Остин Фриман
Глинената маймуна (3)

Глава трета
Питър Ганет

Въпросът за западането на лондонските улици честичко ме е занимавал. Защо ли все повече западат и няма подобрение? Изглежда, промяната е продиктувана от някаква загадъчна закономерност. Постоянно се натъкваме на улици, някога модни, а сега запуснати, чиито просторни къщи, преди обитавани от богаташи и знаменитости, са изпаднали до такава степен, че служат за подслон на всякакви бедняци — от обеднели буржоа до най-големите сиромаси; улици, от които каретите са изчезнали, за да отстъпят място на количката на амбулантния търговец и каруцата на въглищаря. Никога в живота си не съм виждал улица, която да се е променила към по-добро: от невзрачна да стане модерна, от бедна — елегантна.

На тези мисли ме навежда видът на квартала, в който се бях установил, след като приключих работата си в Нюингстед. Не бих казал, че Оснабъро Стрийт в Марилибоун е запусната. Напротив, това е много почтена улица. Но високите й къщи с плоски фасади, просторни стаи и внушителни входове очевидно са били свидетели на по-добри времена и целият квартал носи следи от странния упадък, за което вече споменах.

Причината за идването ми на Оснабъро Стрийт бе покупката на „открито наследство“ — доста точно описание, защото нямаше никакво съмнение, че моят предшественик е умрял, а липсата на пациенти ставаше все по-осезателна, докато ден след ден стоях сам и необезпокояван в лекарския кабинет, прелиствах недоверчиво страниците на старите регистри и се чудех дали имената, записани там, по някаква случайност не принадлежат на митични същества или тези пациенти единодушно не са последвали починалия в царството небесно или в преизподнята.

Все пак от време на време имах повиквания и посещения, отначало от случайни непознати или нови жители на квартала, но с течение на времето, като използувах нови запознанства и препоръки, „откритата собственост“ се превърна в съвсем реално „ядро“, което се разрастваше бавно и обещаваше истинска лекарска практика в недалечно бъдеще. Часовете на самотното ми пребиваване в кабинета започнаха да намаляват все повече, нарушавани от приятни прекъсвания, и кратките ми делови разходки по улиците вече не бяха просто географски изследвания, а имаха определена цел.

Както вече казах, работата ми се увеличаваше предимно чрез препоръки. Пациентите, изглежда, ме харесаха и споменаваха това пред познатите си — така се запознах с Питър Ганет. Помня този случай много ясно, въпреки че тогава изглеждаше съвсем незначителен. Беше мрачна декемврийска сутрин, около три месеца след заминаването ми от Нюингстед, когато се отправих на „обиколката“ си (състояща се от един пациент) и докато минавах за по-пряко по страничните улички зад Къмбърланд Маркет, за да стигна до Джейкъб Стрийт, Хампстед Роуд, сравнявах мрачните малки улички с приятните пътища около Нюингстед. Джейкъб Стрийт бе още един пример към „закона за западането на лондонските улици“, за който вече споменах. Запусната и с жалък вид, преди тя е била място за работа и живеене, предпочитано от известни и знаменити художници. Но славата й не беше съвсем отминала, тъй като някои от къщите имаха удобни ателиета, и сред обитателите й все още имаше художници, макар и по-неизвестни и скромни. Мистър Дженкинс — съпругът на моята пациентка — беше скулптор и от прозореца на спалнята можех да го наблюдавам как дялка един твърде претрупан мраморен надгробен паметник в малкия двор долу.

Бях приключил, без да бързам, визитата си и вече се канех да тръгвам, когато мисис Дженкинс започна:

— Преди да сте си тръгнали, докторе, трябва да ви предам молбата на моята съседка мисис Ганет. Тази сутрин тя прати домашната си прислужница да ми каже, че мистър Ганет не се чувства добре, ще ви бъде признателна, ако наминете да го прегледате. Тя знае, че вие ме лекувате, а пък те си нямат домашен лекар. Живеят през една врата, номер дванайсет.

Благодарих й за препоръката и като пожелах приятен ден, отправих се към номер дванайсет, като се приближавах бавно, за да огледам предварително къщата. Резултатът бе задоволителен, що се отнася до благосъстоянието на моя нов пациент, тъй като домът бе добре поддържан в сравнение с околните къщи, а лъскавото пиринчено чукче, лъскавата топка на вратата и блестящото от чистота стъпало пред прага подсказваха, че живеещите в къщата стоят доста над нивото на обитателите на Джейкъб Стрийт. Отстрани имаше широка двукрила порта с малка вратичка, която погледнах с любопитство. Навярно бе вход към някакъв двор или фабрика, приспособен за преминаване на камиони и фургони, но очевидно принадлежеше на къщата, защото отстрани на портата висеше шнур на звънец, а под него имаше малка пиринчена табелка с надпис „П. Ганет“.

В отговор на почукването ми, вратата бе отворена от върлинесто момиче на около осемнадесет години с дълги крака, къса пола и нещо, наподобяващо платно за варене на пудинг, вързано на главата. Когато разкрих самоличността си, тя ме придружи през покрит с плочки салон до една врата, която отвори и като съобщи името ми, остави ме на произвола на съдбата и заслиза надолу към кухнята.

Когато влязох, обитателката на стаята, жена на около тридесет и пет години, се изправи и сложи плетката си на масата.

— Вие ли сте мисис Ганет? — запитах аз.

— Да — отговори тя. — Аз съм мисис Ганет. Предполагам, че мисис Дженкинс ви е предала молбата ми.

— Да. За съжаление чух, че съпругът ви не е добре.

— Да — отговори тя, — макар че според мен не е нещо сериозно.

— Предполагам, че той го счита за сериозно — казах аз.

— И аз мисля така — съгласи се тя. — Във всеки случай, изглежда доста загрижен за себе си. Сега е в спалнята си. Да ви придружа ли? Мисля, че ви очаква с голямо нетърпение.

Отворих й вратата и я последвах нагоре по стълбите, като набързо подреждах първите си впечатления. Мисис Ганет беше доста висока, слаба жена със светлокестенява коса и студени сини очи. Определено бе хубава, но въпреки това ми се стори, че не е симпатична. Колкото и да бе миловидно лицето й, то не беше приятно поне за мен. В израза му имаше отсянка на раздразнение, намек за липса на дружелюбие. Освен това не ми хареса тона, с който разговаряше за съпруга си.

Тя бе така лаконична, както и прислужницата. Отвори вратата на спалнята и от прага каза: „Ето го доктора“. След като влязох, тя ме затвори вътре и си отиде.

— Е, докторе — каза пациентът, — радвам се да ви видя. Придърпайте един стол до огъня и си свалете палтото.

С удоволствие взех стол, но не приех другата покана, защото знаех от опит, че лекар, който си свали палтото, е загубен. Оттам нататък той се превръща в посетител и затрудненията при опитите му да избяга се увеличават неимоверно.

— Значи не се чувствате добре? — зададох встъпителния си въпрос.

— Чувствам се дяволски зле — отговори той. — Мисля, че не е нещо сериозно, но е дяволски неприятно. Нали знаете, благоутробието ми не е в ред.

Не знаех, не бях чувал тази дума и вероятно съм го погледнал въпросително и доста разсеяно.

— Благоутробието — повтори той, — шкембето. Казано направо — болки в корема.

— Аха! — казах, внезапно прозрял. — Страдате от коремни болки. Много ли ви е зле?

— Кога ли пък ми е било добре? — попита с кисела усмивка той.

— Разбира се, никак не е приятно — признах аз. — Но болката силна ли е?

— Понякога — отговори той. — Ту спира, ту пак започва. О-о-ох! — Промененото му лице показа, че болката току-що се бе появила. Прекъснах разговора в очакване на по-благоприятен момент, а междувременно наблюдавах пациента си със състрадание и интерес. Не беше хубав като жена си и външността му не печелеше от дълбокия белег, минаващ през лявата вежда, но той правеше по-приятно впечатление от нея — добре сложен мъж, не едър, доколкото можех да съдя за него, както стоеше свит в креслото, среден на ръст и определено слаб. Имаше доста дълга коса, добре оформени мустаци и вандайковска брадичка. Всъщност цялата му външност беше вандайковска — кафявото кадифено сако, разкопчаната остра яка и хлабаво вързаната фльонга с провиснали краища, която му служеше за вратовръзка. Забелязах също, че очите му са зачервени и възпалени като на страдащ от далекогледство човек, който се нуждае от очила.

— Уф — изпъшка той след кратко мълчание, — на това се вика болка, ама сега е по-добре. Май настъпва момент на просветление.

Аз поднових разговора, за който не е нужно да разказвам с подробности. Имах много време и му дадох възможност да опише надълго и нашироко болестта си, вероятните причини, навиците си и начина си на живот. Докато говореше, аз разглеждах стаята, следвайки съвета на моя учител доктор Торндайк да наблюдавам обстановката, в която живее пациентът, като своеобразно указание за личността му. Най-подробно разгледах лавицата над камината, пред която стоях, и преценявах, доколко предметите върху нея подсказват нещо, за навиците на пациента ми и за неговата съдба.

Странни бяха тези предмети: грънчарски образци с явно груб и първобитен вид, които взех за дреболии, старателно събирани по време на пътешествия в далечни страни сред примитивни, туземни племена. Имаше няколко паници и кани, недодялани, масивни и безформени, изработени от груб материал, подобен на глина, а сред тях изпъкваше една грубо моделирана фигура от подобен материал, вероятно несръчно изображение на някое горско божество или може би на някой туземец. Детинската недодяланост на работата ме наведе на мисълта за африканските дебри и етнографския отдел на Британския музей или за имитациите на примитивни скулптури, които наскоро се бяха появили в някои обществени сгради в Лондон. Погледнах отново мистър Ганет и се зачудих дали сегашното му състояние не е последица от някоя тропическа болест, хваната в горите и джунглите, откъдето той бе събрал тези странни и не особено привлекателни антики.

За щастие не дадох гласен израз на мислите си, и като следвах друга препоръка на доктор Торндайк — „остави пациента да приказва“, — слушах внимателно как мистър Ганет разказва нашироко за тревогите си. Той помълча малко и рече:

— Но това не е най-лошото. Болестта е ужасна пречка. Искам да продължа да работя.

— Между впрочем с какво се занимавате? — попитах аз.

— С керамика — отговори той.

— Керамика! — повторих аз. — Не знаех, че в Лондон все още има грънчарски работилници, освен „Дултънс“, разбира се.

— Нямам нищо общо с грънчарските работилници — каза той. — Аз съм художник, работя самостоятелно. Предметите, които изработвам, обикновено се наричат малка пластика. На полицата над камината има няколко мои неща.

Казано грубо, щях да падна от изненада. За момент загубих дар слово и стоях като истукан, взирайки се втренчено със зяпнали уста в тези изумителни творения на грънчарското изкуство, докато Ганет ме наблюдаваше замислено и както ми се стори, с леко неодобрение.

— Вероятно — забеляза той, — ги намирате малко елементарни?

Не бих използувал това определение, но се залових за спасителната дума с желание.

— Мисля, че точно това бе първото ми чувство — отвърнах аз. — Това и ъ-ъ-ъ… впечатлението, че може би… а-а-а що се отнася до финеса и… ъ-ъ-ъ симетрията… това за един съвсем неопитен човек… а-а-а…

— Точно така — прекъсна ме той. — Неопитният човек търси финес и симетрия. Но не към това се стреми художникът. Той оставя механическата точност на обикновения работник и неговото грънчарско колело.

— Предполагам, че е така — съгласих се аз. — А… — щях да кажа „идола“, но бързо се коригирах, — статуята също ли е ваша работа?

— Статуетката — поправи ме той. — Да, също е моя. Бях много доволен, когато я завърших. И съвсем оправдано, защото бе посрещната изключително добре. Критиците бяха възхитени и продадох две копия по петдесет гвинеи едното.

— Това е много задоволително — казах аз. — Хубаво е да спечелиш и материална награда наред със славата. Дадохте ли й някакво име?

— Не — отговори той, — не съм от онези смахнати художници, дето непременно назовават някак картините си. Просто я нарекох „Статуетка на маймуна“.

— На… а, да. На маймуна. Точно така!

Аз се изправих, за да я разгледам по-добре и тогава открих, че на задната й част има нещо като навит маркуч, очевидно представляваше опашка. Значи явно бе маймуна, а не горско божество. Опашката ми помогна да я класифицирам, макар че при онези скулптури, за които споменах, единствено липсата на опашка потвърждаваше принадлежността им към човешкия род.

— Предполагам, че винаги подписвате работите си — казах аз.

— Разбира се — отговори той. — Всеки предмет носи подписа ми и сериен номер. И, разбира се, броят на копията (на едно произведение) е строго ограничен. Ще видите подписа отдолу.

С невероятно внимание и нежност взех скъпоценната статуетка и я обърнах, за да я разгледам отдолу. Покрита бе с плътен слой прозрачна бяла глазура, доста неподходяща за грубото сиво тяло, но идеална за надписване. Подписът бе изписан с тънки сини линии като с писалка и представляваше нещо подобно на птица, стъпила върху буквите П. Г., а отдолу — оп. 57 I А.

— Предполагам, че патицата е вашият личен знак или собствена марка — казах аз. — Това е патица, нали?

— Не — отвърна той малко сопнато, — това е корморан^[1].

— Да, разбира се — съгласих се бързо. — Колко глупаво от моя страна, че не отгатнах този ребус, макар че корморанът не се различава много от обикновената патица.

Той се съгласи и внимателно наблюдаваше как поставям шедьовъра му върху парчето плат, което трябваше да го предпазва от допир с мраморната полица. Тогава си помислих, че съм се задържал доста дълго и като закопчах палтото си, с няколко последни съвета се върнах към професионалните въпроси.

— Е, мистър Ганет, не бива да се тревожите. Ще ви изпратя лекарство, което скоро ще ви изправи на крака. Но ако имате силни болки, по-добре опитайте загряващи компреси или грейка с гореща вода — нека да е термофор, — освен това ще се чувствате много по-удобно, ако лежите.

— Много по-удобно е да се седи край огъня — възрази той и тъй като той явно най-добре можеше да прецени собственото си удобство, замълчах и като се ръкувахме, си тръгнах.

Докато слизах по стълбите, срещнах мъж, който се качваше — бе едър, с монокъл и стъклена кана в ръце. Когато се изравнихме, той спря и каза:

— Нося на болния малко ечемичена отвара. Надявам се, че може. Той ме помоли.

— Разбира се — отговорих аз. — Много подходяща напитка за болни.

— Ще му кажа — отвърна той и всеки от нас продължи пътя си.

Когато слязох в преддверието, видях, че вратата на трапезарията е отворена и тъй като мисис Ганет се виждаше вътре, влязох да й докладвам за резултата от прегледа и да й дам някои напътствия, които тя изслуша внимателно, макар и без особено съчувствие. Ала ми обеща да се погрижи пациентът да си взема лекарството редовно и да му приготвя горещи грейки.

— Не мисля, че той ще ги използува — добави тя. — Не е много послушен.

— Е, мисис Ганет — казах аз, докато си слагах ръкавиците, — трябва да бъдем търпеливи. Болката прави хората раздразнителни. Надявам се утре да го намеря в по-добро състояние. Довиждане!

През целия ден мислите ми се въртяха около новия пациент, но за съжаление не в желаната насока. Защото ме интересуваше не коремът му, а чудноватите му произведения и най-вече онази невъобразима маймуна. Размишленията ми се колебаеха между открито недоверие и вероятността тези псевдо-първобитни предмети да имат някаква незабележима стойност, която ми се е изплъзнала. Не бях съвсем неопитен в тази област, тъй като семейството ми имаше определени артистични наклонности. Родителите ми рисуваха, а чичо ми по майчина линия бе небезизвестен портретист, който освен картините си, произвеждаше и миниатюри, непретенциозни статуетки от теракота и бронз, а и аз като студент посещавах един път седмично курс по рисуване от натура. Така че горе-долу можех да рисувам и знаех какво представлява човешката фигура; когато сравнявах грациозните, изящно оформени статуетки на чичо си с грубите фигури на Ганет, изглеждаше невероятно, че маймуната може изобщо да притежава някаква художествена стойност.

И все пак прекалената самоувереност не е от полза. Винаги е възможно човек да сгреши. Но не трябва да сме и лековерни, защото простодушният доверчив човек става естествена плячка на мошеника и натрапника. И единият, и другият преуспяват сред нас. Следвоенният двадесети век, изглежда, е златен век на „демагогията“.

И така мислите ми се въртяха в главата и не стигах до никакво определено заключение, а в това време коремът на горкия Питър Ганет не получи необходимото внимание. Реших, че една-две дози бисмут и сода в комбинация с това чудесно старо средство — някога прехвалено, а сега доста подценявано — тинктура от кардамом^[2], ще успокоят коликите и ще възстановят здравето на пациента и след като изпратих сместа, престанах да мисля за медицинската страна на случая.

Но сигурната микстура не произведе очаквания ефект, защото на следващата сутрин състоянието на пациента бе същото. Това бе разочарование (най-вече за него), но не и причина за безпокойство. Нямаше съмнения за нищо сериозно — нито треска, нито симптоми, говорещи за апандисит или нещо по-опасно. Аз не се тревожех за него, нито пък той за себе си, макар че бе леко разочарован от сигурната микстура, която обещах да заменя с нещо по-ефикасно, като повторих съветите си за горещите грейки и загряващите компреси.

Новото лечение не се оказа по-добро от предишното. При третото си посещение заварих пациента на легло, все още се оплакваше от болките и беше изпаднал в дълбока депресия. Но дори и сега, макар че изглеждаше явно зле, нито подробните въпроси, нито прегледите хвърлиха светлина върху причината или естеството на заболяването. Очевидно страдаше от остро стомашно-чревно възпаление. Но защо страдаше от това и защо никакво лекарство не го облекчаваше, бе загадката, върху която тревожно разсъждавах, докато се прибирах от Джейкъб Стрийт у дома, страшно недоволен от себе си и настроен да съчувствам на човека, който имаше нещастието да е мой пациент.