Остин Фриман
Глинената маймуна (4)

Глава четвърта
Доктор Торндайк се намесва

На шестия ден от лечението на мистър Ганет моята смътна, но растяща тревога изведнъж се засили рязко. Докато седях край леглото и гледах изпитото, измършавяло лице със зачервени очи, които ме наблюдаваха иззад завивката, бях обхванат от нещо като паника. И имаше защо. Човекът очевидно бе зле, много зле и състоянието му се влошаваше с всеки изминат ден; трябваше да си призная, и си признах, че съм в пълно неведение. Стомашно-чревното възпаление не беше никаква диагноза. Това не бе нищо повече от сумиране на симптомите; а пълният провал на обичайното за случая лечение ме убеди, че някаква съществена страна на заболяването напълно ми се бе изплъзнала.

Беше много обезпокоително. Ясно разбирах, че един млад, отскоро практикуващ лекар не може да си позволи да оплеска работите в самото начало на кариерата си, макар да е справедливо да кажа, че това не беше най-важното ми съображение. Най-много ме тревожеше чувството, че съм се провалил в изпълнението на професионалния си дълг и ми липсват елементарни медицински познания. Сърцето ми се свиваше, като гледах страданията на кроткия, мълчалив човек, който очакваше така трогателно помощ и успокоение — но напразно. Имах и друго, още по-обезпокоително съображение — че човекът е сериозно болен и ако не се оправи, скоро състоянието му ще стане направо опасно.

— Е, мистър Ганет — казах аз, — май нямаме напредък. Страхувам се, че ще се наложи да пазите леглото известно време.

— Дума да няма докторе — отвърна той. — Тъй и тъй не мога да изляза, пък и не мога да си стоя на краката, като стана. Краката ми, изглежда, стачкуват, а и със стъпалата май става нещо странно — боцкат ме като с топлийки, имам някакво усещане, че са изтръпнали или покрити с лак.

— Но вие не сте споменавали за това преди! — възкликнах аз, прикривайки, доколкото можех, ужаса си от това ново усложнение.

— До вчера не бях забелязал — отвърна той, — макар че от няколко дни ми се схващат прасците. Истина е, че болката в корема изцяло поглъща вниманието ми. Може и да не съм забелязал. Как мислите, какво ми има?

На този въпрос не можах да отговоря веднага, защото не мислех нищо. Новите симптоми не ми говореха нищо, бяха само убедително доказателство за дълбоката ми заблуда. Въпреки това направих подробен преглед, който показа, че стъпалата значително са загубили чувствителността си, а и нервите на краката не бяха в ред. Нямах дори смътна представа за причината, нито пък направих някакво усилие да разгадая тайната, защото този нов развой на нещата стана причина неоформеното намерение, което таях в себе си през последните два дни, да се превърне в твърдо решение.

Трябваше да потърся съвет от някой по-опитен лекар. Това бе необходимост, продиктувана от елементарната почтеност, да не говорим за хуманност. Бях се колебал да предложа друго мнение, тъй като това предполагаше и открито признание, че съм объркан — нещо твърде неразумно за един млад лекар, но и щях да принудя пациента си да заплати и таксата на консултанта; макар да чувствах, че след като необходимостта от консултация е възникнала поради собственото ми незнание, разходите трябва да поема аз.

— Какво ще кажете, докторе, дали да не постъпя в някоя частна клиника? — попита той, като седнах отново до леглото.

Възползувах се от това предложение, защото то улесняваше изпълнението на моя план.

— Би могло да се помисли за това — отговорих аз. — Там ще бъдете под постоянно и компетентно наблюдение.

— Това си мислех и аз — каза той. — А и няма така дяволски да досаждам на жена си.

— Да — съгласих се аз, — това е идея. Ще я обмисля, ще направя някои запитвания и ще намина по-късно, за да ви съобщя резултата.

С тези думи станах, стиснах му ръката и си тръгнах, като затворих шумно вратата и заслизах по стълбите с тежки стъпки, за да известя за идването си в салона. Когато влязох там обаче, мисис Ганет я нямаше, а вратата на трапезарията бе затворена; като погледнах към закачалката, на която висеше шапката ми, забелязах до нея друга шапка и допуснах, че тя е вероятната причина за отсъствието на дамата. Бях виждал и преди тази шапка. Бе малко натруфена велурена шапка, която принадлежеше на някой си мистър Боулс — същия, когото бях срещнал на стълбите при първото си посещение, а след това го бях виждал един-два пъти — едър, наперен, доста хубав млад мъж с шумно кавгаджийско държане и склонност към прекалено фамилиарничене. Веднага ми беше станал антипатичен. Фамилиарниченето ме бе възмутило, подозирах, че монокълът му има само декоративна функция и наблюдавах с леко неодобрение отношенията му с мисис Ганет — макар че бяха някакви братовчеди, както бях разбрал от Ганет пък и той очевидно знаеше за тяхното приятелство.

Значи това не бе моя работа, и все пак наличието на тази шапка ме спря. Твърде неудобно е да прекъснеш tete a tete. Затруднението ми бе разрешено от самия Боулс, който открехна вратата на трапезарията, подаде глава и ме изгледа през монокъла си или може би с другото си по-незапушено око.

— Стори ми се, че чух да се смъквате по стълбата, докторе — каза той. — Как е страдалецът? Ще влезете ли да кажете нещо ново?

Прищя ми се да му дръпна носа. Но един лекар трябва отрано да се научи на сдържаност — особено когато пред себе си има човек с ръста на Боулс. Той отвори вратата и аз влязох, като кимнах на мисис Ганет, която отвърна на поздрава ми, без да си остави плетката. Направих кратко и малко объркано съобщение и споменах за болницата. Боулс веднага се възпротиви:

— Защо, за бога, му е притрябвало да ходи в частна клиника? — настоятелно запита той. — Тук му е достатъчно удобно. Да помислим и за разходите.

— Идеята е негова и аз не смятам, че е лоша — казах.

— Не — рече мисис Ганет, — изобщо не е лоша. Там ще се грижат по-добре за него.

Последва нещо като кавга, която аз слушах невъзмутимо, като в себе си преценявах доводите им. Очевидно на съпругата се харесваше възможността да се отърве от болния, докато Боулс упорстваше заради самото упорство, диктувано от инстинктивния порив да се противопостави на всичко, което бих предложил аз.

Разбира се, съпругата настояваше на своето, а и аз нямах намерение да се откажа от мнението си, така че когато спорът затихна, сбогувах се, като обещах, че ще намина пак, за да им съобщя за постиженията си.

Като се отдалечих от къщата, бързо прецених положението. Нямах повече посещения на пациенти, значи разполагах с времето си; тъй като моята непосредствена цел бе да потърся съвета на по-опитен колега, и тъй като болницата бе най-подходящото място, където можех да получа подобен съвет, аз се запътих към най-близката автобусна спирка. Като се качих на съответния автобус, скоро се озовах в края на тихата улица, където е разположена болницата „Сейнт Маргарет“.

Стори ми се, че само преди няколко месеца с нежелание бях изтупал от краката си прахта на това възхитително заведение с хубавото му, приветливо медицинско училище и сега, като тръгнах по познатата улица, огледах се с известна тъга, припомняйки си колегите и годините на интересно учение, които бях прекарал тук и през които от зелен новак бях станал опитен специалист. Докато наблюдавах болницата, забелязах висок мъж, който излезе от вратата и тръгна към мен, видът му извика един от най-завладяващите спомени от студентския ми живот. Защото мъжът бе доктор Торндайк, преподавател по съдебна медицина, може би най-блестящият и известен член на преподавателското тяло.

Доктор Торндайк ме поздрави с дружеска усмивка и ми подаде ръка:

— Мисля — каза той, — че се срещаме за пръв път, след като изхвръкнахте от гнездото.

— Наричахме го инкубатор — отбелязах аз.

— Смятам, че „гнездо“ звучи по-внушително, в „инкубатора“ има нещо ембрионално. А как ви се нрави лекарската практика?

— О, доста — отвърнах аз. — Разбира се, не е толкова вълнуваща като работата в болница, макар че в момента моята е изпълнена с повече вълнения, отколкото бих искал.

— Май имате някакви неприятности.

— Имам — казах аз. — Истината е, че съм в безизходно положение. Затова съм тук. Отивам в болницата да видя дали някой по-опитен колега няма да ме посъветва нещо.

— Много умно, Олдфийлд — каза доктор Торндайк. — Ще ви се стори ли неуместно, ако запитам в какво точно безизходно положение сте попаднали?

— Съвсем не, сър — отговорих сърдечно. — Много е любезно от ваша страна, че ме питате. Затруднението ми се състои в това, че имам много сериозен случай, а съм затруднен в поставянето на диагнозата. Прилича на остър гастроентерит, но каква е причината и защо нито едно от предписаните лекарства не му подейства, изобщо не мога да си обясня.

Любезният интерес на доктор Торндайк към неговия бивш студент, се превърна в чисто професионален.

— Терминът гастроентерит обхваща голям брой различни състояния. Може би едно подробно описание на симптомите ще ни даде по-добра основа за обсъждане — каза той.

Окуражен, аз се впуснах в подробно описание на симптомите на бедния Ганет — коремните болки, упоритото и обезпокоително гадене и физическата и умствената депресия — добавих и описание на своите безплодни опити да му помогна; доктор Торндайк изслуша всичко това с голямо внимание. Когато свърших, той помисли малко и попита:

— И това е всичко, така ли? Нищо, освен коремните болки? Без невротични симптоми например?

— Да, за бога, има! — възкликнах аз. — Забравих да ги спомена. Има крампи на прасците и подкосяване на краката, а стъпалата са определено нечувствителни; всъщност почти не може да стои прав, поне така ми каза.

Доктор Торндайк кимна и след кратка пауза рече:

— А какво ще кажете за очите, има ли нещо особено?

— Ами — отговорих аз, — доста са зачервени и насълзени, но той го отдава на четенето на слаба светлина, а освен това като че ли има лека хрема.

— Не казахте нищо за урината — отбеляза доктор Торндайк. — Предполагам, че сте направили необходимите изследвания.

— О, да, най-внимателно — казах аз, — но няма нищо нередно — нито албумин, нито захар, нищо необичайно.

— Сигурен съм — каза Торндайк, — че не ви е минало през ум да опитате с пробата на Марш.

— Пробата на Марш! — повторих аз, като го гледах втрещено. — Боже мой, не! Никога не ми е минавало през глупавата глава. Мислите ли, че всъщност може да е отравяне с арсеник?

— Това положително е възможно — отговори той. — Този комплекс от симптоми, които описахте, напълно отговаря на отравяне с арсеник, пък и, струва ми се, не отговаря на нищо друго.

Бях поразен. И въпреки това в мига, когато бе изказано това предположение, неговата очевидност сякаш щеше да ми извади очите.

— Разбира се! — възкликнах аз. — Това е почти типичен случай. И като си помисля, че дори не съм го забелязал, и то след като съм слушал всичките ви лекции! Аз съм глупак! Не заслужавам диплома!

— Глупости, Олдфийлд — каза Торндайк, — вие не сте изключение. На обикновения лекар почти винаги убягват случаите на отравяне. Съвсем естествено. Всекидневната му практика е свързана с болести и тъй като последиците от отравянето наподобяват болест, той почти неизбежно се заблуждава. По навик придобива несъзнателно предубеждение към това, което наричаме нормално заболяване; докато един външен човек като мен, който пристъпва към случая неподготвен и дори с предубеждение към анормалното, е нащрек за подозрителни симптоми. Но не бива да правим прибързани заключения. Първо, трябва да установим дали има или няма арсеник. Това ще бъде далеч по-лесно, ако вземем пациента в болница, но предполагам, че ще възникнат затруднения…

— Няма да има никакви затруднения, сър — казах аз. — Той ме помоли да уредя постъпването му в частна клиника.

— Така ли? — каза Торндайк. — Това също е показателно. Искам да кажа, че има известна възможност той самият да изпитва някои съмнения. Вие как бихте искали да постъпите? Искате ли да направите пробата и да продължите сам, или да дойда с вас и да видя пациента?

— За мен ще бъде огромно облекчение, ако го видите вие, сър — отвърнах аз, — и е много любезно от ваша страна да…

— Моля, моля — каза Торндайк. — Въпросът трябва да бъде решен, и то без бавене. При случаите на отравяне факторът време е жизненоважен. И ако получим положителен резултат, той трябва да напусне веднага тази къща. Вие разбирате, Олдфийлд, че идвам като ваш приятел. Финансовата страна не ме интересува.

Бях склонен да протестирам, но той отказа да обсъжда този въпрос, като посочи, че пациентът не е искал мнението на още един лекар.

— Може би — добави той, — ще се нуждаем от някои реактиви. По-добре е да изтичам до болницата да си взема лекарската чанта и да проверя дали съдържа всичко, от което ще имаме нужда.

Той се върна обратно и влезе в болницата, като ме остави да крача напред-назад по двора. След малко излезе, като носеше нещо прилично на малък куфар, облечен в зелено брезентово платно, и тъй като пред главния вход бе спряло свободно такси, от което току-що бе слязъл пътник, Торндайк го нае начаса. Като дадох на шофьора необходимите указания, влязох в колата след по-възрастния си колега.

По време на пътуването доктор Торндайк ми зададе няколко дискретни въпроса за семейство Ганет, на които отговорих също така дискретно. Всъщност знаех твърде малко за тези трима или четирима души — като включим Боулс, — от които се състоеше домакинството, и не счетох за уместно да допълвам малкото си знания с предположения. Придържах се строго към известните ми факти, като го оставих сам да си прави изводите.

— Знаете ли кой приготвя храната на Ганет? — попита той.

— Доколкото знам, с готвенето се занимава само мисис Ганет. Прислужницата е още момиче. Но съм съвсем сигурен, че мисис Ганет приготвя храната на болния; самата тя ми го каза. Както се досещате, няма много за приготвяне.

— Каква е професията на Ганет?

— Разбрах, че е грънчар. Керамик. Изглежда, се е специализирал в някакъв вид керамика. В спалнята си държи едно-две свои произведения.

— А къде работи?

— Има ателие в задната част на къщата; сигурно е доста голямо, макар че не съм го виждал. Трябва да е по-голямо, отколкото му е нужно, защото е дал една част от него на Боулс. Не ми е съвсем ясно с какво се занимава Боулс, май с нещо като златарство и инкрустации с емайл.

Когато таксито се отклони от Юстън Роуд и зави по Хампстед Роуд, Торндайк погледна през прозореца и каза:

— Джейкъб Стрийт ли казахте на шофьора?

— Да, там живее Ганет. Доста западнала улица. Предполагам, че не я знаете.

— Случайно я знам — отговори той. — Там има няколко ателиета — останки от времето, когато е била част от моден квартал. Познавах обитателя на едно от тях. Но ето, че вече пристигнахме.

Таксито спря пред къщата, ние слязохме и той плати на шофьора, докато аз почуках и дръпнах звънеца. Почти веднага вратата бе отворена от самата мисис Ганет, която ме погледна изненадано, ала още по-изненадано погледна моя спътник. Побързах да изпреваря въпросите й с тактично обяснение:

— Имах късмет, мисис Ганет. Срещнах доктор Торндайк, един от преподавателите ми в болницата, и когато му споменах, че имам случай, който не се развива много благоприятно, той любезно ми предложи да дойде да види пациента, за да ни бъде полезен с богатия си опит.

— Надявам се, че всички ще имаме полза от любезността на доктор Торндайк — каза с усмивка мисис Ганет и кимна на Торндайк, — а най-вече бедният ми мъж. Той е самото търпение, но е твърде болен и изтощен. Вие знаете стаята му.

Докато говорехме, вратата на трапезарията се открехна и в пролуката се показа главата на Боулс, украсена с неизбежния монокъл, през който той критично огледа Торндайк, но не остана незабелязан от доктора. Взаимното оглеждане бе кратко, защото аз веднага се заизкачвах по стълбите, а моят по-възрастен колега ме последва по петите.

Когато влязохме в стаята на болния след едно формално почукване на вратата, той се надигна от леглото, явно изненадан. Но не попита нищо, изгледа ме въпросително, при което аз веднага започнах да му описвам накратко положението.

— Много любезно от страна на доктор Торндайк — каза Ганет. — Много съм му благодарен и съм доволен да се запозная с него; нямам особено подобрение. Истина е, че състоянието ми се влошава.

— Наистина не изглеждате блестящо — каза Торндайк, — но виждам, че не сте взели кардамома или каквото е там.

— Не съм — каза Ганет. — Опитах, но не мога да го задържа. Дори и ечемичената отвара не ми понася, макар че изгарям от жажда. Господин Боулс ми даде една чаша, но оттогава насам не се чувствам добре. Вие сигурно смятате, че ечемичената отвара не би могла да ми навреди.

Докато пациентът говореше, доктор Торндайк го оглеждаше внимателно, сякаш преценяваше външния му вид, най-вече наблюдавайки изпитото му тревожно лице и зачервените, насълзени очи. След това сложи чантата си на масата, каза, че тя му пречи и я пренесе с моя помощ близо до прозореца, а на нейно място постави два стола. Като извади бележник от чантата си, той седна и без предисловия започна подробно да разпитва за симптомите и развитието на болестта, като стенографираше отговорите и отбелязваше всички дати. Прегледът потвърди, че в хода на болестта бе имало резки колебания в състоянието на болния — всяко леко подобрение е било последвано от внезапно влошаване. Оказа се, че всеки път влошаването е настъпвало скоро след поемане на храна или на по-голямо количество течност.

— Изглежда — завърши Ганет унило, — че единственият възможен начин да избегна болката е да гладувам.

Всичко това бях чувал и преди, но едва сега, когато значимите факти бяха подбрани чрез умелия разпит на Торндайк, можах да разбера явния им смисъл. Подредени по този начин, те даваха характерната за отравяне с арсеник картина. Същото показа и краткотрайният, но подробен преглед на болния. Симптомите сякаш бяха взети от описан в някой учебник случай.

— Е, докторе — каза Ганет, когато Торндайк се изправи и го погледна сериозно, — какво ми има?

— Мисля, че сте сериозно болен и са ви необходими лечение и грижи, които тук вероятно няма да можете да получите. Трябва незабавно да постъпите в болница или в частна клиника.

— Аз самият мислех така — каза Ганет. — Всъщност доктор Олдфийлд уреждаше такова лечение. Нямам нищо против.

— Тогава ако сте съгласен, мога да ви дам самостоятелна стая или бокс в болницата „Сейнт Маргарет“, и тъй като случаят е спешен, предлагам да ви откараме веднага. Ще можете ли да пътувате с такси?

— О, да — отговори почти с нетърпение Ганет, — щом има възможност да получа облекчение след това.

— Мисля, че скоро ще можем да ви помогнем — каза Торндайк. — Най-добре е да го прегледате, Олдфийлд, за да сме сигурни, че е в състояние да пътува.

Докато вадех слушалката, за да чуя сърцето на пациента, доктор Торндайк отиде до масата да прибере бележника си. Но това не беше единствената му цел, защото докато стоях наведен над болния, можех да видя (за разлика от него) как внимателно пресипва част от кардамома в шишенце с широко гърло. Като го напълни и го запуши с гумена тапа, той напълни друго шишенце от каната с ечемичена отвара и тихо затвори чантата си.

Сега разбрах, че бе преместил масата далече от леглото, за да не може пациентът да я вижда. Естествено, пробите от храната и течностите не можеха да бъдат взети в присъствието на Ганет без някакво обяснение, което нямахме възможност да дадем, защото въпреки че и двамата вече нямахме никакви съмнения, присъствието на арсеник предстоеше да бъде доказано.

— Е, Олдфийлд — каза Торндайк, — мислите ли, че е достатъчно силен, за да пътува?

— Да, ако може да се задоволи с едно неудобно пътуване с такси — казах аз.

Ганет не възрази, тъй като очевидно копнееше за смяна на обстановката.

— В такъв случай няма да е зле, ако слезете и обясните на мисис Ганет, добре ще е да извикате и такси. Надявам се, че госпожата няма да има нищо против? — попита Торндайк.

— Разбира се — отговорих аз, — тя вече се съгласи той да постъпи в частна клиника, а ако счита, че избързваме много, ще я накараме да разбере, че случаят е спешен.

Разговорът със съпругата протече съвсем гладко, но Боулс бе склонен да ни попречи.

— Искате да кажете, че веднага ще го откарате в болница? — настоятелно попита той.

— Това предлага доктор Торндайк — отговорих му аз.

— Но защо? — възпротиви се той. — Вие твърдите, че изобщо няма нужда от операция! Тогава защо сте се разбързали толкова?

— С ваше позволение смятам да потърся такси — казах аз, като направих крачка към салона, когато мисис Ганет се намеси малко нетърпеливо:

— Не ни губи времето, Фред. Тичай и намери такси, аз ще се кача горе с доктора и ще приготвя Питър за път.

При тези думи Боулс начумерено напусна салона и без да продума, грабна велурената шапка, нахлупи я на главата си и излезе да търси такси, затръшвайки външната врата след себе си.

Мисис Ганет се обърна и се заизкачва по стълбите, а аз я последвах, като я изпреварих на площадката, за да отворя вратата на спалнята.

Когато влязохме, Торндайк стоеше срещу камината и разглеждаше глинения идол; той се обърна и като кимна към дамата, учтиво се извини за бързите ни действия.

— Няма нужда да му приготвяте дрехи, тъй като засега ще трябва да остане на легло. Един топъл халат и едно-две обикновени или пътнически одеяла са напълно достатъчни за пътуването — каза той.

— Да — отвърна тя, — мисля, че пътническите одеяла са по-подходящи от обикновените.

И като се обърна към съпруга си, попита:

— Искаш ли да си вземеш нещо, Питър?

— Само куфарчето ми с книжата. В него ми е всичко необходимо, с изключение на книгата, която чета сега. Можеш да я сложиш и нея, на малката масичка е.

Когато и това бе свършено, мисис Ганет продължи с приготовленията, а Торндайк отново започна да разглежда керамичните съдове върху камината. Пациентът седна с наша помощ на ръба на леглото, сложиха му дебел халат, топли вълнени чорапи и чехли.

— Смятам, че вече сме готови — каза мисис Ганет и тъй като междувременно разговорът бе спрял, тя използува възможността да зададе на Торндайк един въпрос:

— Стигнахте ли до някакво определено заключение за заболяването на съпруга ми?

— Смятам, че ще бъдем по-категорични, след като го понаблюдаваме един-два дни — отговори Торндайк.

Госпожата не бе съвсем удовлетворена от отговора, който действително беше твърде уклончив, както и самият болен успя да забележи. Но за щастие на това място разговорът бе прекъснат от Боулс, който съобщи, че таксито ни чака.

— А сега, стари друже, въпросът е как ще те свалим долу — каза той.

Това, разбира се, не представляваше никаква трудност; след като пациентът бе увит в пътническите одеяла. Торндайк и аз го вдигнахме по изпитания от санитарите начин, свалихме го по стълбите и го настанихме в таксито, докато Боулс и мисис Ганет, със скъпоценното куфарче в ръка, завършваха шествието. Доста по-неразрешима задача бе да се намери в таксито място за още двама едри мъже, но успяхме да се вмъкнем и потеглихме, като оставихме зад себе си две фигури, които прощално ни махаха.

Торндайк, изглежда, бе дал известни разпореждания в болницата, защото се оказа, че ни очакват. Бързо докараха стол на колела и по разпореждане на Торндайк пациентът бе откаран през лабиринт от коридори до малка самостоятелна стая в партера, предназначена за него. Тук сварихме една сестра, която довършваше приготовленията, а скоро дойде и друга сестра от съседното отделение, която надзираваше приемането на новия пациент. Останахме само докато Ганет бе удобно настанен в леглото, след което се сбогувахме с него, а вън на коридора и ние се разделихме след няколко обяснения.

— Отивам в химическата лаборатория, за да оставя на професор Удфийлд няколко проби за анализ. Ще видя Ганет утре сутринта, надявам се, че и вие ще го посещавате от време на време — каза Торндайк.

— Да — отговорих аз, — ако е възможно, ще намина да го видя утре.

— Разбира се, че е възможно. Той все още е ваш пациент. Ако има някакво съобщение от Удфийлд, ще ви оставя бележка при старшата сестра. А сега трябва да тръгвам.

Ръкувахме се и всеки пое по пътя си и като гледах високата фигура, отдалечаваща се по коридора с лекарска чанта в ръка, започнах да си правя догадки какво ли ще е заключението на професор Удфийлд за пробите от кардамома и ечемичената отвара.