Остин Фриман
Глинената маймуна (1)

Глава първа
Търси се престъпник

Лекарската професия има твърде много недостатъци: например прекъснати обеди и вечери, тревожни нощи и дълги, изтощителни часове на работа. Но тя си има и преимущества, защото животът на лекаря рядко бива скучен. В сравнение с този на чиновника или на банковия служител той е пълен с разнообразни преживявания и е свързан с честа смяна на обстановката, да не говорим за значението на работата от професионална гледна точка. Освен това всеки момент може да се случи така, че служебните задължения да въвлекат лекаря в центъра на някоя драма или трагедия или в непосредствена близост с някое престъпление.

Не казвам, че историята, която се готвя да ви опиша, е непосредствено свързана с професионалните ми задължения. Първото преживяване можеше да се случи на всеки. Но благодарение на медицинското си образование аз го обогатих и доведох работата докрай.

В една топла септемврийска вечер около девет часа карах бавно велосипеда си по уединен междуселски път към градчето Нюингстед, където временно пребивавах като locum tenens^[1] на някой си доктор Уилсън. Бяха ме извикали по спешност в малко селце, отдалечено на около три мили, и тръгнах не с колата, а с велосипеда, за да се пораздвижа; тъй като на отиване бях карал с всички сили поради спешността на случая, сега се връщах бавно, като се наслаждавах на мирната тишина на пътя и дори открих, че тъмнината действа отморително, когато имаш силен преден фар, който да осветява пътя, и стоп да предпазва от удар отзад.

След един завой видях няколко мигащи светлинки, които просветнаха през клоните на крайпътните дървета и ми подсказаха, че наближавам целта си. Тъй като не изпитвах особено желание да заменя тишината на полето със светлините и шума на града, слязох от колелото, и като го подпрях на една порта, извадих лулата си, но тъкмо бърках в джоба за кесията с тютюна, когато дочух нещо като писък на полицейска свирка.

Пуснах кесията обратно и прибрах лулата, като наострих слух. Звукът не бе дошъл отдалече, но не бях в състояние да преценя точно посоката. Знаех, че коларският път зад портата заобикаля една горичка, а от него се отклонява пътечка към нея и ми се стори, че звукът дойде точно оттам. Но в тъмното гората не се виждаше, въпреки че можех да съдя къде е по няколкото купчини дърва, най-близката, от които се мержелееше в мрака.

Угасих светлините на колелото и тъкмо преценявах дали е разумно да тръгна по пътя, за да видя какво става, когато пронизителният писък на полицейската свирка прозвуча отново, значително по-близък и доста по-кратък, последван от гласове — явно гневни гласове, придружени от неясните шумове на човешки тела, промъкващи се бързо между храсталаците в гората, откъдето звуците сега се чуваха съвсем ясно. Аз се прехвърлих през портата и бързо тръгнах по коларския път, като се стараех да вървя съвсем безшумно и да не пропусна нищо подозрително. Пътят минаваше между купчините дърва, които изплуваха пред мен и изглеждаха необикновено големи в здрача, а близо до последната от тях имаше каруца, която бях склонен да разгледам по-подробно с помощта на джобното си фенерче, но след това прецених, че ще е по-благоразумно да не светя. Продължих с фенерчето в ръка, вперил очи в тъмното, като се ослушвах за нови звуци.

Но нищо не се чуваше. Тишината наоколо вече не беше отморителна, а страшна и злокобна и едва доловимите нощни звуци — тихото цвъртене на прилеп, шумоленето на листата и далечното, странно бухане на бухал — я правеха по-дълбока, вместо да я нарушават.

Сега вече можех да различа гората като мъглява маса от по-плътен мрак и излязох на пътечката, която криволичеше към нея. Като реших, че това е правилната посока, завих и тръгнах по нея — с немалко усилие, защото беше съвсем тясна, — докато навлязох в черната сянка на гората. Тук спрях, за да се ослушам, докато се взирах в непрогледната тъма. Но до слуха ми достигна само лекият шепот на листата. Каквото и да бе станало, сега всичко наоколо тънеше в покой и докато вървях към гората, започнах с тревога да си задавам въпроса какво ли предвещава този странен и внезапен покой. Не бях направил и две-три крачки и тъкмо навлизах в гората, когато получих отговора. Съвсем неочаквано видях в краката си проснатото тяло на мъж.

Веднага светнах фенерчето и неговият лъч в миг ми разкри трагичната история. Това беше полицаят, чиято свирка бях чул — тя още висеше на верижката. Той бе гологлав и отначало реших, че е мъртъв, но когато коленичих до него, видях, че още диша, забелязах и тънка струйка кръв, бликаща от невидима рана над ухото. Потърсих много внимателно раната, като опипвах леко, и веднага открих меко място в черепа, което след предпазлива палпация определих като хлътване.

Премерих пулса — типичния за мозъчна контузия пулс, — прегледах очите, но нямаше никакво съмнение за сериозността на състоянието му. Счупеният череп притискаше мозъка и вероятно с всеки изминат миг налягането се увеличаваше от вътрешен кръвоизлив. Въпросът бе какво да се прави. Тук с нищо не можех да му помогна, но и не можех да го оставя, за да потърся помощ. Беше ужасна дилема: каквато и помощ да му окажех, тя трябваше да е бърза, а пясъчната струйка на живота му бавно изтичаше, докато седях, коленичил безпомощно до него.

Изведнъж си спомних за свирката. Нейният звук ме бе довел на това място, сигурно щеше да доведе и други. Вдигнах я до устните си и я надух силно и продължително, после още веднъж и още веднъж. Острият, пронизителен, зловещ писък, който наруши мъртвешкия покой на гората и разбуди птиците, разтърси пренапрегнатите ми нерви. За мен беше болезнено непоносимо да вдигам този отвратителен шум, но друг изход нямаше. Трябваше да продължавам, докато ме чуят и привлека някого на това отдалечено и усамотено място.

Действията ми имаха много по-бързи резултати, отколкото очаквах; тъкмо вдигах отново свирката, когато чух шум откъм гората — сякаш някой се провираше през храстите. Насочих лъча на фенерчето и се изправих от предпазливост, докато видя кой и какъв е новодошлият. Почти в същия миг откъм гората се появи светлина, която проблесна и изчезна, сякаш някой носеше фенер между дърветата. След това засвети ярко и се насочи право към мен, докато новодошлият се показа от гората. За кратко време бях заслепен от светлината на фенера му, но когато се приближи, осветих го и аз и видях, че е полицай. Очевидно той току-що бе видял тялото в краката ми, защото изведнъж ускори крачка и пристигна толкова задъхан, че няколко мига стоя безмълвен, като осветяваше с фенера бездиханния си другар, дишаше тежко и го наблюдаваше втренчено с учудване и ужас.

— Господ да ни е на помощ! — след малко успя да изрече той. — Какво, по дяволите, се е случило? Кой надуваше тази свирка?

— Аз — отговорих му, при което той кимна и като ме освети още веднъж и ме огледа изпитателно, попита настойчиво:

— Вие кой сте и как се озовахте тук?

Накратко обясних случилото се и добавих, че е крайно необходимо раненият да бъде пренесен в болница колкото се може по-бързо.

— Значи не е мъртъв? — попита той. — Казвате, че сте лекар? Не можете ли да направите нещо за него?

— Тук не мога — отговорих аз. — Той има много дълбока фрактура на черепа. Ако нещо може да се направи, то трябва да стане в болница; трябва да бъде пренесен много внимателно. Ще имаме нужда от линейка. Можете ли да отидете за линейка? Колелото ми е подпряно долу на портата.

Той размисли няколко минути. Очевидно имаше причина да се колебае, защото отговори:

— Не бива да се отдалечавам от това място, онзи убиец сигурно се спотайва някъде в гората. А и вие не бива да оставяте тоя нещастник. След мен имаше още един човек. Ей сега ще дойде, ако не е загубил пътя. Май е по-добре да се върна малко назад и да го потърся.

Той насочи лъча на фенера си към гората и тъкмо се канеше да се върне, когато в далечината се чу слаб глас; очевидно нас викаха.

— Вие ли сте, мистър Кемпстър? — извика полицаят.

Отговорът явно беше утвърдителен, макар че не разбрах какво точно каза човекът; след около минута той излезе от гората и забърза към нас. И мистър Кемпстър също като полицая беше в доста тежко състояние поради усилията си — известно време той стоеше, дишаше тежко и се държеше за сърцето, докато гледаше ужасено проснатото на земята тяло.

— Можете ли да карате колело, мистър Кемпстър? — попита полицаят.

Мистър Кемпстър успя да прошепне, че може, макар да не е кой знае какъв велосипедист.

— Е — каза полицаят, — трябва ни линейка, за да закараме тоя нещастник в болницата. Ще можете ли да вземете колелото на доктора и да отидете до полицейския участък да разкажете за случилото се?

— Къде е колелото? — попита мистър Кемпстър.

— Подпряно е на портата, там, където започва коларският път — казах аз и добавих: — Можете да вземете моето фенерче, а аз ще ви изпратя до края на пътеката.

Той се съгласи с желание, помислих си аз, това място май не му хареса особено. После му подадох фенерчето и го съпроводих до пътя, а когато се върнах, полицаят бе коленичил до другаря си и го разглеждаше на светлината на фенера.

— Не, не мога да го проумея — каза той, като се приближих. — Не са го изненадали. Май здравата са се борили. Няма му палката. Онзи трябва да е успял да му я измъкне от ръката, но не мога да си представя как е станало. Доста як ще е бил тоя, дето е измъкнал полицейската палка от ръката му, когато той точно от това се е пазил.

— Изглежда силен, обесникът — казах аз. — Трябва да е бил страхотен удар. Черепът е пукнат като яйчена черупка.

— Бандит! — измърмори полицаят. И като помълча, запита: — Смятате ли, че ще умре, докторе?

— Опасявам се, че шансовете му не са много големи — отговорих аз, — и колкото по-дълго чакаме линейката, толкова повече намаляват.

— Е, ако мистър Кемпстър побърза, няма да чакаме много. В участъка няма да се бавят и секунда.

Той се изправи и светна с фенера си първо към гората, после към купчините дърва. Изведнъж изсумтя възмутено и възкликна ядно:

— По дяволите! Мистър Кемпстър се връща! — Той освети приближаващата се фигура и когато тя дойде по-наблизо, силно извика: — Какво има, сър? Мислехме, че вече сте на половината път!

Мистър Кемпстър бързо приближи, като дишаше тежко и бе явно обиден от тона на полицая.

— Там няма колело — каза той троснато. — Някой трябва да е духнал с него. Търсих навсякъде, но няма и следа.

Полицаят изруга така, както един добър полицай никога не бива да ругае.

— Това вече преля чашата — заключи той. — Тоя мръсен убиец сигурно ви е видял да се приближавате, докторе, и веднага щом сте се скрили от погледа му, се е качил на колелото и е изчезнал. Сигурно фарът ви е светел?

— Светеха и фарът, и стопът — отговорих аз, — но ги изгасих, преди да тръгна по пътя. Разбира се, ако той е бил някъде наблизо, ако се е криел зад купчините дърва например, могъл е да види светлините, когато съм наближил портата.

— Да — мрачно се съгласи полицаят, — имал е късмет. Значи се е измъкнал, и то завинаги, освен ако не е оставил някакви следи.

Мистър Кемпстър изпъшка:

— Ако ви се е измъкнал от ръцете, той ми е задигнал около десет хиляди лири имущество. Това разбирате ли? — извика той възмутено.

— Да, след като ми го казахте — отговори полицаят, като добави без особено съчувствие: — Имате лош късмет, но все пак сте по-добре от горкия ми другар, който се е опитал да ви възвърне имуществото. Но не бива да стоим и да си приказваме. Щом човекът е изчезнал, тук няма нужда от мен. Ще изтичам да докладвам в участъка. Вие може да останете с доктора, докато се върна с линейката.

Обаче на мистър Кемпстър му беше дошло твърде много.

— Няма смисъл да оставам — каза той, като ми върна фенерчето. — Ще се върна с вас през гората и ще се прибера, за да видя какво точно е отмъкнал разбойникът.

Полицаят не скри недоволството си от това решение, но не каза нищо. Като се сбогува набързо, той насочи фенера си към гората и закрачи така, че накара спътника си да подтичва след него. И когато светлината се изгуби между дърветата, а шумът от стъпките им заглъхна в далечината, аз останах отново сам с пациента си, обгърнат от мрак и тишина, нарушавана от време на време от стоновете на ранения.

Имах чувството, че са изминали часове, откакто си тръгна полицаят; часове на изтощително очакване и тревога. Взех фенера на пациента си и от време на време го оглеждах на светлината му. Разбира се, подобрение нямаше; и все пак всеки път, когато напипвах пулса му, аз се учудвах, че още се усеща. Знаех, че всъщност положението му се влошава с всяка измината минута и става все по-съмнително дали ще стигне жив до болницата.

После мисълта ми се отклони към колелото и неизвестния крадец. Бяхме приели, че е изчезнал с него и по всяка вероятност бе точно така. Въпреки това беше напълно възможно колелото да е задигнато от някой скитник или случаен минувач, а крадецът да се спотайва някъде наблизо. Но тази вероятност не ме тревожеше, защото той не би имал причини да ме нападне.

От крадеца мисълта ми се насочи към ограбения. Кой и какъв бе мистър Кемпстър? Какво ли му беше задигнал крадецът? Няма много неща, които струват десет хиляди и могат да се носят в джоба. Вероятно плячката се състоеше от някакви скъпоценности. Но това не ме интересуваше. Цената на имуществото, и то на такова маловажно имущество, като някакви си скъпоценности, е твърде ниска в сравнение с един човешки живот. Вниманието ми, отвлечено за момент, отново се насочи към неподвижно лежащия в краката ми човек, чийто живот висеше на косъм.

Най-сетне безкрайното, както ми се стори, бдение завърши. Долу от пътя се чу ясният звън на камбанката на линейка и сред крайпътните дървета светнаха фарове. След това ярката светлина на два мощни фара освети полето, като очерта ясно силуетите на купчините дърва, което ми подсказа, че линейката минава портата. Наблюдавах как светлината на фаровете става все по-силна с всеки изминат миг, видях ги да изчезват зад купчините и след това да се появяват пак, докато автомобилът напредваше по коларския път и накрая зави по пътечката.

Той спря на няколко крачки от мястото, където лежеше раненият, и от него веднага изскочиха няколко души, между които един полицейски инспектор и полицаят, който бе тръгнал с Кемпстър. Инспекторът ме поздрави учтиво и като гледаше лежащия си подчинен с голяма загриженост, ми зададе няколко въпроса, докато двама униформени мъже извадиха носилка и я поставиха до ранения. Помогнах им да го положат в носилката и да го настанят в линейката. След това се качих и аз, докато обръщаха колата, а инспекторът дойде, за да погледне още веднъж пострадалия.

— Няма да дойда с вас, докторе — каза той. — Имам на разположение взвод полицаи със силни фенери, ще претърсим гората.

— Но човекът почти сигурно е изчезнал с моето колело — казах аз.

— Знам — отговори той. — Ние няма да търсим него. Трябва ми палката на тоя нещастник. Ако крадецът е успял да му я измъкне от ръцете, по нея сигурно ще има отпечатъци. Във всеки случай надявам се да е така, защото това е единствената ни възможност да го идентифицираме.

И тъй като линейката бе готова за тръгване, той се обърна и докато се движехме към коларския път, видях го да влиза заедно с полицая и трима цивилни в гората, която бе осветена от фенерите на петимата с ярка, почти дневна светлина.

Излязохме на пътя и линейката за кратко време стигна до болницата. И все пак пътуването не беше продължило малко. Когато носилката бе внесена в кабинета за спешни случаи и поставена на масата, още първият тревожен поглед показа, че мъждукащата свещ на живота му е угаснала. Хирургът, повикан по телефона, напразно мереше пулса и прислушваше сърцето. Горкият полицай Мърей — това бе името му — бе изпълнил последния си служебен дълг.

— Лоша работа — каза хирургът, като остави слушалката и прокара пръст по вдлъбнатината на черепа на мъртвия, — но се съмнявам, че щяхме да направим нещо, дори да го бяхте докарали жив. Ударът е бил страхотен. Другият е постъпил глупаво, като е ударил толкова силно, защото сега ще бъде обвинен в предумишлено убийство — разбира се, ако го хванат. Надявам се, че ще го хванат.

— И аз също, но се съмнявам, че ще успеят. Изглежда, е намерил колелото ми и е избягал с него, а сигурно и никой не го е видял отблизо, за да го разпознае.

— Хм — изсумтя хирургът. — Жалко! Ама и вие нямате късмет, макар да съм сигурен, че ще ви върнат колелото. Междувременно бих могъл да ви закарам с колата си.

С радост се съгласих и като погледнахме за последен път мъртвия полицай, излязохме заедно, за да се приберем всеки у дома си.