Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (30)

Вторник, 26 април 1960

Тази вечер имах странна среща с Тоби за пръв път откакто срещнах Нал и напуснахме „Аполион“ заедно.

От два месеца той работи упорито върху един портрет на Фло и направо полудява от безсилие. Така че, когато го видях в предния коридор, го попитах как върви.

— О, хиляди благодарности за проявения към мен интерес! — озъби ми се като куче Тоби. — Очаква ли се от мен да коленича, за да покажа колко ужасно съм благодарен за вниманието ти?

Главата ми се завъртя сякаш ме бе шамаросал — защо, по дяволите, ми беше сърдит?

— Не — отговорих учтиво, — разбира се, че не. Последния път, когато говорихме, ти не бе особено доволен от работата си, което обяснява защо търсеше своя съветник Мартин.

Този възпитан отговор го накара да се засрами. Тоби ми подаде ръка.

— Извинявай, Хариет.

Стиснах ръката му.

— Ела и виж сама как върви — предложи ми той.

За моите несъмнено необучени очи портретът беше зашеметяващ, също така и непоносимо тъжен. Моето малко ангелско котенце! Тоби бе успял да предаде цвета на кожата, тънка като хартия, без да е болезнена, лицето й бе просто рамка за огромните кехлибарени очи и целият фон бе изпълнен със сенки като духове, оформящи се сива мъгла. Тоби и аз никога не бяхме говорили много за Фло, така че за мен беше истински шок да видя този фон. Нима нейната принадлежност към другия свят бе очевидна за всички? Или само Тоби с неговото проницателно око на художник бе видял това?

— Прекрасна е — казах съвсем искрено. — Последния път, когато я видях, човек можеше да си помисли, че е живяла в концентрационен лагер. Сега си успял да запазиш същността й, без да я направиш да изглежда отвратително.

— Да — съгласи се навъсено той, но не ме покани да седна, нито предложи да направи кафе. — Любовта отлетя ли?

— Миналата събота.

— Сърцето ти разбито ли е? Искаш ли да поплачеш на рамото на чичо Тоби?

Аз се разсмях.

— Не, идиот такъв! Изобщо не беше така!

— А как беше?

Мили Боже, Тоби да попита нещо толкова лично! Не можех да повярвам на ушите си.

— Беше много хубаво — отговорих.

Очите му се наляха с кръв, лицето му свирепо се изкриви.

— Не си ли наранена?

Ето какво било! Бог да благослови Тоби, винаги защитава жените в Къщата! Поклатих глава.

— Ни най-малко, честен кръст. Беше риск, приятел. Трепетен риск, от който имах нужда след годините, прекарани с Дейвид.

Гневът му нарасна още повече, той започна да скърца със зъби.

— Как можеш да наричаш това трепетен риск?

— О, говориш като някакъв пуритан от викториански роман! — казах, като се усмихнах. — Вярвах ти повече, Тоби Еванс, и не мислех, че приемаш да живееш по законите на двойните стандарти! Значи мъжете могат да си потапят фитила още от тийнейджърските си години, но жените трябва да се пазят чисти и недокоснати докато се омъжат! Що не си го начукаш! — изругах ядосано накрая.

— Чакай, чакай! Запази спокойствие! Задръж топката! — спря ме той, потискайки гнева си, но изглежда сам не бе сигурен какво ще бъде следващото му настроение. Или поне на мен така ми се струваше. Може да греша, не знам, но всичко беше толкова странно. Подобно поведение не му беше присъщо.

— Смятам да задържа всички топки, както и всичките дрехи върху себе си, господин Еванс! — крещях извън себе си от яд. — Това, че съм имала вземане-даване с един индийски паун, не значи, че смятам да се изчукам с всички австралийски петльовци!

— Мир, мир! — извика той, като вдигна и двете си ръце нагоре. Все още бях под пара, но последното нещо на света, което някога съм искала, е да се скарам с Тоби. Неговото приятелство бе далеч по-ценно за мен. Ето защо смених темата на разговора.

— Знам, че Езра щеше да помоли жена си за развод още преди две седмици, но не съм виждала Папи, за да разбера какво е станало.

Настроението му се бе променило от червено до кафяво. Сега обаче стана абсолютно черно.

— Езра не се е появил миналия уикенд, така че и Папи не знае какво е станало. Обадили се по телефона в петък, за да й каже, че жена му се чувства много зле и той трябва да я посети отново.

— Може би е толкова отчаяна, та е готова да му предложи фелацио — рекох, без да се замисля.

Тоби ме загледа като ударен от гръм, сетне неочаквано се обърна, грабна бутилката с три звезди от масата и си наля пълна чаша. Чак когато слязох по стълбите, осъзнах какво навярно си е помислил — че Нал ме е информирал по този въпрос, главно по практически начин. Бях разбрала от известно време, че въпреки свободомислието и демократичността си, Тоби беше старомоден по отношение на жените и техните действия. В неговия каталог аз бях жена. Джим, Боб и мадам Делвекио Шварц не бяха. Не са ли странни същества мъжете?