Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Джон Торндайк (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stoneware Monky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Остин Фриман. Глинената маймуна

Английска. Първо издание

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Редактор: Иванка Савова, Богомил Райнов

Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Съдебното разследване

На четвъртия ден след моето приключение получих призовка да присъствам на съдебното разследване — което бе поотложено, за да може полицията да събере всички възможни факти — и своевременно се явих в малката зала на кметството, където се водеше разследването. Когато влязох, уводната част беше свършила, но бях тъкмо навреме за встъпителната реч на съдия-следователя, отправена към съдебните заседатели. Тя бе съвсем кратка и не съдържаше нищо повече от неговото предварително обявено намерение да изслуша показанията според хронологичния им ред — което ми се стори много разумно, — тъй като трагедията щеше да се разкрие постепенно. Пръв беше мистър Артър Кемпстър, който по молба на следователя започна да разказва за известните нему събития.

— Аз съм търговец на диаманти, имам кантора в Хатън Гардън и частно жилище в Хоторнс, Нюингстед. В петък, шестнайсети септември, се завърнах от Холандия и от Харидж пристигнах направо в Хоторнс. В Амстердам купих пратка диаманти — бяха в книжен пакет, сложих ги във вътрешния джоб на жилетката си, когато пристигнах съвсем навреме за вечеря. След като вечерях, отидох в кабинета си да разгледам диамантите и да ги претегля на специалните везни, които имам за целта. Когато свърших с тегленето и ги разгледах един по един, прибрах везните и потърсих лупата, с която обикновено проверявам как са шлифовани камъните. Но не можах да я намеря. Спомних си, че съм я използувал в трапезарията, която е до кабинета ми, затова отидох да проверя дали не е там. Скоро я намерих и се върнах в кабинета. Но когато се приближих до масата, на която бях оставил диамантите, за мое учудване видях, че са изчезнали. Тъй като никой не би могъл да влезе в кабинета през вратата, погледнах към прозореца — видях, че е отворен, макар да беше затворен, когато отидох в столовата.

Незабавно изтичах през столовата към входната врата и когато излязох навън, видях човек, който бързо крачеше надолу по алеята. Когато изтичах, той бе стигнал почти до края й и като ме чу, хукна, зави край ъгъла и изчезна. Втурнах се с всички сили по алеята и като стигнах пътя, успях да го видя в далечината как бяга с всички сили към полето. Последвах го толкова бързо, колкото можех, но видях, че взема преднина. И когато завих по Баскоум Авеню, забелязах един полицай, който минаваше наблизо. Дадох му знак и щом дотича, разказах му съвсем накратко за случилото се; тъй като крадецът още се виждаше, той хукна след него. Аз го последвах, доколкото можех, но вече се задъхвах и не успявах да го догоня. Видях как крадецът побягна по пътя и се прехвърли през портата и го изгубих от погледа си.

Реших, че е безполезно да ги следвам, затова се върнах обратно в града да търся помощ. На главната улица срещнах полицая Уеб и му разказах какво се случи. Отправихме се към мястото, където бе изчезнал крадецът. Прехвърлихме портата, прекосихме една ливада и навлязохме в гората, но там се изгубихме, тъй като бяхме изпуснали пътеката. Докато пресичахме ливадата, чухме полицейска свирка откъм гората, а когато навлизахме в нея, чухме я още веднъж. Ала не успяхме да определим откъде идва звукът, а и пътя не успяхме да намерим.

Доста време след това чухме три продължителни изсвирвания и в същия момент забелязахме блещукаща светлинка, така че хукнахме към нея — всъщност хукна полицаят, защото аз бях доста изтощен. Накрая намерих пътя и видях доктор Олдфийлд да стои до покойния, който лежеше на земята. Полицаят Уеб предложи да взема колелото на доктор Олдфийлд и да отида до полицейския участък, а докторът ми даде фенерчето си да осветявам пътя до портата, където си бил оставил колелото. Когато стигнах до портата, там нямаше и следа от велосипед, така че се върнах и казах това на полицая, а той реши да отиде сам до участъка и се върнахме заедно през гората. Като стигнахме до ливадата, той избърза напред, а аз се прибрах вкъщи.

— Значи отидохте в трапезарията. И колко време ви нямаше в кабинета? — попита съдия-следователят.

— Според мен около две минути. Не повече от три.

— Казахте, че прозорецът на кабинета е бил затворен, когато сте излезли. Беше ли спуснат райберът?

— Не, горното прозорче не беше затворено. Отворих го, като влязох в кабинета след вечеря, тъй като вечерта бе топла, а в стаята бе доста задушно.

— Бяха ли спуснати транспарантите?

— Транспаранти няма, само две плътни пердета. Когато влязох, бяха спуснати, но ги дръпнах малко, за да отворя прозореца и е възможно да съм ги оставил така; всъщност сигурен съм, че ги оставих така.

— Мислите ли, че някой минувач е могъл да погледне в стаята?

— Да. Кабинетът е на първия етаж — на около два фута от земята — и первазът на прозореца е на височината на рамото ми, така че отвън човек много лесно може да погледне в стаята.

— Прозорецът към главната алея ли гледа?

— Не, към пътеката, която води към задната част на къщата.

— Сигурно не сте чули да се отваря прозорецът?

— Не, не бих могъл да го чуя от столовата. Той се отваря много леко. Всички панти на прозорците ми са смазани, за да не скърцат.

— На лесно място ли бяха диамантите?

— Да, лежаха на масата на купчинка върху парче черно кадифе.

— Скъпи ли бяха?

— Доста скъпи. Цялата пратка е около десет хиляди лири. Петнайсет диаманта, и всичките са изключителни екземпляри.

— Бихте ли могли да ги познаете, ако ги намерим?

— Лесно мога да позная цялата пратка, а мисля, че мога да разпозная и отделните камъни. Претеглих ги един по един, а също и всички заедно и ги описах, дал съм копие на полицията.

— Беше ли взето нещо друго, освен диамантите?

— Нищо, дори и хартията. Крадецът сигурно ги е сграбчил и ги е пуснал в джоба си.

С това показанията на мистър Кемпстър свършиха. Някои от съдебните заседатели искаха да чуят повече подробности за диамантите, но съдия-следователят учтиво им напомни, че разследването се занимава не с грабежа, а с убийството на полицая Алфред Мърей. Тъй като нямаше други въпроси, показанията бяха прочетени и подписани и свидетелят бе освободен.

Заех мястото на мистър Кемпстър и следвайки хронологията на събитията, започнах като него показанията си с разказ. Не е необходимо да повтарям и него, и въпросите, които го последваха, тъй като вече ви разказах за моето участие в тази история. Нито пък е необходимо да повтарям показанията на Уеб, защото почти се покриваха с тези на Кемпстър. Когато полицаят се оттегли, извикаха името на доктор Джеймс Тансли и хирургът, когото срещнах в болницата, излезе отпред.

— Вие сте изследвали трупа на убития — каза съдия-следователят, когато на встъпителните въпроси бе отговорено. — Бихте ли ни казали в какво състояние бе той?

— При външния оглед открих дълбоко хлътване на черепа с диаметър пет сантиметра и половина на два сантиметра и половина над лявото ухо и контузна рана с дължина два сантиметра и три четвърти. Раната и хлътването вероятно са причинени от силен удар с тъп предмет. Няма белези от други удари. След като отворих черепа, открих следното: твърдата костна обвивка на черепа е раздробена на частици, които са се забили в мозъчното вещество и са причинили сериозни разкъсвания. Увредени бяха и една-две артерии, а една бе скъсана, което беше довело до силен кръвоизлив в мозъчната кухина, предизвикал огромно налягане върху кората на мозъка.

— Каква е според вас причината за смъртта?

— Непосредствена причина за смъртта са разкъсванията и мозъчният кръвоизлив, но, разбира се, решаващ фактор е бил ударът, причинил тези наранявания.

— И е чиста формалност да ви питам може ли да е самонараняване, нали така?

— Да, напълно невъзможно е ударът да е бил нанесен от самия пострадал.

Това беше най-същественото от показанията на лекаря. Когато той приключи и беше освободен, призоваха инспектора Чарлз Робъртс и той зае свидетелското място. Както и другите свидетели, по искане на съдия-следователя той започна с общо изложение на фактите.

— Тъй като началникът на полицията отсъстваше, като чух доклада на полицая Уеб, аз наредих на сержанта да вземе линейката и да тръгне със спасителната група. Когато пристигнахме на мястото, където лежеше убитият, погрижих се да го настанят в линейката, под лекарско наблюдение, а ние влязохме в гората. Всеки от отряда бе снабден със силно фенерче, така че работехме при добро осветление. Не намерихме никакви следи от човек, но открихме каската на убития близо до пътя. Тя бе смачкана, вероятно е била съборена от някой клон. Най-вече търсихме палката на убития и накрая я намерихме съвсем близо до мястото, където бе лежал. Вдигнах я за каишката и я отнесох така в участъка, където я изследвах внимателно и открих няколко пръстови отпечатъци. Не се опитах да ги снема, а закачих палката в шкафа и го заключих. На другата сутрин докладвах на началника и му дадох ключа от шкафа.

— Намерихте ли следи от беглеца?

— Не. Отидохме до портата и намерихме следи около мястото, където е стоял велосипедът. Можахме да видим, че е бил избутан до шосето. Но на самото шосе нямаше никакви видими следи.

— Намерихте ли колелото?

— Да. Два дни след кражбата колелото бе намерено под един навес близо до шосето за Лондон, на около три мили от Клей Уд. Изследвах го внимателно с проявителен прах, за да открия отпечатъци, имаше много, но бяха размазани и неразличими.

Това бяха в общи линии показанията на инспектора и тъй като нямаше други въпроси, той бе освободен, мястото му зае началникът на полицията Хърбърт Паркър, който продължи разказа на инспектора за палката на мъртвия полицай.

— Ключът от шкафа ми бе предаден от инспектор Робъртс, както каза и той. Отключих и извадих палката, която разгледах на силна светлина с лупа. Можах да видя няколко пръстови отпечатъци по дръжката й. Поради мястото и разположението им реших, че ги е оставил убиецът, когато е измъкнал палката от ръцете на убития. Забелязваха се върху гладката повърхност, но не бяха достатъчно ясни, за да се заснемат без проявител. Не се опитах да ги проявя, защото, имайки предвид важността им, сметнах, че е по-добре да предам палката непокътната на специалистите от Скотланд Ярд. Опаковах я така, че следите по дръжката да се запазят от всякакъв допир и я занесох в отдела за дактилоскопска експертиза в Скотланд Ярд, предадох я на началника му, който я изследва и прояви отпечатъците с графитен прах.

Тогава видяхме четири различими отпечатъка, очевидно от лява ръка — единият беше от палец, бе съвсем ясен, а отпечатъците от другите три пръста, макар и не толкова ясни, добре се различаваха. Веднага след като бяха проявени, ги снимахме и когато снимките бяха готови, връчихме ги на специалисти, които преровиха картотеката. Установи се, че такива отпечатъци няма в цялата картотека — нито в основната й част, нито в отделните папки.

— И какво означава това?

— Означава следното: тъй като такива отпечатъци няма в основната колекция — там се съдържа пълен комплект отпечатъци, снети в затворите, — сигурно е, че този човек никога не е бил съден, и тъй като ги няма и в папките с лични отпечатъци, няма доказателства, че някога е бил замесен в престъпление. Накратко: като се имат предвид пръстовите отпечатъци, този човек не е известен на полицията.

— Много жалко — каза съдия-следователят. — Изглежда, че няма никаква възможност да се установи кой е престъпникът.

— Не бих казал това — отговори началникът на полицията. — Сега неговите отпечатъци са в Скотланд Ярд и ако някога попадне в затвора и му вземат отпечатъци, той ще бъде идентифициран и съден. И тогава има голяма вероятност да намерим диамантите и да разкрием самоличността на крадеца.

— Да се надяваме, че ще стане така — каза съдия-следователят. — Но за това разследване е важен фактът, че засега самоличността на убиеца е неизвестна. Имате ли да добавите нещо?

— Има още една подробност — отговори полицаят. — След като отпечатъците бяха заснети, изследвахме палката и открихме ясни следи от кръв и два косъма. Космите и палката се съхраняват, а аз изпратих в Скотланд Ярд няколко косъма и кръвна проба от трупа на убития.

— Това може да послужи като потвърждение — каза съдия-следователят, — въпреки че нямаме съмнения, що се касае до причината за смъртта. И последният ми въпрос. Като човек, опитен в тази област, имате ли някаква представа как е станало всичко и какво представлява престъпникът?

— Що се отнася до престъпника, моето впечатление — което споделят и колегите ми — е, че той не е закоравял убиец. Цялата история показва, че е аматьор. Човекът няма досие в полицията, очевидно е бил невъоръжен и не се е показал нито вещ, нито опитен. Изглежда, някой случаен човек, вероятно скитник, се е вмъкнал случайно в имението, обикалял е около къщата и когато стигнал осветен прозорец, погледнал между пердетата, видял мистър Кемпстър да тегли диамантите и да ги разглежда върху черното кадифе. После мистър Кемпстър е излязъл от стаята и ето ти големия шанс за крадеца на дребно. Човекът просто е отворил прозореца, покатерил се е, грабнал диамантите, скочил долу и хукнал да бяга. Всеки може да го направи. От наша гледна точка тъкмо това е лошото в този случай. От друга страна, тъй като му е за първи път и не знае тънкостите на занаята, ще изпадне в голямо затруднение, когато се опита да продаде диамантите.

Съдия-следователят се съгласи с тази възможност, но не прояви особен интерес. Тъй като бе получил всички възможни показания, свързани с разследването, той освободи началника на полицията и взе думата, за да обобщи накратко фактите:

— Това, което имам да ви кажа, господа съдебни заседатели, е малко — започна той. — Вие чухте показанията, които разкриват цялата тъжна история. Навярно не изпитвате никакви съмнения, че доблестният полицай, чиято трагична и преждевременна смърт е предмет на това съдебно дирене, е убит от избягалия крадец. Но трябва да изтъкна, че ако вашето становище е такова, законът ви задължава да признаете за виновен в предумишлено убийство този неизвестен човек. В това отношение законът е съвсем категоричен. Ако някой, извършвайки углавно престъпление, убие или косвено причини смъртта на друг човек, той се обвинява в предумишлено убийство, независимо дали наистина е възнамерявал да убие, или не.

Няма доказателства дали беглецът е искал, или е възнамерявал да убие полицая. Но той му е нанесъл удар, с който е могъл да го убие и в действителност го е убил, а в същото време беглецът е извършил и углавно престъпление. Следователно той се обвинява в предумишлено убийство. Това е всичко, което имам да кажа.

Явно заседателите вече бяха взели решение по въпроса, защото след съвсем кратко заседание председателят обяви, че всички са съгласни с присъдата.

— Смятаме — продължи той, докато следователят взе писалката си, — че полицаят е бил убит в Клей Уд от непознатия, който е влязъл в къщата на мистър Кемпстър, за да извърши кражба.

Следователят кимна.

— Да — каза той, — аз съм напълно съгласен с вас и ще внеса предложение този неизвестен човек да бъде съден за убийство. Сигурен съм, че ще се присъедините към мен, за да изкажем нашите най-дълбоки съболезнования на семейството на доблестния полицай, който е пожертвал живота си при изпълнение на служебния си дълг.

Така тъжно завърши приключението, при което за пръв път бях въвлечен в непосредствена близост със сериозно престъпление. Най-малкото имах чувството, че това е краят му, че за последен път слушам за тази трагедия и за зловещата призрачна фигура, минала така близо край мен в края на гората. Това бе понятно, защото бях играл ролята на статист в тази драма и вече нямах нищо общо с нея, пък и връзките ми с Нюингстед и жителите му щяха да бъдат прекъснати, когато титулярят доктор Уилсън се завърнеше от отпуск.

Но при все това, аз грешах, както ще се убедите сами по-нататък.