Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (36)

Събота, 28 май 1960

Едно животно вкъщи винаги е добра компания. Днес бе една от най-спокойните ни съботи. Джим и Боб отпрашиха към Сините планини с мотора си, Клаус отиде в Боврал, Чикър и Мардж от приземния апартамент изобщо не се чуват — сигурно спят след снощния гуляй. Тоби е излязъл със скицника и акварелите си на някакво място в Айрън Коув, което му е хванало очите, а мадам Делвекио Шварц има работа с цяла кавалкада от клиентки със сини коси (те обичат да идват в събота). Папи е някъде в страната на мечтите в Глеб. Харолд е тук, разбира се. Не знам какво прави, когато не преподава в училище, но със сигурност не е излязъл. Мадам Делвекио Шварц пере и неговото пране, когато пере своето, така че единствените места в къщата, където съм сигурна, че няма да го срещна, са пералнята и задният двор. Откъм стаята му никога не се чува нито звук, макар че е точно над мен — нито музика, нито тропане, а когато излязох навън и вдигнах глава, за да погледна към прозореца му, видях, че щората е пусната. Все пак през цялото време го усещам някъде в подсъзнанието си. Това обикновено става, когато се качвам горе, за да си взема душ, но през последните няколко седмици забелязах, че ако се кача, за да посетя някого, както и когато слизам, ми се струва, че чувам шепота на боси крака зад мен. Обръщам се, но няма никой. Но ако отивам да посетя мадам Делвекио Шварц, той винаги е пред вратата й, когато си тръгвам. Не мърда, не диша, не шава, само ме гледа.

Трябва да бе около шест вечерта, когато някой почука на вратата ми. Дните силно се скъсиха, така че около шест вече е тъмно, и аз пускам резето от вътрешната страна на вратата ми, особено когато задните помещения на Къщата са празни. Още по-сериозно доказателство за моята увеличаваща се параноя е фактът, че забих няколко големи пирона в перваза на прозореца, което позволява да го държа отворен, но не достатъчно широко, та някой по-дребен и тънък натрапник да се промъкне в стаята ми. В Сидни не е толкова студено, че да си затваряш прозореца дори през зимата, няма вятър, нито дъжд, който да бие по страничния открит пасаж, а през лятото съм на сянка и в стаята ми не влиза много слънце. Ако съм вътре и голямото резе е пуснато, се чувствам в безопасност. Когато мисля за това, ме побиват тръпки. Този ужасен дребен човек от горния етаж води психологическа война срещу мен и заради моя ужас и проява на страхливост успява да надделее. По някакъв начин я печели. Не мога да кажа нищо на никого — когато се оплаках на Тоби, той се отнесе с пренебрежение. Нарече ме параноичка и толкоз.

Затова, когато се почука, подскочих. Четях някакво криминале от някаква английска снобка, а по уредбата на брат ми Питър се въртеше „Сюитата на планетите“ от Холст^[1]. Газовата печка бумтеше. Марселина се бе свила на другия стол и сладко спеше. Част от мен искаше да извика и да попита кой е там. Но това е проява на страхливост, Харет Пурсел! Я се стегни! Така че отидох до вратата, дръпнах резето и я отворих със замах, като всеки мускул в мен бе готов за битка, но не и за бягство.

Пред мен стоеше господин Форсайт. Краката ми омекнаха.

— Здравейте, сър — поздравих бодро и отворих по-широко вратата. — Амиии… че… влезте.

Тъпо. Слабоумно. Безхарактерно.

— Вярвам, че не идвам не навреме? — попита той, влизайки.

Каква невероятно завъртяна фраза! Е, естествено. Когато Бог проговори на своя по-висш език, не може да каже нещо от рода на „Не преча, нали?“

— Точно навреме, сър — отговорих. — Седнете.

Марселина обаче нямаше намерение да отстъпи. Тя прекалено обичаше топлината на огъня. Така че той се реши да я вдигне, да се настани на стола, да я сложи върху коленете си и да я погали по гърба.

— Мога да ви предложа кафе с бренди три звезди — казах.

— Само кафе, благодаря.

Аз изчезнах зад паравана и застанах, загледана в мивката, сякаш в нея се съдържаше отговорът за смисъла на живота. Звукът от гласа му ме задейства, напълних с вода кафеварката, сложих кафето и я включих.

— Ходих на посещение при един мой възрастен пациент в Елизабет Бей — обяви той — и мога да се прибера по-късно тази вечер. За нещастие до дома ми е само час път, така че се запитах дали сте свободна да вечеряте с мен.

О, Боже! Бяха минали почти два месеца, откакто го видях за последен път — онази нощ, когато ме докара до вкъщи и пи чаша кафе. Оттогава ни вест, ни кост от него.

— Идвам след минута — извиках, чудейки се защо кафеварките толкова много се бавят.

Защо беше дошъл? Защо?

— Черно, без захар — казах, като приключих приготовлението и се върнах при него. Сетне седнах насреща му и го загледах по онзи специален начин, по който Крис Хамилтън гледаше Деметриос, след като я натиках като парцал в канализацията. И моите капаци паднаха от очите ми. Проклетите карти бяха прави, господин Форсайт ме желаеше. Да, той ме желаеше! Така че седях и го гледах глупаво, прекалено вцепенена и стресната, за да измисля какво да кажа.

Не мисля, че той забеляза чашата с кафе или котката в скута си. Беше зает с мен. Очите му бяха спокойни и проницателни. Приличаше малко на филмов артист, който играе шпионин и в момента отива на екзекуция. Готов да страда, готов да умре за каузата, в която вярва. Неочаквано осъзнах, че не знам нищо за мъжете и не мога да разбера какви сили са накарали господин Дънкан Форсайт да предприеме тази стъпка. Единственото, за което си давах сметка, беше, че ако приема поканата му, щях да натисна копчето и да задействам поредица от събития, които имаха силата да унищожат и двама ни.

Колко бърза е мисълта? Колко време ми отне да седя безмълвна и да мисля как да постъпя? Като оставим Харолд настрани, аз съм щастлива и доволна от себе си — от характера си, от сексуалността си, от поведението и живота си. Но той, бедният човек, дори не знае кой е или какво представлява. Нямам и най-малката представа защо ме желае. Само знам, че е стигнал до степента да дойде и да моли. След три бегли и кратки срещи.

— Благодаря, господин Форсайт — отговорих. — С голямо удоволствие ще вечерям с вас.

За миг той изглеждаше напълно изненадан, сетне онази усмивка, която ме превръща в разтопено желе, освети лицето и очите му.

— Запазил съм маса в Челси за седем часа — каза и най-сетне видя кафето в ръката си, вдигна чашата и отпи.

Челси! Мили Боже! Болничните клюкарки определено са прави, този мъж не е донжуан! Имаше намерение да ме заведе в най-луксозния и най-елегантен ресторант между Сити и Пруниър, където половината клиенти най-вероятно щяха да го познаят на минутата.

— Не в Челси, сър — възразих любезно. — Нямам подходящ гардероб за подобно място. Имате ли нещо против „Бохеми“, малко по-нагоре по тази улица? Яйца по руски и ростбратен „Естерхази“ за десет шилинга.

— Където ти пожелаеш — отстъпи той. Изглеждаше сякаш от раменете му е паднал огромен товар. Остави чашата и се изправи, като върна Марселина обратно на стола. — Сигурен съм, че ще ти трябва малко време — произнесе с любезността, с която беше известен на цялата болница, — така че ще те чакам в колата си отвън. — Когато отиде до вратата, спря. — Трябва ли да отида преди теб и да направя резервация?

— Това не е необходимо, сър. След малко ще дойда — отвърнах и затворих вратата след него.

С Нал наистина бях поела риск, но онова, в което възнамерявах да се впусна сега, вероятно нямаше да свърши като приятелско краткотрайно отдаване или задоволяване на собствените ми желания. Това не бе в природата на Дънкан Форсайт, можех да го видя и без помощта на мадам Делвекио Шварц и нейните карти. О, по дяволите! Какво ни кара сами да объркваме живота си и да го превръщаме в истинска каша? Би трябвало учтиво да го отпратя, знаех го отлично. Но аз просто нямам силен характер. Да, сестро, това съм аз. Не опитна възрастна жена, а аз. Така че облякох новия си зимен костюм от розов туид, напъхах краката си в обувките с най-високите токчета, които притежавах — нямаше опасност да се извися над него! — и потърсих единствения си чифт ръкавици. Те бяха бели и памучни, а не от подходящата ярешка кожа. Върху главата си не търпя шапки. Те са напълно безполезни, особено при коса, страдаща от епилепсия, като моята.

В „Бохеми“ ядохме яйца по руски и ростбратен „Естерхази“, без да си кажем нито дума. Той обаче настоя за бутилка искрящо бургундско вино, което почти удвои цената на вечерята ни. Господин Кренци ни обслужи лично, а когато Дънкан Форсайт остави една чисто нова синя банкнота от пет лири на масата и му каза да задържи рестото, едва не припадна.

Излязохме навън и тръгнахме пеша. Когато пред нас се появиха очертанията на девическото училище „Сейнт Винсънт“, аз разсеяно тръгнах да пресичам улицата, без да обърна внимание на движението, а той посегна и сграбчи ръката ми, за да ме спре. Докосването му ме паникьоса, блъснах се слепешката в едно дърво и се озовах облегната върху него с Дънкан пред мен. Чух задъханото му дишане, сетне почувствах устата му да се плъзга по бузата ми и затворих очи, усетих устните му и се притиснах към тях с яростно задоволство, многократно усилено от страховете ми за бъдещето. След това му подсказах с поглед и жест да влезе в Къщата. Светлините бяха запалени, сякаш бяха против нашето завръщане, а Марселина ни гледаше от стола, прозявайки се в розово.

Главата му бе отметната назад, зениците на очите му бяха все още разширени от тъмнината на нощта, а дишането му бе накъсано, все едно че е тичал. О, изглеждаше толкова жив! Знаех, че щеше да плати висока цена за това, което предстоеше да направим, затова трябваше да направя всичко, което бе по силите ми, да си заслужава.

Любих го с кожа, с устни и пръсти, деликатно и нежно, силно и страстно. Беше прекрасно да бъда отново с мъж, особено с този мъж. Нал беше учебник, експеримент, безгрижна и без дълбоки сърдечни вълнения връзка, комбинация от начало и край. Но Дънкан Форсайт имаше значение. Нямаше да мога да го отделя от живота си. Изпълваше ме с чувства! Целувах ръцете и краката му, яздих го, докато гърбът му се изви в дъга между хлъзгавите ми бедра, обгръщах го с ръце и крака и се борих с него, мускул срещу мускул, воля срещу воля, докато неговата по-голяма сила ме надви и събори.

Той остана малко след единайсет, мисля, че напълно и изцяло бе загубил представа за времето, след което неочаквано стана от леглото и ме загледа.

— Трябва да вървя — каза. Нищо повече, но когато се облече и използва моя гребен, за да среше косата си пред огледалото ми, се върна при мен, наведе се и докосна с бузата си моята. — Може ли да дойда утре към четири?

— О, да — отговорих.

О, да. Мисля, че съм влюбена. В противен случай защо бих позволила това да се случи?