Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (1)

Петък, 1 януари 1960 година
(Нова година)

Как, за Бога, бих могла да се отърва от Дейвид? Да не мислите, че не съм обмисляла убийство? Но ако го убиех, нямаше да избегна наказанието с по-голям успех, отколкото когато си купих банския от две части с петте лири, които баба ми даде за Коледа.

— Върни го обратно, моето момиче, и донеси вкъщи нещо от една част със солидно парче на мястото на важната област — нареди мама.

В интерес на истината самата аз малко се ужасих, когато огледалото ми показа каква голяма част от тялото ми разкриват тези изрязани бикини, в това число страничните мустачки от черни косми на пубиса, които никога досега не бях забелязвала, защото бяха скрити именно зад солидното парче. Само мисълта за оскубване на милион косми веднага ме върна обратно в магазина, за да сменя бикините с модел на Естер Уилямс в последния, най-моден цвят за сезона, наречен американска прелест. Нещо като наситено розово с червеникави оттенъци. Продавачката ми каза, че изглеждащ прелъстително в банския, но кой ли щеше да посмее да ме прелъстява, докато проклетият Дейвид Мърчисън се навърташе около моя скелет като куче, вардещо кокала си? Със сигурност не и самият гадняр Дейвид Мърчисън! На него това и през ум не му минаваше!

Температурата днес бе над четиридесет градуса, така че слязох на брега, за да кръстя новия си костюм. Прибоят беше висок, доста необикновено за Бронте^[1], но вълните изглеждаха като зелени копринени наденички. По-скоро като самосвали, което не бе подходящо за сърфиране с тяло. Проснах хавлията си на пясъка, намазах носа си с цинков крем, сложих си подходяща за банския костюм шапка също с цвят американска прелест и затичах към водата.

— Прекалено е бурно за теб, вълните ще те изхвърлят — каза един глас.

Дейвид. Гаднярът Дейвид Мърчисън. Ако сега ми предложи да плувам в безопасните води на детската дяволска дупка, помислих си, стягайки моите защитени слабини, щеше да има битка.

— Хайде да вървим на дяволската дупка, там е по-безопасно — естествено рече той.

— И да бъда сплескана от децата, които ще се изсипят отгоре ни като бомби? Не! — изръмжах и се хвърлих в атака (макар че думата атака не е най-точната). Аз викам и правя сцени, изобщо държа се истерично, докато Дейвид просто гледа високомерно и отказва да хапе. Но днешната битка доведе до един нов взрив — най-накрая проявих смелост и инициатива да го информирам, че се изморих да бъда девствена.

— Хайде да имаме сексуална връзка — предложих.

— Не ставай глупава — отвърна невъзмутимо той.

— Не съм глупава! Всеки, когото познавам, има сексуална връзка, освен мен! По дяволите, Дейвид, аз съм на двадесет и една и съм сгодена за човек, който дори не ме целува с отворена уста!

Той ме потупа покровителствено по рамото и седна на хавлията си.

— Хариет — започна с оня сладък, суперучтив глас на момче от католическо училище, — време е да определим деня на сватбата. Вече имам докторат, C.S.I.R.O^[2] ми предложиха собствена лаборатория и изследователска субсидия, заедно сме от четири години и от една сме сгодени. Любовните връзки са грях. Бракът не е.

Бррр!

— Мамо, искам да разваля годежа с Дейвид! — заявих, когато се прибрах от плажа вкъщи. Новият ми бански костюм така си и остана непокръстен.

— Тогава му го кажи, скъпа — отвърна мама.

— Някога опитвала ли си да кажеш на Дейвид Мърчисън, че повече не желаеш да се омъжиш за него? — попитах настойчиво аз.

Мама се засмя.

— Добре де, не съм. Но аз вече съм омъжена.

О, мразя, когато майка ми си прави майтап за моя сметка! Но продължих битката.

— Работата е, че бях само на шестнайсет, когато го срещнах, на седемнайсет, когато той започна да ме извежда, а в онези дни беше страхотно да имам приятел, когото не се налагаше да отблъсквам! Но, мамо, Дейвид е толкова… толкова ограничен! И тесногръд! Вече съм пълнолетна, а той продължава да се отнася с мен, както когато бях на седемнайсет! Чувствам се като муха в кехлибар!

Мама е доста сдържан човек, така че не започна да ми чете конско, макар да изглеждаше леко разтревожена.

— Ако не искаш да се омъжиш за него, Хариет, то тогава недей. Никой не те кара насила. Но той е много добра партия, скъпа. Хубав, добре сложен, а и какво светло бъдеще се очертава пред него! Виж какво се случи с всички твои приятелки, особено с Мърл. Свързаха се с младежи, които не бяха достатъчно зрели и разумни като Дейвид, и до една пострадаха. Нищо не излезе от техните връзки. Дейвид ти приляга като ръкавица, залепнал е за теб като с лепило и винаги ще бъде.

— Точно там е работата, я — процедих през зъби. — Мърл все още ми опява на тема Дейвид — бил божествен, не съм знаела каква късметлийка съм. Но честно казано, той ми действа на нервите и от него направо ми се повдига! Заедно сме от толкова дълго време, че всяко друго момче, което познавам, си мисли, че вече съм спала с него — а аз всъщност така и не получих възможността да открия какво представлява останалата част от мъжкия свят, по дяволите!

Но тя дори не ме слушаше. Мама и татко одобряваха Дейвид, винаги са го одобрявали. Може би ако имах сестра или бях по-близо до възрастта на братята ми… Трудно е да бъдеш непредвидено, случайно появило се същество от другия пол! Имам предвид, че моите двама братя Гевин и Питър, които са в средата на трийсетте години, все още живеят у дома, свалят орди от жени на задните седалки на бусовете си върху непромокаеми матраци, помагат на татко в нашия магазин за спортни стоки и играят крикет в свободното си време — изобщо си живеят като в „Животът на Райли!“^[3]. А аз трябва да споделям една обща стая с баба, която пишка в гърне и го изхвърля върху тревата в дъното на задния ни двор. Воня.

— Имаш късмет, Роджър, че не го изхвърлям върху прането на съседите! — сопна се тя на татко, когато той се опита да й направи забележка.

Този дневник се оказа чудесна идея!

Срещала съм се с достатъчно чудати и чудесни психиатри, за да осъзная, че сега имам „средство, чрез което да се освободя от разочарованията и ограниченията“. Мърл ми подхвърли идеята да си водя дневник — подозирам, че се надява да надникне в него, когато ми идва на гости, но няма начин. Нямам намерение да й предоставя удобен случай. Вече измислих къде да го скрия — под подвижната дъска под леглото на баба, точно до гърнето й.

Желанията ми тази вечер: Никакъв Дейвид Мърчисън в живота ми. Никакво гърне. Никакви наденички с лют сос. Една стая само за мен. Годежен пръстен, който да мога да хвърля в лицето на Дейвид. Той каза, че не ми е дал такъв, защото било само излишно прахосване на пари. Какъв нещастник!