Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (47)

Сряда, 14 септември 1960

Събудих се в шест сутринта, защото някой блъскаше на вратата ми по начин, който предполагаше, че няма да спре, докато не му бъде отворено.

Тоби влетя вътре като фурия и ме загледа мрачно.

— Изпрати ме мадам Делвекио Шварц. Исках да знам какво става с Папи, но тя не ми каза нищо, а самата Папи не си е в стаята.

Отидох да направя кафе, мръщейки се.

— Чакай, аз ще го направя — рече той, като ме отстрани. — Искам да знам какво става с Папи, така че се концентрирай върху това.

Трябваше да му кажа. Той слушаше мълчаливо, скърцаше със зъби и блъскаше с юмрук върху масата.

— Ще намеря това копеле и ще го пребия до смърт!

— Преди да го направиш, по-добре послушай какво ще ти каже мадам Делвекио Шварц по въпроса — посъветвах го, като скрих лицето си в голямата чаша с кафе. — Папи не иска от главата на Езра да падне и един косъм. Твърдо е решена да го защитава на всяка цена, дори с живота на бебето си. Отказа да го съди за издръжка на детето, отказа да съобщи на жена му — отказа всичко, което може да разстрои или обърка плановете на Марсюпайъл! А мадам Делвекио Шварц ще сипе допълнително сол в раната, като ти каже, че не си нито съпруг, нито брат, нито баща, чичо или братовчед на Папи, така че нямаш никакво право или основание да кажеш или да направиш нещо.

— Любовта не е ли достатъчно добра причина? — попита той. — Папи си няма нито един жив роднина. Ако ние не се грижим за нея, кой тогава?

— Аз се грижа за нея, Тоби, по начина, по който тя иска от нас да го направим — отговорих спокойно. — Нещастието е станало и, слава Богу, че го има Дънкан Форсайт. Ако Папи не е в съседната стая, значи вече е заминала за санаториума. И веднага ти казвам, че не знам името му, нито къде се намира, защото Дънкан не ми каза. И да не си посмял да произнесеш и една дума по този въпрос пред някого, така че прави му сметката! А ако продумаш и половин дума на Харолд Уорнър, когато го срещаш по пътя си — дори с целта да хвърлиш прах в очите му, кълна се, Тоби Еванс, ще те кастрирам! Този злобен, малък човечец не е просто глупак. Той е опасен!

Но се съмнявам, че чу нещо от онова, което казах. Толкова беше разстроен. И освен това бе горчиво наранен от факта, че Дънкан бе в състояние да помогне повече, отколкото той самият. Стана ми мъчно за него. Какво е преживял заради Папи и Езра е нещо, което трудно мога да проумея.

Втората чаша кафе го успокои малко, той се посъвзе и ме огледа от главата до петите. Това презрение ли беше?

— Изглеждаш ми много доволна — рече дрезгаво.

— Доволна ли? Какво искаш да кажеш?

— Въпреки лошото положение на Папи ти направо цъфтиш, явно след като великият хирург е оправил бъдещето на Папи, е оправил и теб както подобава — изсумтя Тоби.

Фраснах го със свободната си ръка толкова силно, че той се олюля.

— Да не си посмял да ме осъждаш! — просъсках. — Да не си посмял! Нямаш никакво право да съдиш и Дънкан Форсайт по този въпрос! Единственото, което те вълнува, е, че сам не можеш да помогнеш, затова отхвърляш другите, които са в състояние да направят нещо повече за Папи! Да, наистина, това е много лошо и тежко! Опитай се да го преживееш, а не си го изкарвай на мен!

Той бе толкова пребледнял, че следата от ръката ми върху лицето му червенееше като белег.

— Съжалявам — рече сковано. — Права си. Не се тревожи, ще се опитам да го преживея.

Сложих ръка на раменете му и го прегърнах силно. Той отвърна неловко на прегръдката ми, измъкна се от ръцете ми, усмихна се и си отиде.

Това не бе най-доброто начало за един ден. Трябваше да отида в канцеларията на сестра Агата и да обясня, че Папи ще отсъства две седмици.

— Но това е абсолютно неправилно, госпожице Пурсел! — рече тя. — Защо Папи Сутама не е вписана в доклада на болничното отделение?

— Тя отиде при своя личен лекар — излъгах аз. — Мисля, че той насочва пациентите си към „Вини“ или частни клиники в източните предградия. — О, защо всички трябваше да правят нещата толкова сложни!

— Но това е нелогично, госпожице Пурсел. Санитарката Сутама е от персонала и като такава има право на легло и на лечение в „Куинс“, без значение кой е личният й лекар. Тя може да бъде просто преместена и поставена под грижите на някой от нашите лекари, които, сигурна съм, че няма нужда да ви напомням, са най-добрите в града.

Аз продължих да упорствам.

— Сестра Топингам, наистина не мога да ви дам повече информация. Всичко, което знам, е, че Папи Сутама предпочете да остане под грижите на собствения си личен лекар.

— Много странно, много странно! — изкудкудяка сестра Агата, като ми отправи ужасно свадлив поглед с бледосините си очи. Надушваше нещо нередно, бях сигурна в това. Може да беше превзета стара чавка, но човек не може да командва една малка армия от млади жени цели тридесет години, без да осъзнае, че понякога едно и едно прави три.

— Извинете, сестро — казах.

— Всичко е наред, госпожице Пурсел. Можете да си вървите. — Тя се наведе над документите върху бюрото.

А аз се упътих към друг спешен случай, макар и от рутинно естество. Един дезориентиран пациент, който имаше нужда от успокоителните умения на Хариет Пурсел.

За щастие нещата се оправиха около час по-късно и ние седнахме да пием чаша чай. Старшата сестра на спешното се присъедини към нас — денят на сватбата наближаваше. Но преди това имахме разправия с Крис.

— Защо закъсня? — попита ме тя.

— Трябваше да докладвам на сестра Агата. Папи все още е болна.

— Какво й е?

— Нищо особено, но нейният доктор я изпрати в болница.

— Бедничката! В коя болница е, „Вини“ или „Сидни“? Мари и аз можем да я навестим на път за вкъщи.

— Не можете. Тя е в санаториум в провинцията.

Крис и Мари се спогледаха многозначително и промениха темата на разговора.

Слава Богу, че Папи не бе имала връзка с някого от персонала! Крис и старшата на спешното бяха добри жени, но новината за неочакваната болест на Папи със сигурност щеше да влезе в клюките на болницата. Всички я познаваха, тя беше в рентгеновото отделение от тринадесет години.

Но всъщност Крис и старшата ми дадоха начален тласък за нещо друго. Едно е да мислиш отвлечено за възможността от разкриване, дори да решиш, че не ти пука от него, и съвсем друго, когато неочакваното разкритие гледа право в лицето ти, защото тайната на някой твой скъп приятел е на път да се превърне в публична. О, това поставя нещата в съвсем друга светлина!

Какво щеше да стане, ако мама и татко научеха за мен и Дънкан? О, мили Боже! Ще умра, ако мама и татко си помислят, че дъщеря им разбива семейство! Защото, ако Кати Ф. открие моята роля в нейното семейство, аз ще бъда окачествена точно като такава. Разбивачка на семейства.