Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (69)

Събота, 14 януари 1961

Имам тъжен ден. Непоносим след вчера. Направи ми впечатление като нещо наистина необичайно как всичко така се подреди, че да погребем мадам Делвекио Шварц точно в петък, тринайсети. Последното подобно съвпадение е било през май, а следващото чак през октомври. Нещо като знак, предзнаменование, като появата на Марселина в моя живот. Наистина ли събитията стават случайно! Бих искала да знам.

Тоби замина, за да види дали колибата му в Уентуърт Фолс не е попаднала в горски пожар, Джим и Боб отпрашиха нанякъде с мотора, а Клаус отиде в Боврал с Лернър Чусовиц, който се чувстваше малко обиден, защото не му позволиха да носи ковчега. Но той е такъв тъничък и слабичък, като тръстика. Само кожа и кости. Много нереален и свенлив.

Папи си бе вкъщи, така че вечеряхме заедно. Този понеделник тя започва с останалите стажанти в болницата „Вини“. Слава на Бога, че Стоктън бе изключен от уравнението. Или по-точно слава на призрака на мадам Делвекио Шварц. Папи искрено вярва, че старата вещица се е материализирала и е говорила с нея, макар че аз не мога да го повярвам. Да, чувах и продължавам да чувам разходките и смеховете й, но все още мисля, че те са нещо, което Фло предизвиква и генерира.

— Извади ли кристалното кълбо и картите? — попита ме Папи.

— Господи, не! Те са в бюфета при сиренето „Тилситър“.

— Хариет, това няма да й хареса, ама никак. Кълбото и картите трябва да бъдат употребявани, в противен случай ще изгубят силата си.

Нищо не можех да направя, трябваше да ги извадя, да ги сложа на масата в мръсните им копринени обвивки, макар че отказах да ги наредя или да гадая с кристала.

— Ще ги използвам от време на време, но не искай повече от мен — казах твърдо. — Тя ми призна, че са трик, а и всички онези книги в стаята й говорят, че наистина е така.

— Някога беше — отвърна невъзмутимо Папи. — Но това бе преди много години, преди да осъзнае, че притежава силата. Книгите са все още там, защото не можеше да изхвърли нищо.

— Книгите трябва да бъдат актуализирани. Фло всъщност притежава силата.

— Вероятно ги е запазила като част от наследството на Фло — продължи убедено Папи. — Дори Фло трябва да се научи да пълзи, преди да проходи. Те са там заради нея, за да ги изучи по-късно.

— Що за глупости! Сигурна съм, че мадам Делвекио Шварц знаеше, така както и аз, че Фло никога няма да чете, нито ще говори — възразих. — А що се отнася до ясновидството, надявам се ти да ми разкажеш как работеха Фло и майка й.

Но Папи не можеше да ми каже нищо, защото не знаеше. Никога не била присъствала на техни сеанси с клиент. Нито пък, добави бързо, наблюдавайки изражението на лицето ми, някой клиент би дискутирал тези сеанси с мен.

Ние закрихме телефонния пост на мадам Делвекио Шварц и след няколко бележки с отчаяни молби от клиентки, които бяха оставени на пода в предния коридор, закачихме на външната врата малка обява, в която съобщавахме, че мадам Делвекио Шварц се е пренесла на оня свят: „Тя ни напусна и премина в отвъдното.“ Това беше краят на посещенията. Какъв ужас само, като си помислиш как някоя от онези луксозни дами от Пойнт Пайпър, Воклуз, Килара, Пимбъл можеше да се срещне с някой от службата за закрила на децата или с обществения попечител на стълбите в Къщата!

Папи изглежда добре, тонизирана. Възстановила е загубеното тегло и е потънала до гуша в работа в курса за обучение. Въпреки че част от мен иска тя да спомене поне една дума за бебето или Езра само за да започне да сваля мъката от себе си, друга част е много щастлива от нейното мълчание, защото то очевидно показва, че е решила да заключи миналото завинаги в преддверието на ада.