Остин Фриман
Глинената маймуна (8)

Глава осма
Доктор Олдфийлд прави удивителни разкрития

Като влязох в ателието и спрях до самата завеса, започнах да оглеждам обширното, пусто, внушаващо страх помещение, без определена цел. Беше очевидно, че тук няма никого — ни жив, ни мъртъв, нито пък се виждаше някое кътче, достатъчно голямо, за да послужи за скривалище. И въпреки това, докато стоях така, злокобното чувство, обхванало ме още докато претърсвах къщата, се засили. Побиха ме тръпки от мъртвешката тишина и покоя на мястото, което бях виждал само весело и оживено от работа и другарство.

Както и да е, стоях и се оглеждах с неприятното чувство, че тази просторна гола стая, която бе работното място на Ганет и център на интересите му, е свързана по някакъв начин с необяснимото му изчезване.

Скоро беглият оглед отстъпи място на едно по-подробно претърсване. Започнах да преглеждам различните предмети в ателието и да си отбелязвам какво може да се разбере от тях за скорошната работа на Ганет. Тук стоеше грънчарското колело, старателно почистено — макар и неизползувано — напълно според привичките му винаги всичко да е в пълен ред; имаше и една редица „сурови“, неизпечени кани, които съхнеха на лавицата, докато станат готови за пещта. Но когато погледнах самата пещ, бях изненадан от нещо съвсем необикновено, знаейки присъщата на Ганет любов към реда. Отворите за поддържане на огъня, които водеха във вътрешността, бяха задръстени с пепел и под всеки от тях имаше големи количества от нея — явно е била изгребвана по време на горенето и оставяна на дъното на пещта. Ганет никога не постъпваше така. Обикновено като изгребеше пепелта, той я изсипваше в една кофа, която изнасяше на двора, и щом като горенето спреше, той почистваше останалата пепел и оставяше пещта чиста и готова за следващото запалване.

Така че тук имаше нещо съвсем нередно. Обаче забелязах и друго несъответствие. Големината на купчините пепел даваше ясно да се разбере, че е имало продължително и буйно горене. Но къде бяха изпечените съдове? Лавиците, на които обикновено стояха, бяха празни; нямаше и следа от друго, освен суровите кани. Единственият извод бе, че те са все още в пещта. Но ако действително бе така, изчезването на Ганет съвпадаше с края на изпичането. Това обаче изцяло изключваше възможността да е напуснал по собствено желание. Беше немислимо да е отишъл някъде, оставяйки все още горящия огън и неотворената пещ.

Но нямаше смисъл да се разсъждава. Веднага щях да намеря отговор на въпроса, ако отворех пещта, стига тя да бе достатъчно изстинала. Приближих се и внимателно докоснах тухлената й стена; беше леко топла, след това отключих смело и отворих големия железен капак, покрит с огнеупорна глина; отвътре се показаха огнеупорните тухли, които всъщност затваряха пещта. Тъй като и те бяха умерено топли, аз започнах да ги вадя една по една, а това бе лесна задача, защото не бяха плътно подредени.

Не бе необходимо да ги изваждам всичките, веднага щом преместих най-горния ред, успях да осветя вътрешността с фенерчето си. За свое учудване открих, че пещта е празна.

Загадката оставаше неразрешена. Дори стана още по-сложна. Сега наред с въпроса къде са изпечените съдове, възникна и странният факт, че пещта трябва да е била отваряна още гореща; нещо, което Питър Ганет никога не би направил, тъй като студеният въздух щеше да унищожи горещите съдове. А когато свалих и останалите тухли, вътрешността на пещта се разкри изцяло и забелязах още нещо необичайно. Дъното й, което по време на горенето би трябвало да е покрито с горен кремък или с костна пепел, бе съвършено чисто. То явно бе пометено с голямо старание още докато пещта е била гореща; а отворите бяха задръстени с пепел. Що се отнася до липсващите съдове, имаше една възможност, макар и неприемлива. Може би са били покрити с глазура и печени направо в глазурната пещ. Но не беше така, защото когато отворих фурната, тя бе празна и явно се виждаше, че скоро не е използувана.

Всичко това бе много странно, но то с нищо не намали съмненията ми, че ателието крие тайната за изчезването на Ганет. Обикалях наоколо и се взирах притеснено във всеки предмет, за да открия някаква следа или насочващ белег.

Разгледах внимателно трошачката и забелязах, че в нея скоро е мляно нещо бяло и очевидно сухо, като имах предвид финия бял прах, покрил пода наоколо. Надникнах в големия железен хаван и забелязах, че и в него е било счукано нещо бяло. Разгледах редиците тигели върху лавиците до ръкавицата на Боулс, забелязах, че са лошо направени от необикновено груб материал и се зачудих кога ли ги е правил той. Погледнах дори в ръкавицата — разбира се, нямаше нищо — и като видях, че подът на ателието, изглежда, е мит скоро, започнах да разсъждавам върху вероятната причина за това доста необичайно действие.

Но разсъжденията не ме доведоха доникъде. Очевидно нещо с пещта не бе наред. Горенето е било продължително и силно, но от изпечените предмети нямаше и следа. Какво разумно обяснение можеше да се даде при такива противоречиви факти? Дойде ми наум, че би могло цялото количество да е продадено наведнъж или изпратено на изложба. Но като се замислих малко, реших, че това е невъзможно. Не е имало време съдовете да се охладят, да се довършат, да се покрият с глазура и да се изпекат отново, тъй като пещта бе все още топла.

Грубият, приличен на сандък стол, който Ганет бе направил, за да сяда до масата, бе близо до пещта. Мушнах пръст в дупката на седалката и го дръпнах към отворената врата, за да мога по-удобно да разгледам вътрешността. Но нямаше нищо. Лъчът на фенерчето обходи всички ъгли и само потвърди първоначалното ми заключение. Пещта бе празна и от последното й съдържание нямаше никакви следи, освен малкото едва забележими бели петна, които метлата бе оставила по огнеупорното й дъно.

Седнах за няколко минути с лице към отворената врата и задълбочено заразсъждавах върху тази невероятна загадка. Но нищо не разбрах и след малко поднових търсенето. Защото внезапно се сетих, че съм забравил да проверя съдържанието на сандъците. Ала когато седнах и се обърнах, забелязах на пода малък бял предмет, който явно бе стоял под стола, преди да го преместя. Наведох се да го вдигна и първият поглед превърна всичките ми смътни и неопределени подозрения в ужасяваща сигурност.

Малкият предмет беше ungual phalanx или крайната става на пръст от човешка ръка, явно от показалец, изгорен до снежнобелия цвят, характерен за кремирана кост. Невъзможно бе да греша. Защото ако за някои неща ми липсваше професионален опит, то поне знанията ми по остеология бяха съвсем свежи; след внезапното разкритие аз стоях като закован и гледах втренчено малката останка, пронизан от ужасяващо прозрение.

Загадката на липсващите съдове бе решена. Не бе имало никакви съдове. Дългият и буен огън бе горял, за да унищожи доказателството за едно отвратително престъпление. Другите загадки също бяха решени. Сега вече можех да се досетя какво е мляното в трошачката бяло вещество, защо бързо направените тигели са от такъв необичайно груб материал и защо е било необходимо да се мие подът на ателието. Всички тези странни обстоятелства сега съвпадаха с ужасяваща яснота и всяко от тях потвърждаваше и обясняваше останалите.

Нежно поставих малката крехка кост на стола и започнах да оглеждам мястото още веднъж, в светлината на този нов и ужасен факт. Първо се приближих към лавиците и разгледах тигелите, като ги взимах в ръка, за да ги видя по-добре. Всичко бе съвсем ясно. Вместо от фино смляна костна пепел, както обикновено се правеха, сега бяха използувани натъпканите в тигелната преса частици от натрошени кремирани кости и спойката между частиците бе така слаба, че един от тигелите се разпадна в ръката ми.

Като поставих парчетата върху лавицата, обърнах се да изследвам съдържанието на сандъците, наредени в редица до стената. Започнах със сандъците за глина, в които имаше материал за различните „произведения“ — каменина, фаянс и порцелан. Но като вдигнах капаците, видях, че съдържат глина и там не би могло да има друго. Сандъците за шамот бяха полупразни и в тях нямаше нищо необичайно, същото се отнасяше и до сандъка с гипс, макар че предвидливо бръкнах с ръка в гипса, за да се убедя, че вътре няма нищо. Като стигнах до сандъка с костна пепел, аз естествено го разгледах по-внимателно, защото тук с помощта на мелницата можеха да бъдат скрити остатъците от изгорен труп, за да не ги разпознае някой.

Повдигнах капака и погледнах вътре, но отначало не видях нищо нередно. Сандъкът бе до три-четвърти пълен и съдържанието му приличаше на обикновената фино смляна костна пепел. Но аз нямах намерение да се задоволя с повърхностни наблюдения. Навих си ръкава над лакътя, бръкнах надълбоко в пепелта и проверих съдържанието, като го стисках между пръстите си. Резултатът бе такъв, какъвто бях очаквал след намирането на тигелите. Около двадесет сантиметра под повърхността вече нямаше фин гладък прах. Като че пипах смес от чакъл и пясък, а от време на време и някои по-едри късове, вадех ги и ги пусках в другата си ръка и пак бърках, докато я напълних. След това ги занесох на лавиците с тигелите и като ги оставих на едно празно място, взех едно-две от по-едрите парчета и ги сложих на масата, за да ги разгледам на светлината на голямата лампа в ателието.

Разбира се, нямаше никакво съмнение, що се отнася до естеството им. Характерната костна структура беше очевидна дори и за невъоръжено око; за това бе допринесло и изгарянето на плътта. Аз потвърдих това с помощта на джобната си лупа и след като върнах парчетата обратно на лавицата, затворих капака на сандъка и започнах да обмислям какво да правя по-нататък. Повече проучвания не бяха необходими. Имах налице всички важни факти. Сега знаех какво е станало и всякакво по-нататъшно изясняване на случая бе извън моята компетентност и в компетентността на тези, чиято работа е да разследват престъпления.

Преди да напусна ателието, аз се огледах за някакъв съд, в който да сложа малката кост от показалеца, защото знаех, че ще се разпадне от едно-едничко докосване, а тъй като тя беше единственото неопровержимо доказателство, трябваше да се запази непокътната на всяка цена. Накрая намерих една почти празна кибритена кутия и като изсипах няколкото клечки и откъснах парче от носната си кърпа, завих малката останка, лекичко я поставих в кибритената кутийка и я мушнах във вътрешния джоб на сакото си. След това взех бастуна и се приготвих да си вървя, но тъкмо се отправих към вратата и ми дойде наум, че мога да взема и няколко парченца от сандъка, за да ги изследвам по-подробно на спокойствие. Не че имах някакви съмнения относно естеството им, но микроскопът щеше да изясни въпроса веднъж завинаги. Затова събрах една шепа от лавицата и като ги завих в другата част от кърпичката, поставих малкото вързопче в джоба си и се отправих към вратата, изгасих лампите и си тръгнах, като взех ключа.

Щом излязох от ярко осветеното ателие, трябваше да осветя пътя си с фенерчето и лъчът му попадна на голямата кофа за смет в ъгъла, очакваща боклукчията. За момент си помислих да спра и да я разгледам добре, но си спомних, че не е моя работа да търся други следи, пък и ставаше късно; трябваше да разкажа на мисис Ганет какво съм направил, влязох в къщата и като прекосих салона, озовах се на улицата.

Разстоянието между Джейкъб Стрийт и Морнингтън Кресънт е съвсем късо — твърде късо за всичко, което имах да обмислям, докато вървях натам. Защото едва когато затворих вратата и се заех да изпълня задачата си, започна да ми става ясно колко неудобен е наближаващият разговор. Какво трябваше да кажа на мисис Ганет? Задавайки си този въпрос, разбрах, че той поражда два други въпроса. Първият бе: колко знаеше тя? Изпитваше ли някакви подозрения, че съпругът й е убит? Дори и за момент не се усъмних, че е участница в тези странни събития, на които само ателието е било свидетел, но нервността й, ужасът й при мисълта да прекара нощта вкъщи и най-вече странната й уплаха да влезе в ателието оправдаха подозренията, че дори и да не знаеше нищо за случилото се, догадките й бяха прекалено точни.

В такъв случай колко знаех аз? Със сигурност бях приел, че в пещта е бил изгорен труп и че това е бил трупът на Питър Ганет. Мислех, че мога да назова и извършителя на това зловещо деяние. Но си спомних честите предупреждения на доктор Торндайк, отправени към студентите му — никога да не смесват заключението или мнението си с фактите и никога да не излизат извън твърдо установените факти. Но аз вече го бях сторил и сега, като преценявах още веднъж заключенията си в светлината на този чудесен принцип, разбрах, че всъщност фактите, които бях установил (макар че те потвърждаваха моите изводи), бяха достатъчни да предизвикат едно подробно разследване.

Тогава трябваше ли просто да кажа на мисис Ганет какво съм видял и да я оставя сама да си направи изводите? Като се има предвид голямото ми недоверие към тази жена, подобни действия не бяха за предпочитане. Всъщност въпросът беше много труден; не бях взел никакво решение, когато се озовах пред вратата на мис Хюз и в отговор на почукването ми отвори самата мисис Ганет.

Все още обмисляйки нещата, аз заговорих, като изразих надеждата, че мис Хюз е успяла да я настани.

— Да — отговори тя, като ме въведе във всекидневната, — доволна съм, че ми предложи свободната спалня. Тя е много любезна и мила. А вие какво свършихте? Забавихте се страшно много. Очаквах да дойдете най-малко преди половин час.

— Отне ми доста време — обясних аз, — защото прерових цялата къща от тавана до мазето и проверих всяко ъгълче и дупчица.

— И не намерихте нищо, така ли?

— Нито следа в цялата къща.

— Толкова е любезно от ваша страна, че го взехте така присърце — каза тя. — Не зная как да ви се отблагодаря, вие сте и толкова зает. Предполагам, че не сте влизали отново в ателието.

— Влизах — отвърнах аз. — Помислих си, че не е лошо да хвърля още един по-подробен поглед и там установих приблизително времето, когато е изчезнал, защото отворих голямата пещ и открих, че е доста топла вътре. Не знам за колко време изстива. А вие знаете ли?

— Не съвсем точно — отговори тя, — но мисля, че за доста дълго време, щом е затворена. Във всеки случай фактът, че е била топла, не ни казва нищо повече от това, което знаем. Всичко е толкова загадъчно, пък и аз не зная какво, за бога, да правя отсега нататък.

— А мистър Боулс? — попитах аз. — Трябва да е бил в ателието напоследък. Няма ли да е добре да го потърсите и да разберете дали не може да хвърли светлина върху тази загадка?

Тя печално поклати глава и каза:

— Потърсих го. Вчера отидох в квартирата му, днес сутринта също, но чуках и звъних напразно. Портиерът казва, че не го е виждал от около една седмица, макар че го е търсил, за да му предаде колет, оставен от пощальона. Качвал се е до апартамента му няколко пъти, но не е намерил никого. А и прозорците му били тъмни вечерно време. Трябва да е заминал.

— Той знаеше ли кога се връщате?

— Да — отговори тя. — Има и още нещо странно. Писах му и му съобщих кога се връщам; поканих го да се отбие на чай. Но той не само че не дойде, ами не отговори и на писмото ми.

Обмислих този нов развой на нещата, не ми се виждаха толкова загадъчни, колкото на нея. После внимателно пристъпих към неизбежното разкритие:

— Да, мисис Ганет, както казвате, това наистина е много загадъчно. Но не можем да го оставим така. Ще трябва да открием какво се е случило със съпруга ви и тъй като ние самите нямаме възможност да го направим, налага се да потърсим помощта на тези, които имат. Ще трябва да се обърнем за помощ към полицията.

Наблюдавах я внимателно и малко се успокоих, като забелязах, че това явно не я разтревожи. Обаче не го прие и с възторг.

— Смятате ли, че наистина е необходимо? — запита тя. — Ако повикаме полицията, вестниците ще пишат и шумът и скандалът няма да имат край, а той може да се върне и утре.

— Мисля, че нямаме избор — твърдо отговорих аз. — Рано или късно ще трябва да се съобщи на полицията и трябва да се обадим, докато събитията са скорошни и следите са пресни. И за нас няма да е добре, ако излезе, че сме се опитали да потулим случилото се.

Последната ми забележка я убеди. Тя се съгласи, че може би е по-добре да уведомим полицията за изчезването и за мое голямо задоволство ме помоли да се заема с тази задача.

— Мисля, че няма да се справя сама — каза тя, — а и вие сте работили като съдебен лекар и познавате полицаите, ще ви бъде по-лесно. Не е ли по-добре да ви дам ключа, в случай че поискат да претърсят къщата?

— На вас няма ли да ви трябва? — попитах аз.

— Не — отговори тя, — мис Хюз ме покани да остана засега тук. Освен това имам резервен ключ, който е у мен, а ако Питър се върне, той си има ключ.

С тези думи тя ми подаде ключа и като го сложих в джоба си и се сбогувах с нея, отправих се с несигурни крачки към къщи, като се надявах, че няма да заваря спешни повиквания, а солидна вечеря. Бях много доволен от разговора и се поздравявах, задето си бях мълчал. Защото сега нямаше да се наложи да взема участие в разследването. Разбира се, полицията щеше да претърси ателието и да открие това, което щях да й подскажа, но разкритието щеше да си бъде нейно.

На влизане с тревога погледнах таблата за писма и промърморих благословия над празната й повърхност. Тъй като апетитният аромат, идващ откъм долния етаж, ми подсказа, че и там всичко е наред, отидох в банята да се измия и среша с удоволствие, изпитвайки чудесното чувство, че съм гладен като вълк.

Докато се справях с отличния обяд — или вечеря, — който съобразителната ми икономка бе приготвила, беше съвсем естествено да се върна към смайващите събития от последните няколко часа. Сега, когато възбудата от претърсването се бе уталожила, започнах да размишлявам над моите открития. Те не оставяха никакви съмнения (въпреки предупрежденията на Торндайк), че моят приятел Питър Ганет е бил убит и заради приятелството ни се чувствах задължен — да не говорим за дълга ми на добър гражданин — да направя всичко, което е по силите ми, за да установя самоличността на убиеца и да го предам — него или нея — в ръцете на закона.

Но кой ли беше убил моя приятел? Аз не изпитвах ни най-малко съмнение относно личността на втория участник в тази ужасяваща драма. В момента, в който разбрах, че е извършено престъпление, бях сигурен кой е престъпникът. Както и да е, още веднъж подредих всички известни факти така, както трябва да бъдат представени на един непознат и както трябваше да ги представя на полицията.

Какво можеше да се каже със сигурност за личността на убиеца? На първо място това бе човек, който е имал достъп до ателието. Освен това е знаел как се подготвя и пали пещта. Знаел е как и за какво се използуват трошачката и пресата за тигели и кой от сандъците е за костна пепел. А доколкото ми бе известно, един-единствен човек отговаряше на това описание — Фредерик Боулс.

Освен това, ако разгледаме въпроса от друга страна, имаше ли причини да подозирам Боулс? Причините бяха няколко. Боулс със сигурност е бил в къщата, когато Ганет е оставал сам и е имал възможност да го убие. Сега беше изчезнал неизвестно къде и изчезването му, изглежда, съвпадаше с времето на извършване на убийството. Със сигурност знаех, че поне веднъж бе нападал Ганет. Но много по-важен бе фактът, че той бе сериозно заподозрян в преднамерен опит да отрови Ганет. Наистина „подозрение“ беше слабо казано. Това бе почти сигурно. Дори предпазливият Торндайк не бе скрил мнението си за личността на отровителя.

На този етап на разсъжденията ме осени — както, струва ми се, казват американците — вдъхновение или щастливо хрумване. Боулс беше направил най-малко един опит да отрови бедния Ганет. Подозирахме повече от един опит, но за този нямаше съмнения. И така, една от странните особености на престъпника е силно изразената склонност към повторения. Излизайки от затвора, фалшификаторът на пари направо започва отново да фалшифицира пари; крадецът, фалшификаторът, джебчията — всички те са склонни да повтарят успехите и дори неуспехите си. Следователно и отровителят, чийто първи опит е бил осуетен, опитва отново не само по същия начин, но и почти винаги със същата отрова.

И така, Боулс е бил сам с Ганет. Значи е имал възможност да го убие, а може да се приеме, че е имал и средството. Възможно ли е да е направил нов опит и да е успял? Наистина обстановката предполага насилие, а от гледна точка на убиеца то е било за предпочитане пред сравнително бавния начин с отровата. Вярно е, че една солидна доза арсеник има твърде бърз ефект; а и в края на краищата при дадените условия факторът време не е бил толкова важен.

Тук възникваше и друго съображение. Ако Боулс е успял да даде голяма, смъртоносна доза арсеник, би ли могло да се открие някаква следа от отровата в изпепелените останки? Изглеждаше съмнително, макар че ми липсваше опит, за да имам собствено мнение по въпроса. Обаче си струваше да се опита, защото, ако резултатът от опита беше отрицателен, това с нищо нямаше да навреди, докато откриеше ли се и най-незначителна следа от арсеник, това щеше да е сигурно доказателство от най-голяма важност.

Вече споменах, че след произшествието с отровата взех предпазни мерки, за да предотвратя друг подобен случай в бъдеще и между другото се бях снабдил с една много точна апаратура за откриване на арсеник. Тук влизаха уредите, необходими за пробата на Марш — не обикновените учебни уреди, използувани за демонстрации в часовете по химия, а истинска съвременна апаратура, което гарантира възможно най-голяма чувствителност и прецизност на приборите. Като друга предохранителна мярка бях правил няколко пробни анализа, за да се убедя, че ако се наложи, мога да разчитам на собственото си умение да ги използувам.

И ето че ми се удаде такъв случай. Не беше много обещаващо, тъй като вероятността да получа положителен резултат бе твърде малка. Но аз се впуснах в изследването с ентусиазъм, който значително намали престоя ми на масата, защото веднага след като бях глътнал и последната хапка, аз станах и се отправих към амбулаторията, която ми служеше и за лаборатория. Тук извадих от джоба си кибритената кутийка с кокалчето от показалеца и вързопчето с натрошени парченца от сандъка. Отворих кутийката, внимателно увих в памук малката кост и я сложих в епруветка, запуших я с коркова тапа и я заключих в едно чекмедже. После развързах вързопчето и се залових с изследването.

Като начало започнах с едно-две от парченцата, като ги разгледах под микроскопа с малко увеличение и потвърдих напълно предположението си, че са кремирани кости; след като се справих с това важно начало, захванах се с химическата част на изследването. Не е необходимо да измъчвам читателя с подробностите, които — да си кажа откровено — ми се сториха твърде досадни и уморителни. В общи линии процедурата протече, както следва: първо разделих парченцата на две купчинки, като запазих едната, в случай че се наложи по-нататъшно изследване. Другата част разтворих в силна солна киселина и дестилирах сместа капка по капка в съд, съдържащ малко количество дестилирана вода — една бавна и отегчителна работа, която постави на жестоко изпитание търпението ми и която в последна сметка бе само подготовка към същинския анализ. Накрая течността в ретортата се изпари, като остана малко количество полусухо вещество, при което аз преместих спиртната лампа и насочих вниманието си към апарата на Марш. Направих обичайната проба за чистотата на реагентите, после нагласих лампата под изходната тръба от закалено стъкло и я наблюдавах няколко минути, след като се бе нагряла до зачервяване. Тъй като нямаше и следа от потъмняване или отлагания в тръбата, бях сигурен, че в химикалите ми няма арсеник — както се бях убедил от предишни опити.

И ето дойде време за истинския опит. Като отделих съда от ретортата, изпразних съдържанието му — дестилираната течност — в добре измита мензура и от нея започнах да наливам бавно, капка по капка в облото гърло на колбата, където се събираше газът. Не се надявах да получа някакъв резултат — най-малкото така си внушавах. Както и да е, докато наливах „дестилата“, наблюдавах изходната тръба с тръпнещо нетърпение. Защото това бе моят пръв истински анализ и след всички притеснения и тревоги един отрицателен резултат щеше да намали чувствително интереса ми. Ето защо поглеждах с жадни очи към изходната тръбичка.

Така или иначе резултатът, който започна да се появява, ме смая. Надмина и най-смелите ми очаквания. Защото преди да бях свършил да изливам дестилата, на вътрешната страна на изходната тръбичка се появи тъмен кръг точно зад загрятото до червено място и от секунда на секунда ставаше все по-интензивен и се разрастваше, докато значителна част от тръбата се покри с типичното „арсениково огледало“. Седях пред апарата и го наблюдавах в изстъпление, изпълнен не само с естествения триумф на начинаещия, успял при първия опит, но и със задоволството, че съм изковал оръжие, което ще поставя в ръцете на отмъстителното правосъдие.

Сега причината за смъртта на бедния Ганет бе установена съвсем точно. Първоначалната ми догадка се бе оказала вярна. По някакъв начин убиецът бе успял да даде силна доза арсеник, довела до внезапен и фатален резултат. Точно така трябва да е станало. Количеството отрова в трупа сигурно е било невероятно голямо, защото дори след разпадането на голяма част от арсеника в пещта, в пепелта бе останало значително количество, макар да нямах достатъчен опит да преценя колко е точно.

Не продължих анализа. Според обичайната процедура трябва да се отреже парчето от тръбата с „арсениковото огледало“ и да се подложи на друг, допълнителен тест. Но аз счетох това за ненужно и даже нежелателно. Вместо това внимателно отделих тръбата от колбата и като я завих в няколко листа хартия, опаковах я в картон и я прибрах заедно с костта от показалеца, за да са готови за посещението ми в полицията на следващата сутрин.