Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (35)

Събота, 14 май 1960

Ще повярвате ли? Дейвид Мърчисън се появи малко след като се върнах от ветеринаря. Бедният старец сигурно бе изхарчил всичките си пари, защото ветеринарят каза, че котката е стерилна. Трябваше да платя само за таблетки за глисти плюс няколко инжекции за котешка треска. Струваха цели четири лири! Така че, когато Дейвид се появи на прага ми, мисълта ми бе заета с моята скъпа котка и колко доходна работа имат ветеринарите.

Когато видя Марселина, свита в скута ми, той потръпна и не направи опит да дойде по-близо от далечния край на камината, където бях пуснала газовата печка (още парички!), но нямаше как — зимата чукаше на вратата и в стаята бе студено.

— Откъде си взела това животно? — попита ме с очевидна погнуса Дейвид.

— От небето, подозирам — отговорих. — Току-що се върнах от ветеринаря и мога да те уверя, че се казва Марселина, стерилна е и е на около три години.

Единственият отговор от негова страна беше звук, изразяващ отвращение, но все пак седна срещу мен на другия свободен стол, загледа ме със сините си очи, които по-рано мислех за божествени, и събра пръстите на ръцете си във вид на кула.

— Чух, че си имаш нова приятелка — рекох. Той почервеня и ме загледа объркано.

— Не, нямам! — почти враждебно ми се озъби моят бивш приятел.

— Да не е счупила калъпа?

— Дошъл съм тук — продължи той, без да отговори на въпроса ми, — за да те помоля да промениш решението си и да се върнеш при мен. Розмари беше краткотрайна грешка и нищо повече. Това е всичко.

— Дейвид — подех търпеливо и спокойно, — не разбираш ли, че си извън живота ми? Не искам да те виждам, върви си.

— Ти си жестока — прошепна той. — Променила си се.

— Не, не съм се променила, поне не и в случаите, когато става дума за теб. Но вече съм различен човек. Събрах смелостта да бъда директна и твърдостта да не се предавам и размеквам, само защото хората залагат на моята симпатия. Можеш да си вдигнеш задника от стола ми и да се махнеш оттук, защото не искам да те виждам.

— Това не е честно — извика той и разплете ръцете си. — Аз те обичам! И няма да приема „не“ за отговор.

Добре тогава, Хариет Пурсел, я извади Голямата Берта^[1] и откривай огън!

— Аз вече не съм девствена — заявих.

— Какво?

— Много добре ме чу. Не съм девствена.

— Шегуваш се! Измисляш си разни лъжи!

Разсмях се.

— Дейвид, защо не можеш да повярваш на истината?

— Защото не би могла да го направиш! Не, ти не можеш!

— Мога и още как. И го направих! А което е най-важното, страхотно се наслаждавах. — А сега зареди един десеттонен снаряд, Хариет, и огън! — Освен това той не беше абсолютно бял мъж, макар че имаше прекрасен цвят на кожата.

Дейвид стана и напусна стаята без нито дума повече.

— Така — казах на Тоби малко по-късно, — най-сетне се отървах от Дейвид, макар да подозирам, че се възмути повече, защото любовникът ми е бил индиец, а не защото изобщо съм имала любовник.

— Не, по-скоро и заради двете — обясни ми ухилен до ушите Тоби. — Бедният глупак! Трябвало е да види предупреждението на стената още преди години. Жените са тези, които избират партньора си. Ако мъжът е заинтересуван, той просто трябва да изчака с шапка в ръка, докато жената вземе решение. А ако тя реши да му тегли шута, толкова по-зле. Наблюдавал съм го, това се случва в целия животински свят, като се почне от кучетата и се стигне до птиците. Колкото до паяците — той сви рамене, — там дамите изяждат партньорите си.

— Аз не съм разгонена кучка, благодаря! — ядосах се не на шега. Той се разсмя.

— Може би, Хариет, може би. Но със сигурност имаш ефект върху нас, бедните стари кучета. — Тоби присви очи и ме огледа както снайперист целта си. — Ти си секси. Това не е етикет, лепнат отгоре ти, то е под кожата ти. Извира от теб.

— Не се глезя, нито въртя очи, нито си плезя езика!

— Това е объркващо по своята същност изявление. Когато мъжът казва, че една жена е секси, той просто смята, че ще му бъде приятно с нея в леглото. Някои от най-непретенциозните или дори грозни жени, които познавам, са секси. Виж мадам Делвекио Шварц. Тя е колкото задницата на автобус, но се обзалагам, че мъжете са се обръщали след нея още когато е била на дванадесет. Аз самият много я харесвам. Винаги харесвам жени, които са по-високи от мен. Сигурно в жилите ми тече кръв на шерпи.

Той дойде до моя стол и сложи ръката си върху облегалката му, сетне се наведе, а коляното му ме прикова към седалката.

— От собствен опит знам, че жените, които са секси, са най-забавните в леглото.

Изгледах го подозрително.

— Това намек ли е, или покана?

— Нито едното, нито другото. Не възнамерявам да ти позволя да ме хванеш изкъсо за гащите и къдриците в тях още на този стадий. Не, благодаря. Което обаче не означава, че няма да те целуна.

И го направи, достатъчно настоятелно, за да бъде болезнено, докато главата ми се вдигна сама от облегалката на стола и се изви, за да се нагоди към него. Сетне залепи устата си върху моята и започна да си играе с езика ми.

— Възнамерявам да спра дотук — каза, като ме пусна най-неочаквано.

— Дотук и смятах да ти позволя да стигнеш — отвърнах. Интересен мъж е този Тоби Еванс. Влюбен е в Папи, но вече знам, че го привличам. Е, добре де, той също ме привлича, макар че не съм влюбена в него. Защо всичко в живота като че ли се свежда до секса?

Този уикенд Папи отново си бе вкъщи. Жената на Езра се оказала отвратително неотстъпчива, обясни ми тя, когато я поканих да похапнем и да се запознае с Марселина.

— Със седем деца, не съм изненадана — казах, като сложих задушеното телешко на масата, така че да си вземаме колкото ни се иска. Забелязах, че Папи се намръщи и започна да избира моркови и картофи, оставяйки месото настрани.

— Ей, какво правиш? — попитах.

— Езра е противник на яденето на месо. Животните на полето са невинни същества, които подлагаме на ужасни мъки в кланиците — обясни ми тя. — Човек не бива да яде месо.

— Е, това вече са пълни глупости! Човекът е започнал като ловец и нашите венци са целите в зъби, за да разкъсваме месото, както и да стриваме растенията! — възразих ядосано аз. — Кланиците се контролират от правителствени чиновници и всички животни, които отиват там, не биха съществували, ако не ги ядяхме. Кой е казал, че морковът, който в момента си заета да дъвчеш, не е изпитал ужасно мъчение, когато е бил изваден от почвата, обезглавен, изтъркан безмилостно, за да бъде почистен, жестоко нарязан на парчета и сетне сложен цял ден да къкри, докато му излезе душата? И всичко това е нищо в сравнение със съдбата на картофа, който ядеш с наслада — не стига, че го обелих, ами взех един остър нож, забих го дълбоко в плътта му и му извадих очите! Задушеното е полезно за теб, виж се колко си слаба, сигурно вече си изгорила всичките протеини в тъканите си. Яж! При това много!

О, Боже! Превърнала съм се в сърдита и свадлива кавгаджийка! Но моето ожесточено изявление все пак подейства. Папи си сипа от задушеното и си хапна с удоволствие от него, достатъчно, че да забрави скъпия глупак Езра.

За щастие, тя хареса Марселина, която също я хареса дотолкова, че се покатери в скута й и замърка. След това аз я подпитах, за да събера малко повече информация за Езра, и научих някои наистина много интересни факти, като например за това как успява с професорската си заплата да издържа жена и седем деца, както и да плаща за апартамента в Глеб, като същевременно си купува тези забранени от закона и следователно много скъпи наркотици. Наистина е шеф на катедра, но академиците не са платени така добре, както директорите, защото интелектуалният труд не е оценяван еднакво с правенето на пари. Заплатата му, както каза Папи, отивала цялата за семейството. Но той пишел книги, предназначени за широката публика, и приходите от тях заделял за себе си. О, колкото повече научавах за него, толкова по-малко ми харесваше този човек. Абсолютно, тотално, напълно егоистично копеле.

От друга страна, Папи е толкова щастлива, а всеки ден, през който е щастлива, е още един ден, в който не е нещастна. Тя не притежава дори грам практичност, но не може всички да бъдат като мен. Нали?