й лице, обърнато така умолително към мен, цялата ми неприязън — това едва ли беше и антипатия — се стопи пред естественото съчувствие, поето изпитвах пред очевидната й мъка.

— Чухте ли какво ужасно нещо се е случило, докторе? — прошепна тя, когато мис Хюз излезе, дискретно затваряйки вратата след себе си. — Искам да кажа за това, което полицията е открила в ателието.

— Да, зная — казах аз, доста успокоен от факта, че името ми не е било споменато във връзка с разкритието. — Предполагам, че офицерът, който ви е посетил, е инспектор Бланди?

— Да, това е името му и трябва да кажа, че беше много учтив и изпълнен със съчувствие. Той ми съобщи ужасната вест най-внимателно и ми каза колко съжалява, че ми носи такава лоша новина. Наистина изглеждаше, че ми съчувства. Как бих искала всичко да беше свършило дотук. Но не! Той стоя много дълго, като ми повтаряше непрекъснато колко ме съжалявал и задаваше въпроси, десетки въпроси, докато изпаднах в истерия. Мисля, че можеше да ми даде ден-два, за да се опомня малко, преди да ме подлага на такъв разпит.

— Наистина изглежда доста прибързано — казах аз, — но трябва да го извините. Полицията трябва да действа незабавно и е съвсем естествено да иска да събере фактите във възможно най-кратък срок.

— Да, и той с това се извини за многото си въпроси. Но беше ужасно изпитание. И въпреки че беше толкова учтив и отзивчив, сигурно ме подозира, че знам повече, отколкото казвам. Разбира се, не каза нищо подобно.

— Мисля, че това е плод на въображението ви — рекох аз. — Той не би могъл да ви подозира, че знаете каквото и да е за… ъ-ъ… трагедията, като е разбрал, че не сте били в Лондон по това време.

— Може би сте прав — каза тя. — Все пак той ме разпитваше предимно къде точно съм била и искаше да му казвам точните дати, които, разбира се, не можах да си спомня веднага. После ми зададе много въпроси за мистър Боулс, особено къде е бил на определени дати, и ми направи впечатление, че знае доста за него.

— Какви въпроси ви зададе за мистър Боулс? — попитах с любопитство, като си припомних загадъчните думи на Бланди за папките с отпечатъци в Скотланд Ярд.

— Започна с това дали двамата, Питър и Фред, обикновено са били в добри отношения. Добре, но вие знаете, докторе, че не се разбираха. После ме попита винаги ли са били в лоши отношения, а като му казах, че някога бяха много добри приятели, той пожела да узнае кога точно е настъпила промяната в отношенията им и дали мога да я обясня по някакъв начин. Казах му съвсем честно, че не мога, а що се отнася до времето, когато се скараха за първи път, успях само да му кажа, че беше някъде през втората половина на миналата година. После той започна да ме разпитва за пътуванията на мистър Боулс — къде е бил на тази и тази дата — и, разбира се, аз не можах да си спомня, ако изобщо съм знаела някога. Но успях да си спомня последната дата, за която ме попита. Помоли ме да си припомня къде е бил мистър Боулс на деветнайсети септември миналата година. Помислих малко и си спомних, защото Питър бе заминал с него за уикенда, а аз използувах отсъствието им, за да отида на гости в Истбърн. Тъй като бях в Истбърн на деветнайсети септември, знам, че Питър и мистър Боулс са били в Нюингстед на тази дата.

— Нюингстед! — възкликнах аз и веднага млъкнах.

— Да — каза тя, като ме погледна изненадано. — Знаете ли го?

— Бегло — отговорих аз, като внезапно станах предпазлив, припомняйки си отново за папките с пръстови отпечатъци. — Случайно познавам един лекар, който работи там.

— Е, мистър Бланди явно много се интересуваше от посещението на мистър Боулс в Нюингстед и особено от факта, че тогава Питър е бил с него; накара ме да си припомня дали тази дата съвпада с промяната в отношенията им. Много странен въпрос. Не мога да си представя откъде му е дошло наум. Но като се замислих, открих, че е прав; спомних си съвсем ясно, че като се върнах от Истбърн, нещо не беше наред. Те не приличаха на себе си. Сякаш цялото им старо приятелство бе изчезнало и бяха готови да се карат по най-дребен повод. Караха се ужасно. Бях изплашена, защото и двамата са силни мъже, и двамата са склонни да прибягват към насилие.

— А имахте ли някаква представа какво ги е изправило един срещу друг?

— Не. Подозирах, че се е случило нещо, докато двамата отсъстваха, но никога не успях да открия какво е то. Говорих и с двамата, питах ги какво е станало, но не успях да измъкна и дума. Те просто казаха, че съм си въобразявала. Но знаех, че не е така и непрекъснато се опасявах, че може да се случи нещо.

— Така че, предполагам… ъ-ъ… за вас убийството не е дошло изневиделица? — казах аз.

— Не го наричайте убийство! — възпротиви се тя. — Не може да е било убийство. Сигурно е бил някакъв нещастен случай. Когато двама силни и разгневени мъже започнат да се бият, никой не знае как ще свърши това. Сигурна съм, че е било нещастен случай — ако предположим, че мистър Боулс е убил Питър. Не знаем какво е станало. Това е само предположение.

Помислих си, че предположението е доста вярно, но не казах нищо. Моята непосредствена грижа бе за бъдещето. Мисис Ганет бе моя пациентка и я считах за приятелка. Тя бе подложена на непоносимо напрежение и аз подозирах, че тепърва я чака нещо по-лошо. Въпросът бе какво да се направи.

— Намекна ли инспекторът, че ще иска от вас още сведения? — попитах аз.

— Да. Той каза, че тия дни трябва да отида в кабинета му в Скотланд Ярд, за да дам показания и да ги подпиша. Това ще бъде ужасно мъчение. Само като си помисля за него, ми прилошава от ужас.

— Не виждам защо — казах аз. — Вие в никакъв случай не сте отговорна за случилото се.

— Вие знаете, че не съм — каза тя, — но полицията не знае, а мистър Бланди направо ме ужасява. Той е странен човек. Толкова е любезен и учтив и в същото време така проницателен и запален, задава такива неочаквани въпроси, а, изглежда, познава до конец нашите работи. Както ви казах, сигурно ме подозира, че имам пръст в престъплението.

— Предполагам, че той не знае нищо за тази загадъчна история с отравянето? — попитах аз.

— Не — отговори тя, — но съм сигурна, че ще измъкне всичко от мен, когато отида при него и тогава ще си помисли, че аз съм слагала отрова в храната на горкия Питър.

Тук нервите й не издържаха и тя избухна в плач, като хлипаше истерично и между хлипанията неясно се опитваше да се извини. Опитах се да я успокоя, доколкото можех, като я уверявах — напълно откровено — в дълбокото си съчувствие. Защото разбрах, че страховете й не са без основание. Вероятно си имаше свои тайни, които не знаех, и веднъж влязла във вдъхващия ужас кабинет в присъствието на група детективи, които щяха да записват всяка изречена от нея дума, тя лесно можеше да се обвърже с някое доста изобличаващо изявление.

— Докторе, за мен е голямо облекчение, че мога да ви разкажа за всичките си неприятности — каза тя, като се мъчеше да се овладее. — Вие сте единственият ми приятел, искам да кажа, единственият ми приятел, към когото мога да се обърна за съвет и помощ.

Сърцето ми се късаше, като си мислех за тази бедна самотна жена, преживяла много тревоги и тежка загуба; заобиколена от опасности, за които само можех да предполагам, тя ги посрещаше сама, без други приятели и закрилници, освен мен. Но кой бях аз, та да мога да й окажа истинска подкрепа? Като срещнах умолителния й поглед, тъй трогателен и прям, хрумна ми, че тя се нуждае от много по-полезен съветник и че нуждата от такъв е спешна и неотложна.

— Много бих искал да ви помогна — казах аз, — но не съм достатъчно компетентен. На вас ви трябва не медицински, а юридически съвет. Трябва да наемете адвокат, за да защищава интересите ви и да ви съветва.

— Така е — съгласи се тя, — но не познавам нито един адвокат, а на вас ви имам доверие, защото знаете всичко за мен и се държите като добър приятел. Но ще направя, каквото ме посъветвате. Може би ще ми препоръчате някой адвокат.

— Единственият адвокат, когото познавам, е доктор Торндайк — отговорих аз.

— Той адвокат ли е? — възкликна изненадано тя. — Мислех, че е лекар.

— И лекар, и адвокат — обясних аз. — Нещо повече, той е криминалист и познава добре всички тънкости. Той ще разбере вашите затруднения, и тези на полицията. Бихте ли желали да се срещна с него и да го помоля за съвет?

— Ще ви бъда много благодарна — отговори искрено. — Имайте предвид, че съм съгласна с всичко, което предприемете заедно. Но — добави тя — вие знаете, че средствата ми са твърде малко.

Отминах това условие, като знаех за пословичното безразличие на Торндайк към чисто финансовите съображения и факта, че ако се наложеше, собствените ми средства също щяха да бъдат в помощ. Така че се споразумяхме оттук нататък да търся съветите на Торндайк и каквото и да каже той, да бъде изпълнено.

— Това ще е голямо облекчение — каза тя. — Ще има някой, който да мисли за мен. Чака ме много работа. Не мога да остана тук завинаги, макар милата мис Хюз да твърди, че моето присъствие й е много приятно. А и нещата в галерията. Ще трябва да ги прибера, като се закрие изложбата. Има и няколко керамики, изложени на друго място, но за тях има време.

— За каква изложба говорите? — попитах аз.

— В галерията „Линтъндейл“ на Бонд Стрийт. Това е смесена изложба; има няколко неща на Питър и на мистър Боулс. Това, което не е продадено, трябва да се прибере, за да се освободи място за следващата изложба.

— А другата? — попитах отчасти от любопитство, отчасти за да отвлека вниманието й от неприятностите.

— Това е нещо като малък музей и художествена галерия в Хокстън. Там се показват гостуващи колекции, с цел да се възпитава вкусът на хората и Питър е давал някои от керамичните си съдове два-три пъти. Този път той изпрати съвсем малка колекция — половин дузина купи и кани и глинената фигурка, която стоеше на камината в стаята му. Сигурно си я спомняте.

— Помня я много добре — отговорих аз. — Беше фигурка на маймуна.

— Да, той я наричаше така, макар че на мен не ми прилича особено на маймуна. Но аз не разбирам много от изкуство. Тъй като я цени твърде много, аз я занесох лично и я предадох на директора на музея.

Докато говорехме на теми, несвързани пряко с трагедията, нейното вълнение постепенно се уталожи и към края на посещението ми тя бе съвсем спокойна и сдържана.

— И не забравяйте — казах, докато се ръкувах на сбогуване, — че няма защо повече да се страхувате от инспектор Бланди. Ще си имате адвокат и той не ще допусне да ви оказват непозволен натиск.

Прекалените й благодарности ме смутиха и тъй като тя прояви леки признаци на предишното си състояние, аз си издърпах ръката, която тя стискаше трескаво, и при първата възможност бързо напуснах стаята.

Докато се прибирах, обмислях следващата си крачка. Очевидно време за губене нямаше, трябваше да се вземат необходимите мерки. Но въпреки че разполагах със следобеда, Торндайк сигурно не бе свободен. Той бе зает човек и щеше да е безполезно да го потърся без предупреждение и да го намеря без работа. Затова веднага след като се прибрах и се убедих, че нямам други задължения, позвъних му по телефона, за да го питам кога можем да се видим за кратък разговор. В отговор един глас, очевидно на някой си Полтън, ме уведоми, че доктора го няма, че ще се върне в три и половина и има уговорена среща на друго място в четири и петнадесет. Тогава аз се уговорих с него да позвъня в три и половина и като съобщих името си, затворих телефона и продължих без бавене своята пряка работа, която включваше разпределяне на лекарствата, бележки в дневника, измиване и сресване преди обеда. Тъй като нямах ясна представа за разположението на „Темпъл“, предвидливо пристигнах пред главната порта доста по-рано от уговореното време и това ми помогна да намеря лесно Кингс Бенч Уок. Озовах се срещу красивия тухлен портал на номер 5 А в момента, когато един часовник с особено нежен звън извести любезно, че е три и четвърт.

Така че нямаше нужда да се бърза. Постоях няколко минути, като разглеждах портала и приятните градини на старите достолепни къщи — безспорно са били много по-приятни, преди красивият просторен площад да е бил превърнат в паркинг, — после влязох и бавно се изкачих по стълбите до площадката на първия етаж, където застанах пред мрачна желязна врата, над която бе изписано „Д-р Торндайк“. Тъкмо се канех да натисна електрическия звънец, когато забелязах един господин, който очевидно живееше в къщата, да слиза по стълбите; дребен джентълмен, улегнал и с вид на свещеник, но много пъргав и жизнен.

— С доктор Олдфийлд ли имам честта да разговарям, сър? — учтиво попита той.

Отговорих му, че аз съм доктор Олдфийлд и добавих:

— Мисля, че съм подранил малко.

При тези думи той като Тъчстоун^[1] „от джоба си измъкна часовник слънчев“ и като го погледна замислено (но в никакъв случай с „помътен поглед“), съобщи, че е три часът двадесет и четири минути и петнадесет секунди. Докато изучаваше часовника си, аз го погледнах — беше много голям сребърен хронометър, тиктакаше силно и много бавно и докато той го прибираше, се осмелих да забележа, че изглежда доста необикновен.

— Наистина, сър — отговори той и го измъкна отново, като го гледаше с любов. — Това е джобен хронометър; изключителен механизъм, сър, с пълно хронометрично движение и дори със спирална пружина.

Той отвори капака и като с магия обърна цялата вътрешност и ми показа големия тежък балансир и пружината с необичайна форма, която приех за спирална.

— Не можете да видите лесно котвата на часовника — каза той, — но можете да я чуете, ще забележите, че отмерва всяка половин секунда.

Той приближи часовника до ухото ми и аз можах да различа специфичния звук на анкерния механизъм. В този момент и той се заслуша, но не в часовника, защото след една-две минути внимателно слушане отбеляза, докато затваряше и прибираше хронометъра:

— Не сте подранили много, сър. Мисля, че докторът се приближава по Краун Офис Роу. С него е и доктор Джървис.

Аз се ослушах внимателно и успях да доловя слабия звук на бързи стъпки, които явно се приближаваха, но не притежавах различителната способност на дребния си приятел, която бе доказана нагледно, когато стъпките преминаха входа, изкачиха стълбите и се материализираха в образите на Торндайк и Джървис. И двамата ме изгледаха с известно любопитство, но не ми зададоха никакви въпроси пред моя нов познат.

— Сър, доктор Олдфийлд се уговори по телефона да се срещне с вас в три и половина. Съобщих му за срещата ви в четири и петнайсет.

— Благодаря, Полтън — каза Торндайк. — И тъй, Олдфийлд, знаете положението, така че да влизаме и да използуваме максимално свободния половин час, ако, разбира се, не е нещо повече от приятелско посещение.

— Много повече е — отговорих аз, докато мистър Полтън разтвори двете врати и ни въведе в голяма стая. — Идвам по много спешна работа, но мисля, че половин час ще ни стигне.

При тези думи мистър Полтън, след като изгледа въпросително Торндайк, излезе, затваряйки след себе си и двете врати.

— Е, Олдфийлд — каза Джървис, като дръпна три стола така, че образуваха триъгълник, — сядайте и разказвайте.

Седнахме един срещу друг и аз започнах да разказвам без предисловие, съвсем сбито за събитията, свързани с изчезването на Ганет, и по-малко сбито за положението на мисис Ганет. Торндайк изслуша разказа с голямо внимание, но съвсем безразлично, без въпроси или коментари. Но не и Джървис. Разбира се, той избягваше да ме прекъсва, но проследи разказа ми с огромен интерес и едва бях свършил, когато нетърпеливо каза:

— Но, любезни Олдфийлд, това е първокласна криминална загадка. Грях е да я представяте така схематично. Искам подробности, повече подробности и накратко, или по-скоро надълго — цялата история.

— Това е и моето мнение, Джървис — каза Торндайк. — Олдфийлд, ще трябва да ни разкажете историята в подробности. Но не сега. Имаме да решим една неотложна и много спешна задача — как да защитим мисис Ганет.

— Нуждае ли се от защита? — попита Джървис. — Английската полиция няма навик да подлага обвиняемите на разпит трета степен^[2].

— Така е — съгласи се Торндайк. — Английската полиция обикновено има намерение и желание да се отнася добре с хората, които трябва да бъдат разпитани. Но един прекалено ревностен полицай може твърде лесно да се изкуши да окаже по-голям натиск при разпита — в интерес на правосъдието, както смята той. Не трябва да забравяме, че в нашата полицейска система при разпитите има различни ограничения и везните определено не натежават в полза на обвиняемия, а на полицията.

— Но мисис Ганет не е обвиняема — възпротивих се аз.

— Не е — съгласи се Торндайк, — но може да стане, особено ако направи някои неблагоразумни признания. Ето от това трябва да я предпазим. Не знаем какво мисли полицията, но се вижда, че нашият твърде лукав приятел Бланди е доста безскрупулен. Да съобщи на една жена, че съпругът й е бил убит и изпепелен, а след това, докато тя е зашеметена от удара, да я подложи на разпит, — това не прилича на постъпка, достойна за уважение. Смятам, че страхът й от Бланди е оправдан. Не бива да се допуска друг такъв разпит, освен в присъствието на нейния адвокат.

— Според закона тя не е длъжна да отговаря, на каквито и да е въпроси, докато не я призоват за свидетел — каза Джървис.

— На практика е длъжна — каза Торндайк. — Ще направи грешка, ако откаже на полицията каквото и да е съдействие. И ще е изключително неразумно, тъй като това ще бъде причина да сметнат, че крие нещо сериозно. Обаче съвсем законно е тя да настоява адвокатът й да я придружи и да присъства на разпита. Това трябва да се направи. Тя трябва да има свой законен защитник. Но кой? Не бихте ли предложили нещо, Джървис? Това е работа за адвокат.

— А заплащането? — попита Джървис. — Дамата има ли пари?

— Можем да прескочим този въпрос — казах аз. — Разходите ще бъдат поети. Аз отговарям.

— Виждам, че съчувствието ви добива практическа форма — каза Джървис. — Добре, щом вие ще плащате сметката, трябва да се погрижим тя да не е много солидна. Някой важен адвокат няма да свърши работа, а освен това ще е твърде зает, за да присъства лично. На нас ни трябва добър адвокат. За предпочитане е млад човек, с малка практика. Да, мисля, че познавам точно такъв човек. Какво ще кажете за младия Линъл, Торндайк? Той беше секретар на Марчмънт, но започна да работи самостоятелно и има определена склонност към криминалните дела.

— Помня го — каза Торндайк, — обещаващ млад човек. Можете ли да се свържете с него?

— Ще се срещна с него днес, преди да си е тръгнал от кантората, и няма никакво съмнение, че той с удоволствие ще се заеме със случая. Все пак, Олдфийлд, можете да бъдете сигурен, че нещата са в наши ръце и дамата ще бъде защитена, дори ако лично аз трябва да я придружа до Скотланд Ярд. Но вие също трябва да помагате. Вие сте неин лекар и трябва да се погрижите да не я подлагат на прекалено нервно напрежение. Едно подходящо медицинско свидетелство би спряло дори Бланди.

Когато Джървис млъкна, камбаната на невидимия часовник, която така тихо отбелязваше всеки четвърт час, сега удари (ако човек може да използува толкова силна дума) четири часа. Аз станах от стола и като благодарих горещо на двамата си приятели, протегнах ръка за довиждане.

— Един момент, Олдфийлд — каза Торндайк. — Вие ни измъчихте с трохи от невероятната история, която трябва да ни разкажете. Искаме неадаптирания й вариант. Кога? Разбираме, че сте много зает с пациентите си. Но бихме могли да наминем към вас, когато имате свободно време; да кажем, някой път след вечеря. Така удобно ли е?

— Защо след вечеря? — попитах аз. — Защо не дойдете на вечеря, а след това ще си направим едно малко съвещание.

— Ще ни бъде много приятно — отговори Торндайк. — Съгласен ли сте, Джървис?

Джървис шумно се съгласи и тъй като се оказа, че и двамата ми приятели са свободни същата вечер, уговорихме се да се срещнем отново на Оснабъро Стрийт и да обсъдим подробно случая Ганет.

— Имайте предвид — казах аз, като се поспрях на вратата, — че часовете ми за прегледи са почти свободни и можете да дойдете по-рано.

С тази прощална забележка затворих вратата и си тръгнах.