Остин Фриман
Глинената маймуна (15)

Глава петнадесета
Колекционерът модернист

Посещението ми в галерията на мистър Кемпстър ми даде само слаба представа за мистификациите, на които бе способен Торндайк, защото не е необходимо да казвам, че и най-дълбоките размишления върху разказа на Олдфийлд и върху фактите, разкрити по време на съдебното разследване, не ми помогнаха да си изясня нещата. Все още не бях в състояние да разбера, че имаме истински проблем за решаване и каква е вероятността физическите свойства на керамиката на Ганет да са от значение за разрешаването му.

Очевидно грешах. Защото Торндайк никога не гонеше химери, нито пък търсеше под вола теле. Ако той бе убеден, че има проблем за решаване, аз със сигурност можех да приема, че съществува такъв проблем; ако вярваше, че керамиката на Ганет крие ключа за разгадаването му, аз можех да приема — и наистина приех, че той е прав. Следователно чаках търпеливо и с надежда по-нататъшните му действия, които щяха да разпръснат мъглата, обвила мозъка ми.

Не стана нужда да чакам дълго. На третия ден след погребението Торндайк ми съобщи, че чрез писмо ни е уговорил среща с мистър Франсис Брумхил от Стафърд Скуеър, за да разгледаме неговата известна колекция от произведения на модернистичното изкуство. По-късно от начина, по който бяхме приети, ми стана ясно, че писмото на Торндайк трябва да е било малко заблуждаващо ако не по същество, то поне по тон. Предполагам обаче, че при дадените обстоятелства всякакви дребни резерви относно възгледите ни за съвременното изкуство бяха приемливи.

Разбира се, аз с радост се съгласих, защото горях от любопитство да разбера целта на Торндайк. Освен това колекцията съдържаше единствения опит на Ганет в скулптурата, който, ако бе равен на съдовете му, сигурно си струваше да се види. И така, тръгнахме заедно в ранния следобед и се отправихме към богатия аристократичен квартал, където обитаваше мистър Брумхил.

Цялото посещение беше низ от изненади. Първо, вратата бе отворена от лакей — същество, което смятах за напълно излязло от употреба. Щом влязохме в голямата стара къща, построена в георгиански стил, потънахме в атмосфера на нереалност, напомняща за „Алиса в страната на чудесата“ или за кошмарно посещение в лудница. Това чувство се породи още в предния салон, по чиито стени висяха странни многоцветни рамки и в тях имаше предмети, които очевидно не бяха картини, а изглеждаха като пана или платна, върху които някой твърде екстравагантен художник бе чистил четката си. Просторният под бе зает от пиедестали, върху които стояха каменни и метални буци, някои — в моите очи — съвсем безформени, докато други носеха смътни белези от неясен антропоиден характер, — човек би могъл да ги свърже с изхвърлените парчетии от работилницата на някой скулптор от Великденските острови. Гледах ги с изумление, докато лакеят обсеби шапките и бастуните ни и с подобаваща сериозност ни поведе през големия салон към красива врата с фронтон и като отвори една величествена махагонова порта, ни въведе при високопоставената особа.

От пръв поглед мистър Брумхил ми направи приятно впечатление — висок крехък човек към четиридесетте, леко прегърбен и с издадена напред глава, която те кара да мислиш, че е късоглед. Носеше очила с вдлъбнати лещи и с масивна рамка от черупка на костенурка; гледайки тези очила като специалист, аз реших, че без тях зрението му е сигурно много слабо. Но въпреки че светлосините очи, които се виждаха през тези силни лещи, изглеждаха смешно малки, те гледаха добродушно, приятелски, а тихият приятен глас затвърди това впечатление.

— От ваша страна е изключително любезно да ни дадете възможност да видим богатствата ви — каза Торндайк, след като се здрависахме.

— Напротив — беше отговорът, — облагодетелстваният съм аз. Произведенията са тук, за да бъдат разглеждани и за мен е удоволствие да ги показвам на истински ценители на изкуството. Нямам много често такава възможност, защото дори и в този златен век на прогрес в изкуството все още съществува стремеж към неговите чисто репрезентативни и пикантни страни.

Докато говореше, аз огледах стаята и особено картините, които покриваха стените, и те смътно ми напомниха един епизод от първите ми години на практикуващ лекар, когато за няколко седмици замествах главния лекар на една малка лудница (или — както казваме сега — психиатрия). Нарисуваните на тях хора — когато човек можеше да ги разпознае — определено имаха вид на психопати и като че ли ме гледаха от някоя звукоизолирана килия.

След кратък разговор, по време на който аз съзнателно мълчах, а Торндайк бе дяволски уклончив, ние продължихме с обиколка из стаята под ръководството на Брумхил, който ни осведомяваше посредством забележки и описания, напомнящи донякъде за стила на Бандърби. Имаше значителна колекция от картини — за моя радост всички от модернисти — предимно чужденци, — и всичките удивително еднакви. Навсякъде преобладаваше същата психопатна насоченост и същото странно отсъствие на всичко традиционно в живописта. Рисунките — когато имаше такива — бяха детински, рисуването бе варварски грубо и липсваше какъвто и да е разумен замисъл или сюжет.

— А сега — каза нашият домакин, спирайки пред един от тези шедьоври — ето едно произведение, което много обичам, макар че е изключение в творчеството на автора. Той рядко се проявява като реалист.

Погледнах към златната табелка под него и прочетох: „Голо тяло — Израил Попоф“. Очевидно си беше голо — явно изобразяваше голо човешко същество с кости като лошо направени кренвирши. Не го намерих страшно реалистично. Ала следващата картина — от същия художник — направо „ме хвърли в недоумение“, защото се състоеше само от безразборни струйки боя в различни, доста крещящи цветове. Очаквах обяснителните бележки, докато мистър Брумхил стоеше пред нея и я гледаше с любов.

— Това — каза той, — аз считам за истинско произведение на майстор; великолепен образец на абстрактната живопис. Съгласен ли сте с мен? — добави той, като се обърна към мен, сияещ от ентусиазъм.

Внезапният въпрос ме смути. Какво, по дяволите, искаше да каже с тази „абстрактна живопис“? Нямах ни най-малка представа. Със същия успех можеше — така поне ми се стори — да говорим за „абстрактна ампутация на бедрената става“, но трябваше да кажа нещо.

— Да — промълвих неясно, като го гледах втренчено и с ужас, — разбира се… Всъщност безспорно… Много забележително и… Ъ-ъ — щях да кажа „весело“, но навреме видях милостиво да святка червената сигнална лампа — много интересна демонстрация на цветовия контраст. Но се опасявам, че не съм съвсем наясно какво изобразява картината.

— Изобразява! — повтори той с тон на болезнена почуда. — Нищо не изобразява. Пък и защо? Това е картина. А една картина е независимо тяло. Не е нужно тя да имитира нещо друго.

— Но не, разбира се — изломотих бързо. — И все пак в една картина, човек е свикнал да вижда изображението на различни естествени предмети…

— Но защо? — прекъсна ме той. — Ако ви трябват предмети, можете да отидете и да ги видите; ако ги искате изобразени, можете да си ги фотографирате. Следователно защо трябва да им позволяваме да се явяват в картините?

Погледнах с отчаяние към Торндайк, но не получих никаква подкрепа. Той слушаше с безразличие — но от дългия си опит знаех, че зад каменното спокойствие на външността му всичко в него се тресе от смях. И така аз промърморих неясно съгласието си, прибавяйки, че е трудно да се отърве от конвенционалните възгледи, които е имал от детинство, и ние преминахме към следващата „абстракция“.

Подготвен от това неприятно преживяване, оттук нататък аз запазих дискретно мълчание, нарушавано от предпазливо изказани двусмислици, и така успях да довърша нашата обиколка из стаята без други премеждия.

— А сега — каза домакинът, когато се отдалечихме от последната картина — вие ще искате да видите скулптурите и керамиката. В писмото си споменавате, че особено се интересувате от работата на бедния мистър Ганет. Е, ще я видите в подходяща обстановка, така както той би искал да я види.

Преведе ни през салона към друга красива врата, която отвори, за да влезем в галерията за скулптури. Оглеждах се, докато влизахме, и бях доволен, че първо видяхме картините, защото сега бях подготвен за най-лошото и можех да сдържам чувствата си.

Не ще се опитвам да опиша тази стая на ужасите. Първото ми впечатление бе, че съм попаднал в ада; там цареше същата атмосфера на лудница, както и в другата стая, но бе по-неприятно, защото уродливата скулптура може да бъде по-ужасна от уродливата живопис, а в цялата колекция имаше една-едничка работа, която да се нарече нормална. Експонатите варираха от почти безформени предмети, притежаващи само някаква бегла прилика с човешка глава или фигура, каквато понякога забелязваме в чудновати по форма картофи или камъчета, до разпознаваеми бюстове или торсове; но тук лицата бяха отвратителни и скотски, а костите и телата им — безформени и с ужасни тлъстини, които предполагаха воднянка или микседем. Имаше малко керамика, груба и недодялана, но очевидно нещата на Ганет бяха най-лошото.

— Мисля, че точно това искахте да видите — каза домакинът.

Той посочи гротескна статуетка с табелка „фигурка на маймуна — Питър Ганет“ и аз я погледнах с любопитство. Ако я бях видял, където и да е другаде, щях да получа доста силен шок, но тук, в тази колекция от чудовища тя изглеждаше почти като произведение на разумен дивак.

— Имаше някакъв въпрос, който трябваше да решите, нали? — продължи мистър Брумхил.

— Да — отговори Торндайк, — всъщност въпросите са два. Първо, въпросът за оригинала. Ганет е направил три такива фигурки. Едната е в Америка, другата е дадена под наем в един лондонски музей, а тази е третата. Въпросът е коя от тях е била направена най-напред?

— Няма нищо трудно — каза домакинът. — Ганет подписваше и номерираше всичките си работи и серийният номер ще ви даде отговор, само го погледнете.

Той внимателно вдигна статуетката и като я обърна и погледна дъното й, подаде я на Торндайк.

— Виждате, че номерът е 571 Б — каза той. — Следователно трябва да има 571 А и 571 В. Ясно е, че тази е направена втора и ако огледате другата в музея, ще установите реда на копията. Ако е 571 А, то американското копие трябва да е 571 В или обратното. Какъв е другият въпрос?

— Той се отнася до оригинала. Дали е истински, или е ваден от матрица. Това май е от матрица. Ако погледнете вътре, ще видите отпечатъци от палците, така че не може да е отливка.

Той я върна обратно на мистър Брумхил, който надникна в отвора и като се убеди в казаното от Торндайк, ми я подаде. Не бях много заинтригуван, но внимателно разгледах основата и надникнах в тъмната вътрешност, доколкото можах. Плоската повърхност на основата бе гладка, но без глазура и върху нея около отвора й бе изписано със синьо „Оп. 571 Б. П. Г.“, имаше и грубо нарисувана фигура на птица, която можеше да се приеме за гъска, но аз знаех, че трябва да е корморан, бе разположена между номера и инициалите. Вътре върху неравната повърхност успях да забележа отпечатъци от палец — очевидно десен. Като я разгледах, аз върнах фигурката на мистър Брумхил, който я сложи върху поставката й и продължи разговора:

— Мисля, че и трите екземпляра са вадени от матрица, но това е само мнение. Вие какво мислите?

— Има три възможности, а като имам предвид характера на Ганет, не знам коя от тях е най-вероятната. Оригиналната фигурка сигурно е моделирана цяла. Тогава 571 А може да е или изпечена цяла, или издълбана и изпечена, или е вадена от матрица.

— Едва ли е било възможно да се изпече цяла — каза мистър Брумхил.

— Така мисли и мистър Кемпстър, но аз не съм толкова сигурен. В края на краищата някои глинени изделия се изпичат цели, например тухлите.

— Да, но няколко пукнатини в тухлата не са от голямо значение. Мисля, че най-малкото я е издълбал. Но защо е трябвало да си прави труда, след като е направил матрица?

— Не бих могъл да си обясня причината — отговори Торндайк, — освен ако е искал да запази оригинала за себе си. Това, което е сега в музея, е лично негово и мисля, че никога не го е предлагал за продан.

— Ако този въпрос е важен — каза домакинът, който очевидно бе на мнение, че не е, — това навярно може да се установи, като се види музейният експонат, който вероятно е бил направен най-напред. Не мислите ли?

— Може да е така, но може и да не е — отвърна Торндайк. — Най-задоволителният начин е да се сравнят теглата на двете статуетки. Една издълбана фигура ще е по-тежка от вадената от матрица и, разбира се, плътната ще е доста по-тежка.

— Да — съгласи се малко изненадано мистър Брумхил, — така е. Разбирам, че бихте искали да знаете точното тегло на тази фигурка. В това няма нищо трудно.

Той приближи до камината и натисна един звънец на стената. След малко вратата се отвори и лакеят влезе.

— Бихте ли ми казали, Хупър, дали имаме везни? Трябва да претеглим тази статуетка — попита мистър Брумхил.

— Разбира се, сър — беше отговорът. — Има едни везни в стаята на мистър Лоз. Да ги донеса ли, сър?

— Ако обичате, Хупър, заедно с тежестите, разбира се. И се погрижете блюдата да са чисти.

Очевидно бяха чисти; след няколко минути Хупър се появи, като носеше новички везни с пълен комплект тежести. Когато везните бяха поставени на масата заедно с тежестите, мистър Брумхил взе фигурата с безкрайна грижовност и я постави нежно върху блюдото. После, за да избегне драскотини или удари, със същата грижовност той сложи тежестите, като натрупа малък куп, докато блюдото се издигна, после изравни с тежест от десет грама.

— Един килограм и петстотин и петдесет грама — каза той. — Доста е за такава малка фигурка.

— Да — съгласи се Торндайк, — но Ганет е използувал плътен материал и не го е пестил много. Претеглих някои от съдовете му в галерията на Кемпстър; бяха невероятно тежки.

Той записа теглото на статуетката в бележника си и след като шедьовърът бе върнат на мястото му, а везните — занесени обратно, ние продължихме обиколката си из залата. Скоро Хупър се върна, носейки голям сребърен поднос с прибори за следобедния чай, остави го на малка кръгла масичка.

— Не е необходимо да ни чакате, Хупър — каза домакинът. — Когато свършим, ще си сервираме сами.

Лакеят се оттегли, а ние се обърнахме към последния от експонатите — тяло на жена в естествена големина, гола, разкривена и тлъста, чието брутално лице и изпъкнали кости сякаш крещяха за операция на щитовидната жлеза и като се впусна в подробности около възвишеното третиране на абстрактната форма и освобождението от болнавата хубост на „елементарната имитаторска скулптура“, нашият домакин остави настрана шедьоврите и подреди столовете около масичката.

— В кой музей са изложени произведенията на мистър Ганет? — попита той, докато отпиваше от отличния китайски чай.

— В един малък музей в Хокстън — отговори Торндайк. — Известен е като Народен музей на съвременното изкуство.

— А-ха — каза Брумхил, — знам го, всъщност от време на време давам моите съкровища, за да ги изложат там. Това е отличен музей. Той дава възможност на бедните хора от този безпросветен район да се запознаят с успехите на съвременното изкуство, единствена възможност.

— Музеят „Джефри“ е също наблизо — напомних му аз.

— Да — съгласи с той, — но в него има ненужни мебели, изкуство от лошото старо време. Нямат нищо такова — добави той, като махна с ръка към колекцията си.

Това, слава богу, беше безспорна истина.

— Надявам се — продължи той, — че ще успеете да намерите отговор на вашия въпрос, когато разгледате и тамошната фигурка. Не ми изглежда да има особено значение, но вие си знаете по-добре от мен.

Като се сбогувахме с нашия любезен и учтив домакин, тръгнахме към къщи, известно време вървяхме мълчаливо, всеки от нас зает със собствените си мисли. Що се отнася до основната цел на Торндайк в тая странна операция, нямах и най-смътни предположения и не помислих за това. Но самото преживяване бе твърде особено и само по себе си представляваше интерес. След малко попитах:

— Разбрахте ли нещо от всичките тия боклуци на Брумхил или от отношението му към тях?

Торндайк поклати глава.

— Не — отговори той. — За мен това е една загадка. Очевидно всички тези неща му доставят удоволствие и, изглежда, удоволствието е право пропорционално на негодността им и на отсъствието на всички обичайни — качества голямо майсторство, вярност към природата, интелектуален интерес и красота, — които досега са били считани за същност на произведенията на изкуствата. Изглежда, това е култ, мода, свързана с някакво особено душевно състояние, но какво е то, не мога да си представя. Очевидно няма никаква връзка с това, което винаги се е наричало изкуство, освен ако връзката е отрицателна. Забеляза ли, че Брумхил е изпълнен с презрение към всички велики произведения от миналото, което, мисля, е обичайното отношение на модернистите. Но не мога да проумея душевното състояние на човек, който е напълно безчувствен към творбите на великите майстори от старите школи и кипи от възторг пред тромавите имитации на произведенията на диваците или на некадърни деца.

— Да — казах аз. — И моето мнение е същото. С това разговорът приключи.