Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Джон Торндайк (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stoneware Monky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Остин Фриман. Глинената маймуна

Английска. Първо издание

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Редактор: Иванка Савова, Богомил Райнов

Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
Мистър Бандърби разяснява

Като минавах през портата, която води от „Темпъл“ на Флийт Стрийт, пред мен се изпречи автобус, временно задържан от задръстване на движението, и погледът ми случайно попадна на маршрута, нарисуван на картон, и по-точно — на „Пикадили и Бонд Стрийт“. Второто име веднага ми напомни за галерията, за която бе говорила тази сутрин мисис Ганет, и в резултат на тази асоциация аз скочих в автобуса, точно когато потегляше. Имах на разположение почти два часа и през това време можех спокойно да видя изложбата с творбите на Ганет.

В действителност изпитвах огромно любопитство, защото произведенията на Ганет винаги са били загадка за мен. Бяха така невероятно груби и несъвършени от гледна точка на керамиката. Но въпреки това чувствах, че в тях трябва да има нещо повече от това, което съм успял да открия. Сигурно аз самият не можех да ги оценя правилно, защото не само ги излагаха публично, но и ги продаваха на доста значителни цени и човек имаше чувството, че хората, които плащат, сигурно знаят за какво си дават парите. Във всеки случай сега щях да видя керамиката в подходяща обстановка и може би щях да чуя коментара на тези, които по-добре от мен можеха да съдят за нея.

Намерих много лесно галерията „Линтъндейл“, тъй като от един прозорец на първия етаж стърчеше знаме с името й, и като платих един шилинг входна такса и дадох още един за каталог, преминах въртящата се врата и веднага попаднах в асансьора.

Влизайки в главната зала на галерията, аз видях група хора — около една дузина, — събрани пред голяма стъклена витрина, очевидно заобиколили пълен, грубоват господин с хубав червен цвят на лицето и с кичур бяла коса, която стърчеше като гребен на какаду. Но вниманието ми по-скоро бе привлечено от друг господин, който стоеше настрана от посетителите и имаше вид или на собственик, или на пазач на галерията. Вниманието ми бе привлечено от нещо неопределено, което ми се стори познато. Имах чувството, че съм го виждал преди. Но не можех да си спомня къде и докато се мъчех да си спомня къде съм могъл да го видя, той улови погледа ми и се приближи с почтителна усмивка.

— Пристигате точно навреме, сър — каза той. — Известният изкуствовед мистър Бандърби тъкмо се кани да ни изнесе една малка беседа за забележителната керамика на Питър Ганет. Струва си да я чуете. Беседите на мистър Бандърби винаги са много полезни.

Сърдечно му благодарих, защото една разяснителна беседа на тази тема, изнесена от признат авторитет, бе точно това, което исках да чуя, и тъй като господинът какаду — установих, че е мистър Бандърби — току-що бе отворил една витрина и бе преместил един от съдовете на малка въртяща се стойка, подобна на статив, аз се присъединих към групата около него и се приготвих „да се превърна в слух“.

Съдът, поставен на стойката, бе един от най-грубите — недодялан, приличен на нещо средно между гнездо и саксия. Забелязах, че посетителите го гледат с очевидно смущение и мистър Бандърби наблюдава лицата им с доволна усмивка.

— Преди да ви говоря за тези забележителни произведения, трябва да ви кажа няколко думи за техния създател. Питър Ганет е уникален художник. Докато в миналото грънчарите са се стремели към все по-голяма и по-голяма сложност, Ганет е разбрал великата истина, че керамиката трябва да бъде проста и елементарна и с възхитителна смелост и вдъхновение си е поставил за цел да проследи пътя, който е извървяло човечеството чак до извора на изкуството — новокаменната епоха. Той е отхвърлил грънчарското колело и всички механични средства и изцяло разчита на този несравним инструмент — майсторската ръка на художника.

Следователно не бива да търсите механична точност или външна завършеност в тези творби. Ганет е на първо място велик стилист, който подчинява всичко на страстния стремеж към съвършената форма. Толкова за човека, а сега да продължим с керамиката.

Той спря за малко, притвори очи и наклони глава, съзерцавайки керамичната чиния на стойката. После продължи беседата.

— Като начало ви показвам този благороден и внушителен съд, защото е характерен за големия художник, от чийто гений е създаден. Той изразява в миниатюра амбициите и най-съкровените мисли и чувства на своя създател. Когато го гледаме, ние разбираме с почтително възхищение чудната сила на аналитичния метод, тънкия вкус — едновременно неуловим и всесилен, — който прави възможен този замисъл, и можем да проследим задълбочената мисъл, задълбоченото изследване — това неуморно търсене на съвършенството и абстрактната форма.

Тук една дама, която говореше с лек американски акцент, се осмели да каже, че съвсем не може да разбере какво представлява този съд. Мистър Бандърби я прикова с нападателен син поглед и отговори внушително:

— Не разбирате? Точно така! Не бива и да се опитвате! Едно велико произведение на изкуството не се създава, за да бъде разбрано. То трябва да се почувства. Изкуството няма нищо общо с интелектуалните описания. Те са нужни на науката. Емоционалното пренасяне е средството, чрез което душата на художника предава на сродни души реакциите на собствената си чувствителност към проблемите на абстрактната форма.

Сега пък друг еснаф се намеси със забележката, че не му е достатъчно ясно какво означава „абстрактна форма“.

— Да — каза мистър Бандърби, — разбирам затруднението ви. Простият език е доста тромаво средство за изразяването на тези неуловими качества, които по-скоро се усещат, отколкото се разбират. Как да ви го обясня? Може би е невъзможно. Но ще опитам.

Думите „абстрактна форма“ предизвикват у мен представа за тази основна, всеобхватна, геометрична субструктура, която се съхранява, когато всички тривиални и незначителни случаи на чисто визуалната видимост са елиминирани. Накратко, основният ритъм е главен естетически фактор, лежащ в основата на всички наши абстрактни възприятия на ограниченото пространство. Ясно ли е?

— Напълно, благодаря ви — отговори бързо еснафът, след което се скри в черупката си и повече не се обади.

Не е нужно да предавам с подробности беседата на мистър Бандърби. Частта, която цитирам, е показателна за цялата беседа. Докато слушах изразите му, отнасящи се постоянно до „ритъм“ и „съвършена абстрактна форма“, аз усещах растящо разочарование. Цялата тази мъглява многословност не ми говореше нищо. Сякаш слушах думите на Питър Ганет от устата на друг човек (макар че вероятно беше точно обратното — в ателието бях слушал думите на Бандърби от устата на друг). Както и да е, не ми каза нищо за керамиката и тъй като съмненията и опасенията ми далеч не се разсеяха, останах още по-смутен и изумен.

Но просветлението тепърва щеше да дойде. То всъщност дойде, когато изглеждаше, че цялата колекция е вече разгледана. Настъпи внушителна пауза, мистър Бандърби прекара пръсти през гребена си, като го изправи с още два инча и се взря в празната стойка.

— А сега — каза той, — като bonne bouche[1] ще ви покажа друг аспект от гения на Питър Ганет. Може ли да видим украсеното гърне, мистър Кемпстър?

Когато беше произнесено името, смътното ми усещане, че познавам собственика, се превърна в убеждение. Но независимо от голямата прилика с търговеца от Нюингстед, това определено не бе същият човек. Не можеше да бъде. Както и да е, аз го наблюдавах с интерес, докато се приближаваше бавно, като стъпваше внимателно и държеше с две ръце скъпоценното гърне, като че ли то беше Свещеният Граал или готова да избухне бомба. Постави го с безкрайно внимание и нежност върху стойката; бавно отдръпна ръце и отстъпи назад, като все още го гледаше с благоговение.

— Ето — каза Бандърби, — погледнете това!

Те го погледнаха, погледнах и аз — с изскочили очи и зяпнала уста. Беше изумително, невероятно. И все пак нямаше грешка. Познавах всяка подробност, включително следите от ключа ми и малките дупчици, направени с термометъра. Очаквах с нетърпение изказването на Бандърби и той надмина очакванията ми.

— Запазих този съд, бисера на колекцията, за края, защото макар че на пръв поглед е различен от останалите, той е характерен. Това е съвършеният и несъмнен израз на творческата индивидуалност на Питър Ганет. Той е най-голямото доказателство за взискателното, целенасочено търсене на съвършената форма и абстрактния ритъм. Той е прекрасното цвете на ръчната керамика. И обърнете внимание — не само бие на очи, че е правено на ръка (говоря за очите на специалиста, разбира се), но е очевидно, че само чрез метода на ръчното моделиране би могъл да бъде създаден. Погледнете и украсата. Забележете тази очарователна плетеница, изпълнена с такава майсторска непринуденост с нокътя на палеца — само с простия нокът; груб инструмент, бихте казали вие, но никой друг не е могъл да получи същия ефект, както са смятали и древните майстори.

Той с любов прокара пръст по отпечатъците от лъжичката за горчица и продължи:

— А сега погледнете тези прекрасни розетки. Те ни казват, че когато художникът ги е създавал, той е имал предвид цвета на глухарчето. В тази форма, напълно стилизирана, обобщение на изобразителното ниво, пренесена на нивото на максималната абстракция, ние все пак можем да проследим мисълта му.

Той спря и един от посетителите забеляза, че розетките, изглежда, са били изработени с ключ.

— Наистина — съгласи се Бандърби — и е съвсем вероятно да са били направени с ключ. Но защо не? На гения не му е нужен специален инструмент. Той използува обикновените средства, които са му под ръка. Ала тази ръка е ръката на майстор, която превръща в злато глината, до която се докосва. Така е станало и с този малък шедьовър. Тя е създала онова, което можем да наречем съвършено въплъщение на абстрактната триизмерна форма. И освен това ритъма! Ритъма!

Той млъкна, очевидно изчерпа речника си (ако подобно нещо бе възможно). После изведнъж погледна часовника си и трепна.

— Господи! — възкликна той. — Как лети времето! Трябва да тичам. Имам да посетя още четири галерии. Позволете ми да ви благодаря за вниманието и интереса, с които изслушахте простите ми обяснения, и да изразя надеждата, че някои от вас ще могат да се сдобият с произведение на един велик и знаменит художник. Имах намерение да кажа няколко думи и за изящната неопримитивна бижутерия на мистър Боулс, но времето ми изтече. Желая ви приятен ден!

Той се поклони на присъстващите и на мистър Кемпстър и забързано си тръгна, а аз забелязах как с тръгването му целият интерес към така наречените шедьоври изчезна. Междувременно мистър Кемпстър взе гърнето и почтително го отнесе обратно. Последвах го с поглед, а после и с останалата част от тялото си, защото като мистър Тайт Барнакъл[2] (или по-скоро като неговия посетител) „исках да знам, нали знаете“. Забелязах, че на гърнето е залепен червен етикет и това ми послужи за повод да поведа разговор.

— И така шедьовърът е продаден — казах аз. — Петнайсет гвинеи според каталога. Изглежда голяма сума за такова малко гърне.

— Така е — призна той, — но е музеен експонат, ръчно изработен и от признат майстор.

— Изглежда много различно от останалите неща на Ганет. Сигурно няма и съмнение, че е излязло от ръцете му?

Мистър Кемпстър бе потресен.

— Боже мой, разбира се, че няма! — отговори той. — Той сам състави каталога. Освен това…

Бързо вдигна гърнето (този път, без да го държи като Свещения Граал) и го обърна с дъното нагоре.

— Виждате, че съдът е подписан и номериран — каза той. — Няма никакво съмнение, че е работа на Ганет.

Ако заключението бе погрешно, то фактът си беше факт. На дъното на гърнето стоеше отличителният знак на Ганет — корморан, буквите „П. Г.“ и номер „оп. 961“. Това отхвърляше възможността гърнето да е било оставено между другите съдове на Ганет погрешка, най-вероятно от мисис Ганет. Очевидно измамата бе съзнателна.

Докато поставяше отново гърнето на полицата, аз се осмелих да задоволя любопитството си по друг въпрос.

— Чух мистър Бандърби да споменава името ви. Имате ли случайно нещо общо с мистър Кемпстър от Нюингстед?

— Той ми е брат — отговори той. — Предполагам, че сте забелязали приликата. Познавате ли го?

— Съвсем слабо. Бях там по време на кражбата, всъщност трябваше да дам показания при съдебното разследване, свързано с убийството на този нещастен полицай. Аз бях човекът, който го намери в гората.

— О, значи вие сте доктор Олдфийлд. Четох съобщението за разследването и, разбира се, брат ми ми разказа цялата история. Била е ужасяваща. Изглежда, че диамантите не са застраховани и се опасявам, че загубата е пълна. Едва ли е възможно да бъдат върнати. Вероятно са пръснати и ще бъде трудно да ги разпознаят поотделно.

— Съжалявам — казах аз, — че не чух беседата на мистър Бандърби за бижутерията на мистър Боулс. Имам чувството, че се нуждая от малко разяснения.

— Да — призна той, — не е по вкуса на всеки. Например брат ми за нищо на света не би я приел, макар че познава мистър Боулс и много го харесва. Между другото, като стана дума за Нюингстед, мистър Боулс е оттам.

— Така ли? Тогава брат ви сигурно оттам го познава.

— Не мога да ви кажа, но мисля, че едва ли. Вероятно се е запознал с него служебно. Знам, че има вземане-даване — съвсем дребни сделки — с мистър Боулс.

— Нима мистър Боулс използува диаманти за неолитната си бижутерия? — възкликнах аз.

— Неопримитивна — поправи ме усмихнато той. — Не, по-скоро мисля, че продава, но може да са правили размяна. Както повечето бижутери, мистър Боулс избира разни стари или повредени бижута, когато може да ги купи евтино, за да ги използува отново. Всякакви диаманти и скъпоценни камъни са му ненужни, тъй като използува само прости, необработени камъни, и то съвсем малко. Но това е само предположение, основава се на някои приказки, изпуснати от мистър Боулс. Всъщност не зная много за неговите работи.

В този момент случайно погледнах към часовника в дъното на галерията и с ужас видях, че е шест без десет. Като се извиних набързо и се сбогувах, аз напуснах галерията, изтичах по стълбите и се измъкнах на улицата. За щастие към мен идваше свободно такси, махнах и то спря. Веднага дадох адреса си, вмъкнах се в таксито и треснах вратата, като тръгнахме със скорост, обещаваща да стигна вкъщи една-две минути след шест.

Краткото пътуване не ми остави време за размисли. Но въпреки това за тези няколко минути можах да обмисля важността на скорошните си преживявания дотолкова, че да усетя дълбоко съжаление и разочарование. Човек би искал не само да говори, но и да мисли добре за мъртвите, и макар че Питър Ганет ми беше по-скоро познат, отколкото приятел, на когото не държах много, аз бях разтревожен, защото вече не бих могъл да се преструвам, че го уважавам. Съмненията, които бях изпитал и се бях опитал да разсея, вече не бяха съмнения. Сапуненият мехур се спука. Сега знаех, че големите му претенции са само дрънканици, а неговите „художествени произведения“ — чисто мошеничество.

Но историята с „украсеното гърне“ бе най-лошото. Да представиш за своя работа, направеното от друг — макар че този друг е само неопитен дилетант — беше невероятно низко; да го предложиш за продан — истинско безчестие. Не че ми се свидеха петнадесетте гвинеи; те щяха да бъдат за бедната мисис Ганет, нито съчувствах на баламата, който бе платил тази абсурдна цена. Вероятно заслужаваше всичко, което бе получил или загубил. Но мисълта, че Ганет, когото бях считал за джентълмен, се оказа обикновен мошеник, ме дразнеше.

Що се отнася до Бандърби, той очевидно беше изпечен шарлатанин. А също и пълен невежа — щом наистина вярваше, че гърнето е ръчно изработено, защото един поглед вътре щеше да му покаже явните следи от колелото. На това място размислите ми бяха прекъснати от спирането на таксито пред къщи. Изскочих навън, платих на шофьора, измъкнах ключа си и тъкмо го пъхах в ключалката, когато първият — и както се оказа, последният — пациент за тази вечер застана пред вратата.

Бележки

[1] Bonne bouche (фр.) — приятен вкус в устата след ядене. — Б.пр.

[2] Герой на Дикенс от романа „Малката Дорис“. — Б.пр.