Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (26)

Четвъртък, 7 април 1960

Ооо! Тази тъпачка Крис Хамилтън днес забърка истинска каша в нашия спокоен малък свят. Страшно много желая да погледне Деметриос както трябва, както подобава, вместо да се зъби на бедния човек всеки път, когато вкара количка с пациент през вратата.

Тази сутрин един пациент почти щеше да умре в ръцете ни, а това е най-най-ужасното нещо, което може да се случи. Вероятна фрактура на черепа, която реши да се развие в остър мозъчен оток, докато снимахме главата му на рентген. Изведнъж бях избутана от неизвестен регистратор, който действаше много бързо и за нула време отведе пациента към неврохирургията. Но след десет минути се върна и изгледа Крис и мен по-ледено и от старшата сестра.

— Вие сте гадни кучки! Защо не гледахте какво става? — развика се той. — Този човек щеше да пукне, защото прекалено късно се обадихте за помощ! Глупави прости кучки!

Крис бутна касетата, която държеше, в ръцете ми и отиде до вратата.

— Най-любезно ви моля да ме придружите до офиса на сестра Топингам, докторе — произнесе с невъзмутим, леден тон тя. — Ще ви бъда благодарна, ако повторите онова, което току-що казахте, пред нея.

Една минута по-късно влетя старшата сестра на спешното, очите й щяха да изскочат от орбитите.

— Аз го чух! — извика тя. — О, той е истинско копеле, този доктор Майкъл Добкинс!

Младшата лаборантка изтърча към неврохирургията с рентгеновата снимка, а аз нямах пациент, който да ме очаква, така че загледах старшата сестра, а в главата ми се породиха няколко идеи.

— Те се познават, нали? — попитах. — Крис и доктор Добкинс, имам предвид. — След като двете с Крис си споделяха, предполагах, че е запозната и с тайните й.

— Със сигурност — отвърна мрачно и намусено старшата. — Преди осем години, когато Добкинс бе младши резидент, двамата бяха така погълнати един от друг, че Крис се смяташе едва ли не за сгодена. След това той неочаквано я изостави, без каквото и да е обяснение. Шест месеца по-късно се ожени за една физиотерапевтка, чийто баща е директор на компания, а майка й работи в „Комитета за черните и белите“. Тъй като бе все още девствена, Крис не можеше дори да го заплаши, че ще го съди за неизпълнение на дадено обещание.

Така значи, такава била работата.

Крис се върна със сестра Агата и доктор Майкъл Добкинс и аз трябваше да разкажа моята версия за инцидента, която се покриваше напълно с тази на Крис. В резултат на моето свидетелстване главният лекар на болницата, главният на клиниката и старшата сестра се появиха точно в този ред и аз трябваше да повторя историята пред тези три много намръщени лица, изразяващи неодобрение. Крис бе обвинила доктор Добкинс в непрофесионално поведение, главно в употребата на непростими епитети по адрес на женския персонал. Хирурзите го правеха в операционните постоянно, но на тях им бе позволено да имат своите малки недостатъци. Доктор Добкинс, който бе най-обикновен старши регистратор, би трябвало да следи за чувствата и поведението си.

Най-лошото от всичко бе, че подобен инцидент въобще не би трябвало да се случва. Ако Крис беше навела главата си и бе оставила бурята на местно ниво — можеше да натика Добкинс в ъгъла и да го изкълве заради лошите му маниери, — тогава горните, висшите етажи нямаше да се намесят. Но тъй като вече скандалът се бе разразил, тя всъщност включи един прожектор от милион вата, който непрекъснато осветяваше работата ни и поставяше нашата честност под съмнение.

Но до края на следобеда не ние, а доктор Добкинс бе изправен на подсъдимата скамейка. Пациентът наистина бе изпаднал в кома — в мозъка му се бе получил оток, при което жизненоважни центрове в мозъчната основа са били притиснати от заобикалящите ги кости, — но гигантският хематом под обвивката на мозъка е бил успешно аспириран в неврохирургията и пациентът бе оцелял благодарение на близостта на спешното отделение и животоспасяващата апаратура. Присъдата, издадена от висшата власт и стигнала до нас благодарение на сестра Агата, бе, че ние не сме обвинени в неизпълнение на задълженията си.

Крис си тръгна с изражение, каквото сигурно е имала Жана д’Арк на кладата, като ме остави да довърша онова, което бе останало от този наистина ужасен ден.

Беше почти девет часът, когато се огледах за такси на Саут Доулинг Стрийт. Нито едно. Така че тръгнах пеша. На светофара на Кливланд Стрийт видях лъскав черен ягуар да се плъзга покрай мен до тротоара. Вратата от страната на пътника се отвори и господин Форсайт каза:

— Изглеждате много изморена, Хариет. Искате ли да ви закарам до вас?

Аз захвърлих всякаква предпазливост. Направо я пратих по дяволите и подскочих.

— Сигурно Господ ви праща, сър! — възкликнах, като се мушнах на кожената седалка.

Той се усмихна ослепително, но не отговори нищо. Обаче на следващото кръстовище автоматично зави по Фландърс Стрийт и аз осъзнах, че няма никаква представа къде живея.

Така че трябваше да се извиня и да му кажа, че живея в края на Потс Пойнт на Виктория Стрийт. Как не те е срам, Хариет Пурсел! Какво стана с Кингс Крос? Защо го излъга? Той от своя страна ми се извини, че не ме е питал къде живея, зави по Уилям Стрийт и тръгна в обратна посока.

Когато се потопихме във визуалната какофония от неонови светлини, казах:

— Хм, всъщност аз живея в Кингс Крос. Австралийската кралска Флота притежава напълно и изцяло Потс Пойнт.

Веждите му се вдигнаха, лицето му се намръщи.

— Не бих ви окачествил като жителка на Кингс Крос.

— А според вас какви хора живеят там? — изръмжах враждебно. Това го сепна. Той откъсна очите си от пътя достатъчно дълго, за да види, че видът ми е направо войнствен, и се опита да поправи грешката си.

— Наистина не знам — отговори миролюбиво. — Предполагам, че страдам от всички грешни предубеждения и предразсъдъци на хората, чиито единствени познания за Кингс Крос са от жълтите вестници.

— Е, пощаджията ми каза, че проститутките от съседната врата получават пощата си на адрес в Потс Пойнт, а доколкото ми е известно, сър, Виктория Стрийт от единия до другия си край се намира само в Кингс Крос.

Защо всъщност бях толкова сърдита? Та нали аз първа споменах Потс Пойнт! Но той сигурно бе много добре възпитан, защото не се опита да се оправдава. Просто потъна в мълчание и продължи да кара.

Спря на мястото, което полицията бе запазила за царствените клиенти на 17-б и 17-д. Хермесовият жезъл^[1] със змиите на задната броня на ягуара го защитаваше от глоби за паркиране абсолютно навсякъде.

След това излезе и отвори вратата ми, преди да успея да открия коя беше вярната дръжка.

— Благодаря за возенето — промърморих, умирайки да се прибера колкото е възможно по-бързо.

Но той стоеше и ме гледаше, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва.

— Тук ли живеете? — попита, кимвайки към нашата задънена улица.

— В средната къща. Имам апартамент.

— Очарователно — подхвърли, махвайки отново с ръка.

Стоях до него и отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, което да му подскаже, че оценявам високо любезността му, но нямам намерение да го поканя вътре. Но онова, което излезе от устата ми, бе:

— Искате ли едно кафе, сър?

— Благодаря, с удоволствие.

О, мамка му! Молейки се да не срещнем никого, аз бутнах вратата и тръгнах по коридора, подозирайки, че зад мен той гледа надрасканите стени, дрипавия линолеум, осраните от мухи голи крушки на тавана. В съседната къща 17-д купонът се вихреше с пълна сила. Когато излязохме на открито, дочухме неясните, изтощени звуци на курвите, които се трудеха здравата. Те бяха толкова различими, колкото виковете на мадам Фуга в кухнята, която водеше битка със Скромност относно онова, което трябва да прави едно момиче, за да задоволи някой джентълмен с доста особени вкусове.

— Няма да пикаеш, преди да почнеш, щом искат да пикаеш отгоре им, и ще пиеш един галон от шибаната вода! — беше същината на урока.

— Интересен спор — рече доктор Форсайт, докато се мъчех със старата ключалка.

— Това е бардак от много висока класа. Същият е и другият от другата ни страна — поясних, отваряйки вратата. — Под патронажа на най-високопоставените и известни хора на Сидни.

Той ограничи следващите си забележки само до моя апартамент, който нарече хубав, очарователен и уютен.

— Седнете — поканих го малко сковано и не особено грациозно. — Как пиете кафето си?

— Черно, без захар, благодаря.

В този миг до нас достигна звукът на цигулка, свиреща нещо, което сега можех да определя като Брух^[2].

— Какво е това? — попита изненадано доктор Форсайт.

— Клаус от горния етаж. Хубаво е, нали?

— Прекрасно.

Когато се появих иззад паравана с две чаши кафе, открих, че се е настанил удобно на стола и е съвсем отпуснат и спокоен, докато слушаше Клаус. Погледна ме и взе чашата с усмивка, изразяваща такова искрено задоволство, че коленете ми се втечниха. Вече не се страхувах толкова от него, можех да седна със завидно спокойствие. Болниците предпоставят отношението на по-нисшия персонал към главните лекари да бъде като към същества от друга планета — същества, които не посещават Крос, освен в случаите, когато покровителстват особи като мадам Фуга и Токата.

— Вероятно да се живее тук е много забавно — рече той. — Между простаци и интелектуалци.

Е, със сигурност не беше настроен осъдително.

— Да, много е забавно — съгласих се аз.

— Разкажете ми.

О, наистина ли! Как можех да го направя? Сексът беше доминиращ, той стоеше зад всичко, което се случваше тук. Нима не бе проумял посланието на мадам Фуга? Така че избрах да му разкажа за проблемите, които имахме с предния апартамент на приземния етаж.

— В момента — завърших историята аз — мислим, че наистина сме намерили една по-възрастна двойка, която не е от бранша.

— Прекалено възрастна, искате да кажете?

— О, ще се изненадате, сър — отвърнах непринудено. — Жените на улицата са доста износени и грохнали. Младите и красивите работят в установени бардаци — заплащането е по-високо, живеят по-добре и няма сводници, които да им избиват зъбите и да ги пребиват от бой.

В неговите блатисто зелени очи се четеше смесица от забавление и тъга. Помислих си, че се забавлява за моя сметка, но не бях сигурна относно тъгата. Реших, че може би е временна.

Той погледна скъпия си златен часовник и се изправи.

— Трябва да вървя, Хариет. Благодаря за кафето и компанията, както и за урока как живее другата половина. Удоволствието беше мое.

— Благодаря, че ме докарахте, сър — отвърнах и го изпратих до външната врата. След като я затворих зад него, се облегнах на нея и се опитах да възстановя всичко, което се бе случило. Изглежда си бях спечелила нов приятел. Слава Богу, че не направи никакви опити или сексуални намеци! Но продължих да си спомням тъгата в очите му и се зачудих дали тя не бе причинена от нуждата да си поговори с друго човешко същество? Колко странно. Никога не съм мислела, че някой като Господ Бог — завеждащ клиника, има нужда да говори с някого.