Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (32)

Неделя, 1 май 1960

Когато влязох, кристалното кълбо стоеше непокрито върху масата във всекидневната. Лятото си отиваше и във въздуха се усещаше хлад, който режеше. Това, както предположих, беше причината мадам Делвекио Шварц да се премести от балкона. Днес отгоре на всичко и валеше.

Фло изтича да ме прегърне, лицето й светна, а когато седнах, се настани на коленете ми. Защо имам чувството, че е плът от моята плът? Обичам я все повече и повече. Тя е моето ангелско котенце.

— Кълбото сигурно е много ценно, щом е на хиляда години — казах на мадам Делвекио Шварц, която бе сложила на масата обичайната ни храна за обяд — бренди и пушена змиорка.

— Вероятно ще мога да купя хотел „Австралия“, ако го продам, но никой не продава кристално кълбо, принцесо. Особено такова, което работи.

— Ти откъде го имаш?

— Последният му собственик го остави на мен. В завещанието си. Те преминават от един гадател към друг. Когато аз си отида, също ще го оставя на някого.

Неочаквано Фло подскочи конвулсивно, скочи от скута ми и се мушна под дивана. След не повече от половин минута Харолд се промъкна през отворената врата. Как Фло разбираше, че идва? Аз нямах проблеми с ушите, но не бях чула никакъв, дори и най-слаб звук от стъпките му.

Мадам Делвекио Шварц го погледна, лицето й потъмня като буреносен облак.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изръмжа тя. — Часът е още един, а не четири. Не си желан, Харолд, измитай се!

Очите му бяха вперени в мен, пълни с омраза, но той ги извърна към нея и остана на мястото си.

— Делвекио, това е позор!

Делвекио? Това ли беше малкото й име?

Тя остави с трясък бутилката бренди на масата и го загледа, но аз седях в другия край и не можех да видя какво точно изразява погледът й.

— Позор ли? — попита заплашително.

— Онези две противни сексуални отклонения, обитаващи етажа над нас, са откраднали парите от газметъра в банята!

— Доказателства? — попита тя, като долната й устна увисна.

— Доказателства ли? Не ми трябват доказателства! Кой друг в тази къща ще направи нещо такова? Ти ме помоли да инспектирам газметрите всяка неделя! — Лицето му се изкриви. — Била си прекалено висока, за да се навеждаш толкова, така каза, а аз съм страдал от патешката болест.

В нея сякаш заклокочи веселие, тя ме погледна.

— Точно така, той страда от нея, принцесо. Знаеш ли какво е патешка болест?

— Не — отговорих, като се молех наум да престане да си прави шеги с Харолд.

— Когато задникът ти е прекалено близо до земята, се казва, че страдаш от патешката болест — обясни тя и се изправи на крака. — Ела, Харолд, хайде да видим за какво става въпрос.

Знаех, че е безсмислено да настоявам Фло да излезе от скривалището си. Харолд сигурно щеше да се върне и по необясними причини Фло знаеше това. Тя имаше изключително фини възприятия.

Четох някъде, че подобно явление било изследвано. Проклетият Харолд! Това си бе чисто тактическа маневра — искаше да открадне моето време с мадам Делвекио Шварц! Джим и Боб били задигна стотинките от газметъра? Пълни глупости! Много неща ми подсказваха, че този потиснат и изпълнен с омраза възрастен мъж е истинско кълбо от негативни емоции. Неочаквано си спомних лекцията, изнесена от един психиатър. Той бе говорил за мамините синчета — един-единствен син, който остава в стоманената хватка на майка си, докато тя умре, и тогава, обречен и осъден от собствената си неадекватност, немиенуемо попада в ноктите на друга силна и властна жена. Беше ли Харолд мамино синче? Напълно отговаряше на психологическия профил. Както се казва, пасваше на картинката. Само че това не обясняваше омразата му към мен. Мамините синчета обикновено бяха безвредни хора и ако някой от тях станеше насилник, то щеше да е под влияние на доминиращата жена. Днес се установи, че омразата на Харолд не бе насочена само срещу мен. Днес стана ясно, че ненавижда също Джим и Боб. А Джим бе другата дама пика.

Можех да чуя, че мадам Делвекио Шварц се връща, защото коридорът се изпълни с гръмогласен смях.

— Ще припадна! — извика тя, като влезе в стаята, а Харолд се влачеше след нея с лице като от кремък. — О, това си бе направо страхотно!

— Кое? — попитах загрижено.

— Проклетниците наистина са щипнали стотинките от газметъра в банята, но не са счупили катинара. О, не! Използвали са ножовка и са срязали пантите на задната вратичка. Направо перфектно! Онова, което наистина ме уби, е, че са си направили целия този труд и са се мъчили толкова много заради някакви си два шилинга!

— Делвекио, настоявам да обвиниш тези жени! — извика Харолд.

— Слушай какво, задник такъв! — отговори му през зъби мадам Делвекио Шварц. — Не са Джим и Боб, а Чикър и Мардж от предния апартамент на приземния етаж. Те трябва да са.

— Но те са уважавани хора — възрази упорито Харолд.

— Време е да пораснеш, глупако! Не си ли чул, че я бие до припадък всеки петък вечер, след като се върне пиян вкъщи? Уважавани, цуни ми задника! — Раменете й се разтресоха. — Да се чуди човек — толкоз работа за няколко пенита! Не мога да ги закова обаче. И което е по-важното, не искам. Те поне не са от занаята, а като махнем петъчните вечери, са прилични наематели.

— Трябва да приема думите ти за истина — заяви обидено Харолд, когото очевидно не го бе грижа за Чикър и Мардж. — Обаче настоявам да се отървеш от тази двойка лесбийки! Ще ми карат мотор! Те са отвратителни, а ти си глупачка!

— А ти — рече мадам Делвекио Шварц — не можеш да си уредиш дори едно безплатно чукане в 17-д! Изчезвай оттук! Махай се, върви си! И хич да не си се мярнал в четири часа. Нямам настроение.

Думите й сякаш не стигнаха до ушите му, сякаш бе оглушал. Беше зает да ме наблюдава. А аз, понеже се чувствах безкрайно неудобно да присъствам на всичко това и смятах, че не трябва да слушам разправиите им, се бях втренчила в огромната кристална топка и обърнатия образ на стаята в нея.

— Обучаваш още една шарлатанка, а? — просъска Харолд. Мадам Делвекио Шварц не отговори. Просто го хвана за яката и за седалището на панталоните и го изхвърли с шут през вратата, все едно не тежеше нищо. Чух трясъка от падането му, почти скочих, за да видя дали не се е ударил, но се спрях. Ако беше се ударил, може би щеше да се поуспокои и възбудата му да поутихне.

— Махай се, шибано малко лайно! — извика тя към коридора, сетне седна доволно усмихната. Обърна се към дивана и нареди: — Можеш да излезеш вече, Фло, Харолд си отиде.

— Тя защо толкова се страхува от него? — попитах, отпивайки от брендито, докато Фло се покатери в скута на майка си и започна да суче от гърдата й.

— Не знам, принцесо.

— Не можеш ли да я накараш да ти каже?

— Тя не иска. А и аз не съм сигурна, че искам.

— Той… той не й е направил нищо лошо, нали?

— Не, Хариет, не би посмял. А и аз не съм глупачка. Това е на духовно равнище.

— Не мислех, че някой в къщата има нещо против Джим и Боб.

— Харолд мрази всички.

— Той мамино синче ли е?

Погледът като рентгенови лъчи отново ме прониза.

— Ти не си ли прекалено добре информирана? Да, в интерес на истината е точно така. Майка му била онова, което се нарича професионален инвалид — лежала в леглото, докато Харолд правел всичко за нея. Когато умряла, той бил като пиле с отрязана глава, не знаел какво да прави. Още по-лошото било, че оставила цялото си имущество на някакъв свой братовчед от старата родина, когото не била виждала от дете. Братовчедът продал къщата, а Харолд останал на улицата. Нямало къде да отиде. Бил изхарчил всяка стотинка, която спечелил, за старата егоистична крава. Така че, когато дойде да моли за стая, изпитах съжаление към него. Един от преподавателите в неговото елегантно частно училище беше квартирант тук от години — ето как Харолд бе научил за Къщата. Аз хвърлих картите и научих, че той има важна работа тук. Затова го взех. Сетне — продължи тя, гледайки похотливо — установих, че е стара мома повече, отколкото предполагаше поведението му. Ами да, представи си! Беше девствен! Запомни ми думите, принцесо, трябва да имаш поне един девствен мъж, преди да умреш.

Отчаяно исках да й кажа, че Харолд е болен човек, но напоследък езикът ми все ме накисваше във вряла вода, така че го прехапах и не изрекох нито дума, дори за начина, по който ме следеше и наблюдаваше. Вместо това казах:

— Ти си много изморена от него.

— Омръзнал ми е. Дошло ми е до гуша от него, принцесо.

— Тогава защо не се отървеш?

— Не мога. Картите продължават да казват, че има важна работа в Къщата, а те не бива да бъдат пренебрегвани. Не може да не им се подчиняваш. — Тя отпи от чашката си, взе си парченце змиорка и промърмори: — Значи поп каро си отиде в Страната на кърито?

— Преди осем дни. Прекарах последния уикенд в Бронте.

— Хубаво момче. Прекрасно изглеждаше. Напомня ми на господин Делвекио, само че той беше италианец. Нямаше нито капка тъмна кръв като твоето момче. Но беше горд и красив! Царят на света, това бе господин Делвекио. — Тя въздъхна и подсмръкна. — Обикновено лежах в леглото и го наблюдавах как се перчи като петел. — Едното от бледите й очи ми се подиграваше, другото бе подозрително затворено. — Твоят първи поп каро беше ли добре окосмен?

— Не. Приличаше повече на статуя от слонова кост.

— Жалко. Господин Делвекио беше целият окосмен. Вчесвах космите на гърдите му, както и около… нали знаеш къде. — Тя се разсмя. — Бяха заплетени и объркани, принцесо! Истинска джунгла. Обичах да бродя из тях! Сресвах ги с езика си!

Някак си успях да запазя изражението си сериозно.

— Преди колко време беше това?

— О, струва ми се, че са минали сто години! Всъщност беше преди около тридесет. Но, ааах! Спомням си всичко сякаш беше вчера. Една жена винаги помни мъжете си. Ще се увериш, когато започнат да се трупат. Да, сякаш беше вчера. Това те съхранява млада.

— Но сте нямали деца?

— Не. Странно, нали? Толкова прекрасно окосмен и надарен мъж, а без деца. Бих казала, че виновната съм аз. Фло се появи, след като ме натъпкаха с хормони.

— Какво се случи с господин Делвекио?

Тя сви рамене.

— Нищо. Просто един ден стана и си отиде. Дори не си взе багажа. Чаках няколко дни, но той не се върна. Тогава хвърлих картите и разбрах, че си е отишъл завинаги. Кулата. Обърнатите любовници. Обесеният. Деветте меча. Обърнати четири жезъла. Това значи гибел за Къщата, шъ знайш. Но кралицата на мечовете, тоест аз, беше в добро положение, така че преодолях всичко и преживях. Веднъж го видях в кристалното кълбо, много време след това. Изглеждаше наистина добре, беше щастлив и заобиколен с много деца. Когато бяхме за пръв път заедно, той ми подари синьо ангорско одеялце за сина, който така и нямахме. Е, както и да е!

Историята ме трогна дълбоко, макар че тя не я разказа със самосъжаление.

— Съжалявам! — казах.

— Няма нужда, принцесо. Просто винаги идва времето, когато нещата трябва да приключат. Това е всичко. Би трябвало да знаеш това, след като прекара една седмица с твоята статуя от слонова кост.

— Да, предполагам, че си права.

— Сърцето ти разбито ли е?

— Няма дори и една вдлъбнатина.

— Е, морето е пълно с риба, моя млада Хариет Пурсел. Ти не си от хората, чиито сърца се разбиват. По-скоро си от онези, които разбиват сърцата на другите. Не си като мен, макар малко да си приличаме. Животът е прекалено хубав и морето е пълно с риба за такива като нас, млада Хариет Пурсел! Ние сме с неразбиваеми сърца.

Напитката на Уили отдавна бе престанала да ми бъде отвратителна, истината е, че колкото повече я пиех, толкова повече ми харесваше. Така че бях събрала достатъчно смелост, за да продължа да задавам въпроси.

— Разведохте ли се с господин Делвекио?

— Не беше необходимо.

— Искаш да кажеш, че официално не сте били женени?

— Това е добър начин за изразяване. — Тя напълни отново чашите.

— Но си била омъжена за господин Шварц.

— Да. Смешно е, нали? Но най-вече съм женена за Фло. Бях вече прехвърлила онази възраст. Знаеш ли, годините минават и неочаквано усещаш, че ти е малко студено без съпруг, който да ти топли краката.

— Беше ли господин Шварц като господин Делвекио?

— Напълно различен, принцесо, абсолютно различен. Така и трябва да е. Никога не повтаряй грешките си! Никога не избирай един и същи тип мъже. Разнообразието е подправката на живота.

— Беше ли господин Шварц хубав?

— Да, в поетичен аспект. Тъмни очи и много светла коса. Красиво лице, свежо и младо. Фло доста прилича на баща си.

Една приятна мъгла започна да пълзи в мен. И вероятно заради нея, както гледах мадам Делвекио Шварц, неочаквано видях как е изглеждала преди трийсет или четирийсет години. Не красива, нито дори хубава, но силно привлекателна. Мъжете сигурно са падали, когато са се качвали върху нея, както сър Едмънд Хилари на връх Еверест.

— Ти обичаше ли господин Шварц? — попитах.

— Да. Човек винаги обича онези, които не доживяват до дълбока старост — рече нежно тя. — Господин Шварц не доживя до преклонна възраст. Той беше двадесет и пет години по-млад от мен. Прекрасен еврейски джентълмен.

Аз зяпнах.

— Нима е умрял?

— Да. Просто една сутрин не се събуди. Наистина хубав начин да си отидеш, принцесо. Слабо сърце, беше заключението на докторите. Може би наистина беше така. Но картите казаха, че ако не бе станало така, щеше да стане по друг начин. Да го блъсне автобус или да го ужили пчела. Човек не може да избяга от старата вещица с косата, когато му дойде редът.

Аз отместих чашата си встрани.

— Ако не си отида сега, ще започна да си плета езика. — Тогава се сетих за още един въпрос. — Харолд те нарече Делвекио. Но това не е твоето кръщелно име. Какво е то, ако смея да попитам?

— Да наричаш първото име кръщелно е доста забавно, след като по-голяма част от хората по света не са християни, нито кръстени — рече усмихвайки се тя. — Изоставих мойто кръщелно име преди цяла вечност. Моята магия е в Делвекио Шварц.

— А моята магия в Хариет Пурсел ли е? — попитах. Тя ме потупа по бузата.

— Точно така, принцесо. — Протегна се. — О, какво облекчение! Без шибания Харолд!

Слязох по стълбите долу, строполих се на кревата си и спах два часа. Когато се събудих, се чувствах отлично. Днес научих куп неща за моята хазайка. Фло? Продукт на хормони? По дяволите! Не я попитах!