Остин Фриман
Глинената маймуна (14)

Глава четиринадесета
Доктор Джървис е озадачен

Развитието на описаните събития ме завари в твърде объркано състояние, когато ролята на разказвач ми бе поверена от моя приятел Олдфийлд. Изглеждаше, че Торндайк провежда нещо като разследване. Но защо? Случаят Ганет не бе наша работа. Никой клиент не ни бе ангажирал да го разследваме, а простият академичен интерес към него не можеше да оправдае големия разход на ценно време и усилия.

Какво ли имаше за разследване? От гледна точка на съдебната медицина — нищо интересно. Всички факти бяха известни и макар че бяха достатъчно страшни, не представляваха голям научен интерес.

Смъртта на Ганет не бе загадка, това си бе явно и несъмнено убийство, и ако начинът му на живот изглеждаше забулен в тайнственост, това не бе наша работа, нито пък на когото и да било друг, след като той бе мъртъв.

Изглежда обаче точно тези очевидно противоречиви факти занимаваха вниманието на Торндайк. Почти сигурно беше, че зад обичайната работа в ателието се криеха други дейности, най-малкото съмнителни, ако не и незаконни и, изглежда, Торндайк си бе поставил за задача да открие какви са точно, докато за мен това засягаше изключително полицията и опитите й да открие неуловимия Боулс.

За пръв път се досетих за странния подход на Торндайк към тази задача на следващия ден след паметната вечеря на Оснабъро Стрийт. Докато се прибирахме, той предложи да надникнем в галерията, където беше изложена керамиката на Ганет, и аз с готовност се съгласих, тъй като бях твърде любопитен да видя как изглеждат тези забележителни произведения. Така че беше напълно естествено отначало вниманието ми да е изцяло погълнато от експонатите, когато влязохме в храма на изящните изкуства.

Не ще направя опит да опиша тези смайващи произведения, защото имам чувството, че бедният ми речник не е достоен за тази задача. Има неща, които трябва да видиш, за да повярваш, че съществуват, и керамиката на Ганет бе едно от тях. Колкото и точен да беше Олдфийлд в описанията си, аз се оказах напълно неподготвен за невероятната действителност. Но не е необходимо да се занимавам с това. Ще спомена само, че ми изглеждаха като негодни предмети, направени от много малки ученици в час по ръчен труд, и ще отмина този въпрос — както всъщност и направих, — за да продължа с истинската цел на посещението ни.

Може би думата „истинска“ е неподходяща, защото в интерес на истината трябва да кажа, че целта на посещението изобщо не ми бе ясна. Мога да проследя този неразбираем низ от случки, като оставя истинският им смисъл да изплува по-късно с развитието на събитията. И докато успях да се осъзная от първоначалния шок и да се убедя, че не съм жертва на зрителна измама, Торндайк вече се бе представил на собственика на галерията, мистър Кемпстър, и явно обсъждаше експонатите от много странна гледна точка:

— Като се има предвид — казваше той, когато се присъединих към тях — плътността на материала и дебелината на стените, бих казал, че тези съдове са доста тежки и неудобни.

— Тежки са — призна мистър Кемпстър, — но вие виждате, че това са предмети за колекции. Те не са предназначени за употреба. Например едва ли бихте искали да подадете ето това през масата.

Той вдигна голямо масивно гърне и го подаде на Торндайк, който го взе и го претегли на ръка с насмешлива сериозност.

— Да — каза той, докато го подаваше на мистър Кемпстър, — изключително тежко е за размерите си. Бихте ли казали колко тежи? Аз предполагам, че е почти четири килограма.

Той сериозно погледна към явно озадачения мистър Кемпстър, който опита отново и се съгласи с преценката на Торндайк.

— Но не е необходимо да гадаем — добави той. — Ако ви интересува този въпрос, можем да го претеглим. В кабинета ми има везни. Бихте ли искали да узнаете истинското му тегло?

— Много сте любезен — отговори Торндайк, при което Кемпстър взе гърнето и ние го последвахме в кабинета му, като че се канехме да извършим някакво жертвоприношение. Там безформеното гърне бе поставено на везните и излезе, че тежи три килограма и осемстотин грама.

— Да — каза Торндайк, — то е неестествено тежко за размерите си. Теглото предполага изключително плътен материал.

Той замислено погледна гърнето, а след това извади от джоба си рулетка и внимателно започна да измерва съда, докато мистър Кемпстър го гледаше като сомнамбул. Но Торндайк не само го измери. Той записа измерванията в бележника си заедно с теглото на гърнето.

— Проявявате голям интерес към работата на бедния мистър Ганет — каза мистър Кемпстър, докато Торндайк пъхаше бележника в джоба си.

— Да — отговори Торндайк, — но не като любител на изкуството. — Вече ви споменах, че се опитвам да изясня твърде мъгливите обстоятелства около изчезването му, защото съм нает от мисис Ганет.

— Не бих могъл да предположа — каза Кемпстър, — че теглото на керамичните му съдове би могло да помогне в този случай. Но естествено вие разбирате повече от улики, отколкото аз, а знаете и това, което аз не знам — какви загадки искате да разкриете.

— Благодаря ви — каза Торндайк. — Ако приемете това за принцип, ще ни бъде от голяма полза.

Мистър Кемпстър се поклони.

— Можете да ми вярвате, докторе — каза той, — че като приятел на Ганет, макар и не много близък, ще бъда доволен да ви помогна. Има ли още нещо, което искате да разберете за работата му?

— Има няколко неща — отвърна Торндайк. — Всъщност искам да знам всичко възможно за неговата керамика, включително за изложбите и за финансовата страна на въпроса. Като начало ще ви попитам — много предмети ли са продадени? Искам да кажа достатъчно ли са, за да осигурят прехраната на художника?

— Продадени са повече, отколкото бихте могли да предположите, и то на добра цена — от десет до двайсет гвинеи на парче. Но никога не съм и допускал, че Ганет се е прехранвал от тази работа. Разбрах, че има някакви други средства.

— Следващият ми въпрос е: какво става с продадените съдове. В музейни сбирки ли са или у частни лица?

— От съдовете, продадени в тази галерия — а мисля, че това беше неговият основен пазар — един-два са закупени от провинциални музеи, а всички останали — от частни колекционери.

— И що за хора са тези колекционери?

— Това — каза мистър Кемпстър с неодобрителна усмивка — е доста деликатен въпрос. Нещата са предлагани за продан в моята галерия и купувачите в известен смисъл са и мои клиенти.

— Точно така — каза Торндайк. — Това наистина не беше коректен въпрос, пък и не е особено важно, след като съм видял керамиката. Предполагам, че не водите никакви документи за продажбите или за купувачите.

— Разбира се, имам — отговори Кемпстър. — Имам си дневник и регистър. Регистърът съдържа пълно описание на продадените предмети на всеки от изложителите. Искате ли да видите страницата на мистър Ганет?

— Неудобно ми е да ви безпокоя — каза Торндайк, — но ако сте така любезен…

— Моля, моля — отвърна Кемпстър, направи една крачка към висок шкаф и разтвори вратите му. От редицата книги, която се разкри пред нас, той извади дебел том и го постави на бюрото, запрелиства го, докато намери търсената страница.

— Ето, това е списъкът на всички работи на мистър Ганет, продадени в тази галерия — каза той, — може би ще ви даде някаква информация.

Аз погледнах страницата, докато Торндайк я проучваше, и бях малко изненадан от подробното описание. Под „Питър Ганет, ескуайър“ следваше списък на продадените предмети, кратко описание на всеки от тях и в отделни графи датата, цената, името и адреса на купувача.

— Забелязах — каза Торндайк, — че мистър Франсис Брумхил от Стафърд Скуеър е купувал оттук три пъти. Вероятно е колекционер на произведения на модерното изкуство?

— Да — каза Кемпстър, — и е голям почитател на мистър Ганет. Ще видите, че е купил едното от двете копия на глинената статуетка на маймуна. Както виждате, другото замина за Америка.

— Правил ли е мистър Ганет и други статуетки? — попита Торндайк.

— Не. За моя изненада той не направи други опити в тая област, макар че това беше забележителен успех. Известният изкуствовед мистър Бандърби бе възхитен от нея и както виждате, единствените копия бяха продадени по петдесет гвинеи едното. Може би ако беше жив, щеше да предложи на почитателите си други статуетки.

— Говорите за копия — каза Торндайк, — значи това са копия, вадени от матрица или пък отливки. Нали не са били обявени за оригинали?

— Не, това е невъзможно. Малката керамична фигурка трябва да бъде извадена от матрица или отлята, за да е куха. Разбира се, отначало може да бъде моделирана плътна, а матрицата да се изработи от плътната фигура.

— Има трета такава фигурка — каза Торндайк. — Видях я в спалнята на Ганет. И тя ли е вадена от матрица или смятате, че това е оригиналът? Сигурен съм, че беше глинена.

— Тогава трябва да е била извадена от матрица — каза Кемпстър. — Не може да е изпечена така, както е плътна — ще се напука. Единствената възможност е да се издълбае оригиналната плътна фигурка, което е изключително трудно и твърде безполезно, тъй като той сигурно е имал матрица.

— Доколкото си спомняте фигурките, смятате ли, че са толкова дебелостенни и тежки като гърнетата и каните?

— Не бих могъл да кажа с положителност — отговори Кемпстър, — но това едва ли е възможно. Една фигурка може да се напука много по-лесно, отколкото едно кухо гърне или кана, но колкото по-тънки са стените й, толкова по-защитена е тя от напукване при изпичането. Освен това е еднакво лесно да се извади и тънко, и дебелостенно копие от матрицата.

С това всъщност приключи служебният ни разговор с мистър Кемпстър. Отидохме отново в залата с него, след като Торндайк преписа някои подробности от регистъра, но разговорът ни, като оставим настрана няколко реплики за изложените бижута на Боулс, явно нямаше нищо общо с целта на нашето посещение, каквато и да бе тя. И след като се сбогувахме любезно с домакина и му благодарихме за помощта и вниманието, ние си тръгнахме, като го оставихме толкова озадачен от действията ни, колкото бях и аз самият.

— Торндайк — казах аз, докато вървяхме надолу по Бонд Стрийт, — предполагам, разбирате, че ме потопихте в невероятно гъста мъгла?

— От думите ви разбирам, че намирате подхода ми към този проблем за малко заобиколен — отвърна той.

— Проблем! — възкликнах аз. — Какъв проблем? Не виждам никакъв проблем. Знаем, че Ганет е бил убит и, общо взето, можем да приемем, че е бил убит от Боулс. Но дали е той, или не, не е наша работа. Това си е работа на Бланди; във всеки случай не мога да си представя какво общо има теглото и плътността на керамиката на Ганет в случая, освен ако не предполагате, че Боулс го е цапардосал по главата с едно от собствените му гърнета?

Торндайк се усмихна снизходително и каза:

— Не, Джървис. За мен грънците на Ганет не са възможни смъртоносни оръжия, но грънчарското изкуство има нещо общо с нашия проблем и дори въпросът за тежестта може да се окаже не съвсем излишен.

— Но за какъв проблем говорите? — настоях аз.

— Проблемът, който е в главата ми — отвърна той, — се появи там след забележителния разказ на Олдфийлд снощи. Вече го изслушахте с голямо внимание и без съмнение помните най-важното. Е, да си го припомним като цяло и да го разгледаме като поредица от свързани помежду си събития. Не ви ли се струва, че възникват няколко много любопитни и интересни въпроса?

— Единственият въпрос, който ме интересува, е как, по дяволите, е попаднал арсеникът в костната пепел. Нищо не можах да разбера.

— Много добре — каза той. — Тогава се опитайте да разберете нещичко. Арсеникът със сигурност е там. Съгласни сме, че не е от тялото. Следователно той трябва да е попаднал в пепелта по-късно. Но как? Ето ви един проблем. Приемете го за отправна точка и помислете за възможните обяснения и за тяхното приложение по-нататък.

— Но аз не мога да обясня нищо! — възкликнах. — Тая работа е неразбираема. Освен това какво общо имаме ние? Не са ни наели да разследваме този случай.

— Не изпускайте Бланди от погледа си! — каза той. — Още не е открил картите си. Ако пипне Боулс, той няма да ни безпокои, но ако не успее, може да реши, че си струва да обърне внимание на мисис Ганет. Не зная дали подозира, че тя е съучастничка на убиеца, но очевидно я подозира, че знае местонахождението на Боулс и го укрива. Следователно, ако не може да получи от нея сведения чрез убеждение, той ще се замисли върху възможността да я обвини в съучастие или укривателство.

— Но той не е човекът, който ще реши това — възпротивих се аз. — Да не смятате, че полицията или следователят ще се съгласят да я обвинят в убийство, за да получат повече сведения — всъщност това е принудителна мярка.

— Не, разбира се — отвърна той, — освен ако Бланди успее да го изкара prima facie дело. Възможно е обаче той да знае повече за връзките между Боулс и мисис Ганет. Във всеки случай имам уговорка с Олдфийлд, че ако срещу нея се заведе дело, аз ще се заема със защитата. Малко е вероятно да се случи нещо подобно, но все пак на мен ми е нужно да знам всичко, което може да се научи, за обстоятелствата около убийството. Затова са и тези въпроси.

— Които, струва ми се, не водят доникъде. Все пак, както забеляза Кемпстър, за разлика от мен вие знаете какви неясноти се опитвате да изясните. Знаете ли дали ще има съдебно разследване?

— Разбрах — отговори той, — че след няколко дни ще има съдебно разследване и очаквам да получа призовка, за да дам показания за отравянето с арсеник. Но аз непременно ще присъствам и ви препоръчвам да ме придружите. Когато чуем свидетелите, включително и Бланди, ще добием доста пълна представа за фактите и ще можем да преценим дали инспекторът няма нещо наум.

Както е научил вече читателят от разказа на Олдфийлд — който тези бележки изпреварват с няколко дни, — аз послушах съвета на Торндайк и присъствах на разследването. Но въпреки че научих всички факти, не добих по-ясна представа за целта, която си беше поставил Торндайк, като разучаваше керамиката на Ганет, нито пък споделих интереса му към мисис Ганет. Разбрах, че тя се намира в трудно и мъчително положение, но не бях толкова убеден в пълната й невинност, що се отнася до убийството или до подозрителното отравяне преди него.

Но интересът му към нея бе значителен. Толкова значителен, че го накара да отиде на погребението на съпруга й и дори ме накара да приема поканата и да го придружа. Не че се нуждаех от много увещания, защото това бе едничката възможност да присъствам на погребение без ковчег и мъртвец, където „нашият скъп покойник“ почти се побираше в книжен плик, а това не беше за изпускане.

Очакванията ми обаче не се оправдаха, защото се оказа, че преди започването на церемонията пепелта е положена в урна и погребението следваше нормалния си ход с теракотената урна вместо ковчег. Имаше нещо тъжно и смешно в обстоятелството, че останките на Питър Ганет бяха положени в керамичен съд, произведен с търговска цел, който с всичките си качества — симетрия и правилна форма — беше пълна противоположност на собствените му шедьоври.