Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Джон Торндайк (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stoneware Monky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Остин Фриман. Глинената маймуна

Английска. Първо издание

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Редактор: Иванка Савова, Богомил Райнов

Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
Нашият симпозиум

За обикновената домакиня непредвидената покана за вечеря на двама големи и здрави мъже е невероятно трудно изпитание. Ала ергените имат такъв навик и може би в края на краищата не правят лошо. Все пак, докато затварях вратата на чакалнята след пристигналия пациент, сетих се, че трябва да предупредя икономката си мисис Джилбърт за очакваните гости. Не че се притеснявах; мисис Джилбърт смяташе, че имам апетита на Гаргантюа (и наистина си похапвам доста добре) и живееше в непрекъснато безпокойство, да не би да проявя симптоми на недояждане.

След като „хвърлих моята бомба“ в кухнята, аз продължих да се занимавам с пациента — за щастие бе един от „постоянните“ — който се нуждаеше от повторен преглед, и като го изпратих по живо, по здраво с шишенце в ръката, върнах се в малкия килер, известен като „кабинета“, за да се заредя за гостите. Не знаех нищо за навиците им, но реших, че бутилка уиски, бутилка шери, сифон за сода и кутия пури ще задоволят всички възможни изисквания и тъкмо бях приключил с приготовленията, когато гостите ми пристигнаха.

Като влязоха в кабинета, Джървис погледна към масата, на която стояха бутилките, и се усмихна:

— Всичко е наред, Торндайк — каза той. — Олдфийлд е приготвил тонизиращите средства. Няма да имате нужда от амонячна сол. От неговия разказ ще ни побият тръпки.

— Не му обръщайте внимание, Олдфийлд — рече Торндайк. — Джървис е вечното дете. Но изпитва доста смислен интерес към този случай, така че и двамата горим от желание да чуем разказа ви. Къде да си сложа бележника? Искам да си водя подробни бележки.

Докато говореше, той извади доста голям бележник с карирани листа и впери замечтан поглед в масата, при което след кратък спор се споразумяхме да се подкрепим по-късно и преместихме всичко — бутилките, сифона и кутията пури — върху бюфета, а Торндайк постави бележника си на масата и дръпна един стол.

— Е, Олдфийлд — каза Джървис, когато бяхме заели местата си и напълнили лулите, — огън! Изкуството е вечно, а животът — кратък. Напоследък Торндайк започва да проявява признаци на старческа немощ, пък и аз вече не съм толкова млад, колкото бях.

— Въпросът е откъде да започна — казах аз.

— Най-доброто място за започване е началото — рече Джървис.

— Да, зная. Но в началото на историята е случаят с отравянето, а вие знаете всичко за него.

— Джървис не го знае — отвърна Торндайк, — пък и аз се намесих едва накрая. Разкажете ни цялата история. Не се страхувайте, че се повтаряте и не се опитвайте да съкращавате разказа си.

След този съвет аз започнах от първата си среща със семейството на Ганет и проследих историята на моите грижи до момента, в който Торндайк се намеси, като завърших с прекъсването на визитите си в болницата.

— Значи пълните записки и подробностите са налице, ако потрябват — каза Джървис.

— Да — отговори Торндайк, — собствените ми записки и тези на Удфийлд са у мен, а мисля, че и Олдфийлд си е водил бележки.

— Така е — казах аз, — и имах намерение да ви изпратя копие. Трябва да ги препиша и да ви го изпратя.

— Не е необходимо — каза Джървис. — Дайте ми вашите записки и ще ги препиша на машина. Продължавайте нататък. Какво се случи после?

— После Питър Ганет се завърна вкъщи. Той ме посети, за да ми каже, че е съвсем здрав.

— Така ли беше, за бога? — възкликна Джървис. — Ако съдим по симптомите, твърде бързо се е възстановил. А как му се нравеше обстоятелството, че се връща вкъщи? Нервен ли беше?

— Съвсем не. Беше на мнение, че след като опитът е бил разкрит и ние сме нащрек, не ще рискуват още веднъж. И очевидно е бил прав — до известна степен. Не зная какви предпазни мерки е взел; ако изобщо е вземал някакви. Но повече нищо не се случи, докато… но скоро ще стигнем и до това. Продължавам разказа си поред.

Така и направих. Описвах накратко, с няколко щрихи посещенията си в ателието и работата на Ганет и Боулс. В този момент Джървис ме прекъсна:

— Това е доста общо казано и не е съвсем ясно, Олдфийлд. По-добре проследете събитията по-отблизо и съвсем подробно.

— Но това наистина няма нищо общо със случая — възразих аз.

— Дете мое, не казвайте такива неща пред Торндайк. Той приема, че не съществува такова нещо като незначителен факт, за който предварително може да се докаже, че е такъв. Подробности, приятелю, подробности!

Не приех думите му буквално, но постъпих така, сякаш ги бях приел. Като започнах отначало разказа си за ателието, аз го повторих с най-дребните и досадни подробности, като напрягах паметта си от чиста злоба да си припомня всеки тривиален и безсмислен случай, завършвайки разказа си с многословно и точно описание на чирашките ми опити с грънчарското колело и създаването на безсмъртното гърне. Мислех, че съм ги довел до пълно изтощение, но за моя изненада Торндайк запита:

— И как изглеждаше вашият шедьовър, когато го завършихте?

— Беше много дебел и недодялан, но с доста приятна форма. Когато се върти, колелото създава приятни форми.

— Знаете ли какво е станало с произведението ви?

— Да, Ганет го е изпекъл и го е пробутал за своя работа. Но за това ще ви разкажа по-късно. Разкрих измамата едва днес следобед.

Той кимна и записа нещо на отделен лист, а аз продължих разказа си и тъй като бе свързан с разкриването на престъплението, наистина много внимавах да не пропусна някоя подробност, независимо от това колко незначителна ми се струваше. И двамата слушаха с изострено внимание, а Торндайк явно стенографираше всяка моя дума.

Когато свърших с тъжните открития в ателието, спрях и се приготвих да изиграя най-големия си коз, убеден, че за разлика от инспектор Бланди те ще оценят блестящото ми хрумване и неговата важност за разкриване на самоличността на престъпника. Не останах разочарован, поне що се отнася до произведеното впечатление, защото докато описвах как „ме осени“ то, Торндайк вдигна поглед от бележника си с изненадано изражение, а Джървис ме гледаше втренчено със зяпнала уста.

— Но, скъпи ми Олдфийлд — възкликна той, — откъде, за бога, ви хрумна да изследвате пепелта за арсеник?

— Вече имаше един опит за отравяне — отговорих аз — и бе твърде вероятно да е имало друг. Ето това ми хрумна.

— Да, ясно — каза той. — Разбира се, не сте очаквали да получите положителен резултат при изследването на кремираните кости.

— Не много. Беше просто въпрос на шанс и трябва да си призная, че резултатът ме изненада страшно много.

— Резултатът! — извика той. — Какъв резултат?

— Ще ви покажа — казах аз и извадих от едно заключено чекмедже скъпоценната епруветка с неоспоримото арсениково огледало.

Джървис я взе и я зяпна с насмешливо учудване, докато Торндайк го наблюдаваше с тихо задоволство.

— Но това е невъзможно! — възкликна Джървис, когато се окопити малко от изненадата. — Не мога да повярвам!

При тези думи Торндайк се засмя силно.

— Моят учен приятел — каза той — ми напомня оня немски професор, който срещнал един човек, каращ велосипед с две колела — нещо, което никога не бил виждал — и убедително доказал на човека, че е невъзможно да се кара колелото поради простата причина, че ако не паднеш надясно, то неминуемо трябва да паднеш наляво.

— Това е чудесно — отговори Джървис, — но вероятно не искате да кажете, че приемате този опит за чиста монета.

— Наистина е малко неочаквано — каза Торндайк, — но си припомнете, че според Содерман и О’Конъл е възможно да се докаже присъствието на арсеник в останките от кремирано тяло.

— Да. Спомням си, че твърдението ми направи впечатление, но не го приех. Те не цитират никакви примери и не дават никакви подробности. Едно ipse dixit[1] няма стойност на доказателство. Убеден съм, че в този случай има някаква грешка. Какво ще кажете за реактивите, Олдфийлд? Има ли вероятност някой от тях да е бил замърсен с арсеник?

— Не — отговорих аз, — невъзможно е. Изследвах ги най-прецизно. Докато не сложих пепелта, нямаше и следа от арсеник.

— Между другото всичкия материал ли използувахте или ви остана нещо? — попита Торндайк.

— Използувах само половината, ако сметнете, че си струва да проверите резултата от анализа, мога да ви дам остатъка.

— Отлично! — каза Торндайк. — Един контролен опит ще даде отговор на въпроса дали пепелта съдържа арсеник, или не. Но дотогава, тъй като огледалото е неопровержим факт, ще приемем, че вашето твърдение отговаря на истината. Предполагам, че сте съобщили на полицията.

— Да, показах им епруветката. Инспектор Бланди откри арсениковото огледало от пръв поглед, но възприе твърде необичайна позиция. Той, изглежда, сметна, че арсеникът не е от значение — всъщност, че е съвсем без връзка с престъплението. Той явно иска да пренебрегне изцяло този факт, което ми се струва чудовищно нелепо.

— Смятам, че не сте справедлив към Бланди — каза Торндайк. — От гледна точка на закона той е съвсем прав. Това, което трябва да докаже следствието, е: първо — фактът, че е извършено убийство, второ — да се установи самоличността на убития и трето — да се установи самоличността на убиеца. И така: фактът, че е извършено убийство, е доказан от наличието на останките и от обстоятелствата, при които са били намерени те. Следователно истинската причина за смъртта е без значение. Арсеникът не е доказателство за убийството, защото то вече е доказано. А няма и нищо общо с другите два въпроса.

— Като се има предвид предишния опит да бъде отровен Ганет, по този начин се установява самоличността на убиеца.

— Нищо подобно — отвърна той. — Никога не е имало следствие за това, няма и свидетелски показания. Съдът не ще слуша разни догадки или подозрения. Отровителят е неизвестен, а сега и убиецът е неизвестен. Вие обаче не може да установите неизвестна величина, като докажете, че тя е идентична на друга неизвестна величина. Не, Олдфийлд, Бланди е съвършено прав. Арсеникът само ще попречи и ще утежни следствието, но ще бъде манна небесна за защитата.

— Защо? — настоятелно попитах аз.

— Видяхте как реагира Джървис. Така ще реагира и защитата. Адвокатът на защитата ще засегне съвсем повърхностно фактите, които са вече доказани и не може да оспори, и ще наблегне на единственото, което не може да се докаже и за което той ще вдигне голям шум. Известна доза съмнение, породено от историята с арсеника, може да навреди на делото и да спаси обвиняемия. Но ние се отвлякохме от разказа ви. Какво се случи след това?

Продължих да разказвам, като описах посещението си в полицията и проучванията на Бланди в ателието; наблегнах особено върху интереса, който прояви инспекторът към работата и материалите на Боулс. Изглежда, предизвикаха подобен интерес и у двамата ми слушатели, защото Джървис се обади:

— Облаците се сгъстяват. Ясно е, че в ателието са се правили и други неща, освен керамика и модернистични бижута. Чудя се дали тези пръстови отпечатъци ще хвърлят някаква светлина върху въпроса.

— Подозирам, че е така — отговорих аз, — като съдя по въпросите, които е задал Бланди на мисис Ганет. Отнякъде е получил сведения.

— Не искам да прекъсвам разказа ви — каза Торндайк, — но когато свършим с ателието, можем да обсъдим и въпросите на Бланди. Те очевидно ще ни изяснят неговото становище и както казвате, ще ни дадат възможност да преценим дали знае повече от нас.

— Има още нещо във връзка с ателието — казах аз, — но то е много важно, тъй като, изглежда, ни дава мотива за убийството.

С тези думи подробно разказах за кавгата между Боулс и Ганет — с тази случка всъщност връзката ми с мястото и с двамата мъже се бе прекъснала.

— Да — съгласи се Торндайк, — това е важно, защото всички обстоятелства дават основание да се предполага, че не е било просто случайно недоразумение, а израз на дълбоко вкоренена омраза.

— Така си помислих и аз, а също и мисис Ганет; и точно тук въпросите на Бланди са най-подробни. Първо той изяснява факта, че преди двамата мъже са били много добри приятели и че промяната е настъпила съвсем наскоро. Той я е разпитвал за причините, но тя не била в състояние да каже нищо. После поискал да узнае кога е настъпила промяната, но тя успяла само да каже, че е било някъде през втората половина на миналата година. Следващите въпроси се отнасяли до пътуванията на Боулс по това време и естествено тя не е могла да каже много. После й задал един твърде знаменателен въпрос — дали може да си спомни къде е бил Боулс на деветнайсети септември миналата година. И тя си спомнила. Защото по това време Ганет отишъл да прекара съботата и неделята с Боулс, а тя използувала възможността да отиде в Истбърн. И тъй като помни съвсем ясно, че била в Истбърн на деветнайсети септември, следователно на тази дата Боулс и Ганет са били в едно градче, наречено Нюингстед.

Като споменах за Нюингстед, Торндайк бързо вдигна поглед, но не каза нищо и аз продължих:

— Това сведение, изглежда, е заинтересувало силно инспектор Бланди — особено фактът, че двамата са били заедно в Нюингстед на тази дата — и той настоятелно помолил мисис Ганет да се опита да си спомни дали внезапната промяна от приятелство към вражда не съвпада с тая дата. Естествено въпросът я изненадал, но като поразмислила, тя успяла да си спомни, че за пръв път забелязала промяната, когато се завърнала от Истбърн…

— Очевидно има нещо важно, свързано с тази дата и това място, но не мога да си представя какво би могло да бъде — каза Джървис.

— Мисля, че мога да ви отворя очите до известна степен, защото и аз случайно бях в Нюингстед на деветнайсети септември миналата година.

— По дяволите! — възкликна Джървис. — Тогава май не сте започнали да разказвате от самото начало!

— Разбирам — каза Торндайк. — Вие сте оня доктор Олдфийлд, който е дал показания при разследването на убийството на полицая Мърей.

— Точно така. Но откъде знаете за разследването? Предполагам, че сте чели за него във вестниците. Все пак странно е, че си го спомняте.

— Не е точно така — каза Торндайк. — Работата е там, че мистър Кемпстър — човекът, който бе ограбен, ако си спомняте — дойде при мен за съвет. Той поиска да проследя крадеца, а ако е възможно — и диамантите. Разбира се, аз му отговорих, че нямам необходимите средства да го направя. Това си беше работа на полицията. Но той настоя аз да се заема със случая и ми донесе подробно съобщение за разследването, публикувано в местния вестник. Вие не помните ли случая, Джървис? Зная, че четохте вестника.

— Да — отвърна Джървис, — смътно започвам да си спомням. Сега си спомням, че един полицай беше убит в гората; убит със собствената му палка, нали?

— Да — отговорих аз, — и върху палката бяха намерени няколко съвсем ясни отпечатъци — от лява ръка, особено бе ясен отпечатъкът от палец.

— А! Да, разбира се, че помня и мисля, че започвам „да загрявам“ за мистър Бланди, както би казал Милър. Видяхте ли отпечатъците върху златната плочка?

— Само ги погледнах, макар че не се заинтересувах особено. Но бяха изключително ясни — как няма да бъдат върху излъскана златна плочка. От едната страна имаше палец, а от другата — показалец.

— Знаете ли дали са били от лява или от дясна ръка?

— Не мога да ви кажа, но Бланди заяви, че са от лява ръка.

— Предполагам, че е прав — каза Джървис. — Бланди не ми се нрави, но той определено си разбира от работата. Изглежда ни очакват удивителни разкрития. Как смятате, Торндайк?

— Зависи — отговори Торндайк — какво е открил Бланди в ателието. Ако отпечатъците върху златната плочка съвпадат с тези върху полицейската палка, може да се приеме, че са отпечатъците на човека, който е убил полицая, и тъй като Бланди е приел — и съвсем правилно — че това са отпечатъците на Боулс, можем да разберем желанието му да уточни къде е бил Боулс в деня на убийството и огромния му интерес, като е научил от мисис Ганет, че всъщност Боулс наистина е бил в Нюингстед през същия този ден. Освен това мисля, че можем да разберем нежеланието му да се занимава с арсеника.

— Не виждам защо — казах аз.

— В известна степен това е въпрос на съдопроизводството — обясни той. — Боулс не може да бъде обвинен, в каквото и да е престъпление, докато не го заловят. Но ако го арестуват и отпечатъците му се окажат същите като на палката, ще бъде обвинен в убийството на полицая. Може да бъде обвинен и в убийството на Ганет. И така, когато се стигне до съд, ще има две обвинения. Но докато при тези обстоятелства свидетелските показания срещу него във връзка с убийството в Нюингстед ще бъдат решаващи и неопровержими, тези, които се отнасят до убийството на Ганет, са много по-неубедителни — всъщност понастоящем имаме малко факти, за да подкрепим обвинението.

Следователно съвсем сигурно е, че ще се разглежда първото обвинение, и тъй като това положително ще завърши с присъда, другото е без значение. Полицията няма да иска да хаби време и усилия, за да подготви едно трудно и неубедително дело, което никога няма да стигне до съда. Ето как си представям аз нещата.

— Да — съгласи се Джървис, — изглежда е точно така. Но все пак не можем да пренебрегнем убийството на Ганет. Боулс е главният заподозрян, но не е единственият. Може да е имал съучастник, подбудител или помощник. Както виждам нещата, мистър Боулс е с двата крака вътре, а мисис Ганет, тъй да се каже, седи на ръба. Но може и да греша.

— Мисля, че грешите — казах предпазливо аз. — Не вярвам, че мисис Ганет изобщо знае нещо за престъплението.

— Склонен съм да се съглася с вас, Олдфийлд — каза Торндайк, — но мисля, че Джървис има предвид мнението на полицията, което може да се различава от нашето.

В този момент часовникът в съседната стая удари осем и преди да заглъхнат ударите, приветственият звук на гонга ни покани на вечеря. Придружих гостите си до трапезарията и от пръв поглед се убедих, че мисис Джилбърт се е справила добре. Това убеждение се засили, когато храната беше поднесена и се предаде на гостите ми, защото Джървис забеляза, след като с вид на познавач подуши чашата с кларет:

— Олдфийлд май се справя доста добре за доктор, който с труд си изкарва хляба.

— Да — съгласи се Торндайк, — мисля, че можем да го поздравим за икономката му.

— И за търговеца на вино — добави Джървис. — Гласувам да им поднесем благодарностите си и на двамата.

Поклоних се в знак на признателност и обещах да предам думите им на въпросните личности (което, за наше общо задоволство, направих), след това се върнахме към нашия случай. Скоро Джървис ме погледна, сякаш го бе осенила някаква мисъл.

— Олдфийлд, когато ни описвахте работата на Ганет, не ни казахте много ясно какъв е резултатът. Разбрах, че се е представял за някакъв особен вид художник-грънчар. Считате ли, че произведенията му оправдават тези претенции?

— Да си кажа право — отговорих аз, — не знаех какво да си мисля. В моите очи керамиката му изглеждаше като грубите недодялани съдове, правени от първобитните хора — но не е толкова хубава, — или като глинените предмети, които децата изработват в детските градини. Но, нали знаете, аз не съм специалист. Възможно е работата му да има някакви неуловими качества, които съм твърде невеж да забележа.

— Естествена реакция на скромен човек — каза Торндайк, — тя е абсолютно правилна, но и опасна. Защото точно това неверие в себе си, това скромно твърдение, че може „да има нещо в него“ в края на краищата отваря вратите за мошеника и измамника. Аз видях някои от съдовете на Ганет в спалнята му, включително и онази ужасна статуя и се опасявам, че не бях така скромен като вас, защото твърдо реших, че човекът, който я е направил, не е никакъв керамик.

— И сте били съвършено прав — казах аз. — Днес за мен въпросът бе решен окончателно. Току-що посетих една изложба с работи на Ганет и балонът на славата му се спука пред очите ми. Ще ви разкажа подробно за всичко. Беше доста странно преживяване.

С тези думи измъкнах от джоба си каталога и като им прочетох увода на Бандърби, описах им подробно всичко, включително и това, което бях запомнил от беседата на Бандърби и завърших с удивителната случка с „украсеното гърне“. И двамата слушаха с дълбок интерес като се усмихваха под мустак, а когато приключих, Джървис каза:

— Е, тази история с гърнето надминава всичко. Очевидно това си е чисто мошеничество, бих казал, че Бандърби е затънал до ушите в тая измама.

— Не е съвсем сигурно — каза Торндайк. — Той или е пълен невежа, или обикновен мошеник, а най-вероятно е и двете. Но това не е чак толкова важно, защото той не е нашият човек. Обаче историята с гърнето — това е работа на начинаещ — е по-интересна, защото засяга Ганет, който е нашият човек. Както каза Джървис, тя прави на пух и прах претенциите на Ганет, че е голям художник и по този начин го обвиняваме в съзнателно мошеничество, но това доказва и вината му в нещо, което е долно и определено нечестно. Защото е напълно възможно гърнето да бъде продадено.

— То е продадено — казах аз — за петнайсет гвинеи.

— Което — произнесе пророчески Джървис — илюстрира пословичната способност на глупака да се разделя лесно с парите си. Чудя се кой ли ще е този тъпак.

— Това не разбрах, всъщност дори не попитах. Но събрах някои сведения. Поприказвах надълго с мистър Кемпстър, собственика на галерията.

— Мистър Кемпстър? — повтори въпросително Торндайк.

— Да, но не вашият мистър Кемпстър, Този човек е брат на вашия клиент и много си приличат. Затова се заприказвах с него.

— И какво научихте от мистър Кемпстър? — попита Торндайк.

— Първо научих, че Боулс е от Нюингстед, че се познава с вашия мистър Кемпстър и че са имали някакви търговски сделки.

— От какъв характер? — попита Торндайк.

— Продажба или размяна на скъпоценни камъни. Изглежда, Боулс купува парчетии от стари или повредени бижута, които претопява за работата си. Ако по тях има диаманти, сваля ги и ги носи на Кемпстър или ги заменя за камъни, каквито той използува, или получава пари за тях. Очевидно е, че става дума за дребни сделки.

— Дребни или големи — каза Джървис, — това ми звучи малко подозрително. Няма ли да заинтересува Бланди?

— Не виждам защо — отговорих аз. — Бланди се занимава само с обвинението в убийство. Едва ли ще му е от полза да докаже, че Боулс е укривател на крадени вещи или дори крадец.

— Мисля, че тук грешите — каза Торндайк. — Ако си спомните обстоятелствата около грабежа на диамантите, които доведоха до убийството на полицая, ще видите, че това, което ни казвате, има определено значение. Беше прието, че крадецът е случаен непознат, който е скитал наоколо. Но един човек, който е заподозрян като укривател или крадец, имал е вземане-даване с Кемпстър — вероятно в същата къща — и познава навиците му, и случайно се е намирал в Нюингстед по време на кражбата, е съвсем на място в тази история, по̀ на място от случайния скитник. Както и да е, този случай наистина се върти около отпечатъците от пръсти. Ако отпечатъкът върху палката действително е на Боулс, той ще увисне на въжето, щом го хванат; ако не е, той е невинен както за убийството, така и за кражбата.

Оставих тази тема и разговорът се отклони в друга посока. Изведнъж си спомних, че не беше споменато нищо за най-главното, което бе причина, за тазвечерната ни среща.

— Между другото — добавих аз, — не ми казахте какво направихте за горката мисис Ганет. Надявам се, че сте успели да уредите нещо.

— Да — каза Джървис. — Не бива да се безпокоите повече за нея. Посетих Линъл днес следобед, направих му предложение и той се съгласи не само с желание, но и с жар да се заеме със случая. Занимавал се е с криминални случаи и има необикновени познания по наказателно право и за съдопроизводството. Така че можем да разчитаме на него. Той ще се погрижи интересите на мисис Ганет да бъдат защитени и, от друга страна, няма да пречи и да се противопоставя на полицията.

— Доволен съм да чуя това — казах аз, — защото бях много разтревожен, като си мислех за ужасното състояние, в което се намира тази бедна жена. Към нея изпитвам най-горещо съчувствие.

— Съвсем правилно — каза Трондайк. — Вие сте неин лекар и мисля, че съм склонен да се съглася с вашето мнение за случая. Но трябва да бъдем внимателни. Не бива да сме пристрастни. Както беше казал един свещеник, „трябва да имаме горещо сърце и хладен ум“. Сигурно помните, че когато се случи историята с арсеника, и вие, и аз, имайки предвид отношенията между мисис Ганет и Боулс, усетихме, че тя е заподозряна или като съучастница, или като престъпница. Това мнение бе съвсем правилно и трябва да ви напомня, че оттогава насам нищо не се е променило. Основните предположения остават. Не вярвам, че е имала пръст в това престъпление, но и двамата можем да грешим. Във всеки случай полицията ще преценява всичко, а нашата работа е да се погрижим да се отнасят добре с дамата; точно така и ще направим.

— Благодаря ви, сър — казах аз. — Много е мило от ваша страна, че проявихте такъв интерес и си направихте труд да се заемете с този случай, като виждам, че нямате никакво отношение към него. Наистина не разбирам защо толкова се заинтересувахте.

— Това е лесно обяснимо — отговори Торндайк. — Ние с Джървис се занимаваме със съдебна медицина, а това е едно необикновено престъпление, от голям съдебномедицински интерес. Такива случаи ние изучаваме заради познанието и опита, които могат да бъдат извлечени от тях. Но има и друга причина. Неколкократно се е случвало така, че когато сме се занимавали с някой необикновен случай повърхностно, от обикновен професионален интерес, изведнъж се е оказвало, че сме лично заинтересовани, тъй като са ни викали да работим в интерес на една от страните. След което сме имали голямото преимущество да започнем, познавайки подробно повечето от фактите.

— Тогава — попитах аз малко нетърпеливо, — ако ви бяха помолили да се заемете с този случай на страната на мисис Ганет, щяхте ли да проявите желание… като имате предвид, че разходите ще бъдат платени.

— Разходите не са от значение — отговори той. — Мисля, че ако мисис Ганет бъде обвинена в убийство, с желание бих се заел със случая — без предупреждение и на неин риск за онова, което бих могъл да открия, — а убедя ли се в невинността й, ще се заема със защитата й.

— Само ако се убедите в невинността й, така ли?

— Да, ако се убедя достатъчно, когато имам всички факти. Запомнете, Олдфийлд, аз съм следовател, а не адвокат.

Това ме поразочарова малко, но тъй като нямаше вероятност тя да бъде обвинена и мнението на Торндайк по същество се покриваше с моето, повече не обсъждахме този въпрос. Скоро след това се отправихме към кабинета и прекарахме остатъка от вечерта, като обсъждахме произведенията на Ганет и различните аспекти на модернистичното изкуство.

Бележки

[1] Ipse dixit (лат.) — твърдение, неподкрепено от доказателства. — Б.пр.