Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (63)

Вторник, 3 януари 1961

Днес е работен ден. Независимо от думите на Дънкан и на всички други, не мога да си позволя да загубя работата си. Ако намеря някоя добра душа да се грижи за Фло, докато работя, с моята заплата и наемите от къщата двете ще можем да преживяваме — каква ужасна дума! — ако не луксозно, то поне прилично. На пет години тя вече трябваше да ходи на училище, но кое училище щеше да я вземе? Налагаше се да потърся специални училища, но не бях чувала за нито едно в държавната система, на каквато и да е цена. И как самата Фло щеше да оживее в специално училище, заобиколена от изоставащи или страдащи от вродени дефекти деца? На нея й няма нищо, но тя е като растение, което се затваря, когато докоснеш листата му. Да, в Мосман има център за деца с вродени дефекти, който има страхотно добра репутация, но щеше ли Фло да бъде приета там? Тя няма никакви дефекти, просто не говори.

Това бяха все въпроси относно бъдещето, когато щях да получа настойничеството за Фло. Междувременно, трябваше да запазя работата си и високата заплата, която получавах, и да спестя колкото е възможно повече. Ако общественият попечител не е благосклонен (че коя ли държавна институция е такава?), ние с Фло може би дори няма да можем да живеем в 17-в, да не говорим да вземаме наемите. Тя нямаше акт за раждане, липсваше и брачното свидетелство на мадам Делвекио Шварц. Фло беше родена на пода в тоалетната, а не в родилното отделение на болницата.

Нямаше място за размишления. Всичко, което можех да направя, бе да чакам.

Сестра Агата ме закова в девет тази сутрин, като изпрати една лаборантка да ме замества, докато отсъствам. Работата беше сериозна, много сериозна.

— Осъзнавате ли степента на неудобството, което причинихте вчера, госпожице Пурсел? — попита строго тя. — Телефонирате десет минути преди шест сутринта, десет минути преди да започнете работа и да бъдете на мястото си, за да кажете, че няма да дойдете. А обяснихте ли причината? Не. Не сте. Затворили сте на госпожица Бейкър. Възмутително!

Аз гледах право в студените сини очи, като си представях странното видение на танцуващата сестра Агата и ледената шушулка, която в момента седеше на стола, и не можех да съединя тези два образа в един, колкото и да се опитвах. Освен това тя бе получила писмо от Харолд, което не беше в моя полза. Но то ми даде идея. Знаех отлично, че ако разкажа истината и обясня какво се е случило с мадам Делвекио Шварц, Харолд и Фло, това щеше още повече да настрои този айсберг срещу мен — според нейните закони уважаваните жени не се забъркваха в убийства и техните последици.

— Ужасно съжалявам, сестра Топингам — рекох, — но бях толкова разстроена вчера сутринта. Това е много объркана история, но мисля, че ще трябва да я научите. — Бродирай, Хариет, ситен бод, Хариет, лъжи, щом трябва! Фло струваше милион лъжи и отгоре. — Баща ми бе получил анонимно писмо, което ме обвинява във връзка с доктор Дънкан Форсайт. Това, разбира се, са глупости. Но вие сигурно разбирате, че то ме разстрои напълно през целия ден. Баща ми настоя да се прибера вкъщи и аз трябваше да се подчиня.

— Хм — рече тя и направи дълга пауза. — И оправихте ли тази каша, госпожице Пурсел?

— С помощта на госпожа Дънкан Форсайт, да. Оправихме я.

Хитрата стара гарга, изобщо нямаше намерение да ми каже, че знае. Обаче споменаването на госпожата беше страхотен номер от моя страна.

— Извинението ви се приема, госпожице Пурсел. Можете да вървите.

Аз се помотах още една минута.

— Сестро, съществува едно нещастно последствие от този ужасен въпрос. Хм, оказа се, че ще има съдебно разследване относно подателя на писмото, така че може да се наложи да излизам от работа понякога — малко преди работното ми време официално да е приключило или някой следобед в близките няколко седмици. Уверявам ви, че ще се постарая да направя всички срещи колкото е възможно по-късно през деня, но, нали разбирате, може би ще се наложи понякога да излизам от работа, когато ми се обадят.

Не й хареса, но ме разбра. Никой шеф на болнично отделение не е щастлив, когато персоналът му работи по-малко.

— Само трябва да ме предупредите.

— Да, сестро. Благодаря, сестро — казах и изчезнах.

Не беше толкова зле. О, защо „Роял Куинс“ не бе от онези болници като „Вини“ или „Роял Принс Албърт“, които нямаха спокойни уикенди? Ако бях натоварена с работа през почивните дни, щях да имам свободни дни през седмицата, за да свърша онова, което трябваше. Избирайки между „Райд“ и „Куинс“, не бях избрала правилно работното си място.