Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (61)

Неделя, 1 януари 1961
(Нова година)

1961 година вече е почти на двайсет и четири часа, навън е паднала тъмнина. Пиша този дневник вече цяла година и въпреки че съм толкова изтощена и едва мога да се движа, трябва да опиша всичко, което се случи днес, преди емоциите да са избледнели. Открих, че моят дневник е нещо като катарзис, в него писането не се развива по начина, по който мисля за изминалите събития.

Новогодишното празненство премина като избухването на водородна бомба — наистина голям фойерверк. „Шумно парти“, както го определи мадам Делвекио Шварц, прегърнала с едната си ръка Мърв, лицето й бе червено като варено цвекло. Макар че не бе пияна, изобщо не беше. Само малко измъчена, изморена, това беше всичко. И ужасно щастлива, спомням си, че си помислих точно това.

Изсипа се целият Крос, някои само за пет минути, други за време, което обещаваше да продължи вечно, когато си тръгнах в три часа, подпомогната от Тоби, тъй като трудно уцелвах стъпалата. Спомените ми са мъгляви, виждам само отделни проблясъци, като пристигането на лейди Ричард с изрусена перука, десетсантиметрови токове на обувките и червена рокля, сцепена почти до горния край на бедрото, за да разкрие гладка, обезкосмена, безупречно бяла кожа над черните копринени чорапи. Гърдите й определено не бяха фалшиви, нито имаше следа от онази изпъкналост, която трябва да притежава всеки мъж. Папи с висок шепот ми съобщи слуховете, че е ходил чак в Скандинавия, за да му сменят онази работа. Ако е така, прошепнах в отговор аз, тогава пикочният му канал трябва да е в постоянно страдание. Бедният стар Норм можеше да остане само толкова, колкото да ми подари една течна целувка, но Мърв използва своето старшинство, за да повиси повече, флиртувайки напористо с мадам Делвекио Шварц. Лернър Чусовиц никак не бе щастлив от това. Нито пък Клаус, който, както установих, гледаше хазайката ни с неподправена похот. Джим ми лепна една експертна целувка, на която се насладих без свян, понеже бях достатъчно замаяна, но това накара Боб да се ядоса, така че отпратих Джим и през остатъка от времето се концентрирах върху Тоби. Нашият малък спор бе забравен и неговите целувки, това си спомням много ясно, бяха като целувките на Дънкан, макар че аз не го целувах, представяйки си, че е Дънкан. Тоби си е определено Тоби.

Проснах се върху леглото с всичките си празнични одеяния и се събудих около осем тази сутрин от неистовото мяукане на Марселина, чийто стомах управлява дребния й живот. Тоби бе пуснал завесите, Бог да го благослови. Успях да си сипя кафе, изпих хубава доза „Дексал“, за да успокоя гаденето, и затворих устата на Марселина с каймак и пълна купа сардини, които воняха толкова силно, че ме принудиха да се надвеся над мивката.

Нищо не излезе, но аз се затворих в спалнята, докато Марселина облиза сардините до шушка.

Фло спеше в леглото ми, свита на кълбо в полумрака. Ангелско котенце, моето ангелско котенце! Не бях я видяла, нито почувствала кога е дошла. Сигурно нещата са станали доста напечени и разюздани горе, щом ме е потърсила. Или Харолд е в леглото на майка й. О, да, той също беше на партито. Стоеше встрани и пиеше бренди, докато наблюдаваше мадам Делвекио Шварц, която флиртуваше безобразно с Мърв. Харолд мърмореше и ме зяпаше, особено когато целунах Джим.

— Блудница. — Устните му оформиха думата без звук.

Веднага след като реших, че гаденето ми се е разминало, се върнах във всекидневната и отворих широко вратата, за да пусна свеж въздух в стаята, като дишах дълбоко. Светът навън беше абсолютно тих. Пълна тишина. По въжетата на простора не се развяваше никакво пране, иззад лилавите дантелени пердета на 17-д не се носеха никакви звуци от спор или фриволни действия, нищо не се чуваше от Къщата. Пълно мъртвило. Неподвижност. Почти очаквах да чуя ревящия глас на мадам Делвекио Шварц да вика своето ангелско котенце, но тишината продължи да цари. Ранната сутрин в първия ден от новата година сигурно е най-спокойният момент в живота на Крос, помислих си. Всеки жител на прочутия ни квартал снощи е бил нокаутиран.

Все пак трябваше да заведа Фло горе, в случай че майка й се събуди и се разтревожи за нея. Така че се върнах в моята спалня, седнах на ръба на леглото и взех Фло в ръцете си, като допрях буза до косата й, залюлях я и я целунах. Когато бях малка, мама ме събуждаше по този начин и все още си спомням колко хубаво бе да преминеш от сънищата си с прегръдки и целувки в новия ден.

Тя беше мокра. О, ангелско котенце, не! Как ще успея да вдигна и да прехвърля матрака с растителен пух през въжето? — беше първата ми мисъл. Но Фло не миришеше на урина, а и мокротата не бе като урина. Урината не става корава, когато изсъхне, каквато бе престилчицата на Фло, която не се събуди въпреки прегръдките и целувките ми. Нито тя, нито майка й се бяха издокарали за празника, а като гледах избелялата кафява тъкан на престилчицата, не можех да разбера с какво е напоена. Но познавах този мирис! О, Господи! Бързо! Дръпни завесите!

Кръв. Тя беше подгизнала от кръв. Кожата ми настръхна, но се стегнах, оставих я бавно и внимателно, вдигнах престилчицата й, като свалих овехтелите й гащички, за да изследвам пубиса й. Моля те, Господи, моля те! Не! Не това, не това! Повтарях го отново и отново, а ръцете ми трепереха. Нямаше нищо. Кръвта, която покриваше Фло от пръстите на краката до ръцете, не беше нейната. Ръцете й бяха лепкави. Лепкави от кръвта. В този момент тя се събуди, усмихна ми се сънливо и обви врата ми с ръчички. Аз я вдигнах от леглото и я занесох във всекидневната, където Марселина, която не бе оставила нищо в купичката си, седеше и се ближеше с език.

— Скъпа, поиграй си с Марселина — казах, надвивайки ужасното чувство на пълзящо вцепенение, което ме обземаше, и пуснах Фло на пода до котката. — Трябва да изляза за минутка, ангелско котенце, така че остани тук да се грижиш за бедната Марселина. Ще бъдете добри момичета, нали?

Взех стълбите по пет стъпала наведнъж, с един скок прекосих коридора и се озовах в стаята, където се вкамених като статуя. Кръвта бе като езеро, което покриваше пода под и около масата, леко съсирена там, където линолеумът се бе слегнал и образуваше вдлъбнатини, и едва покриваща с тънък пласт върховете на бабуните. Някой бе разтребил стаята, остатъците от празненството бяха струпани в далечния ъгъл, макар че по масата все още имаше празни чинии и кости от пуйката, която не ставаше за ядене. Очите ми огледаха всичко това, мисля, че не пропуснах нищо. Кръвта не бе пръснала по стените, но на едно място имаше повече — върху онази стена, която Фло напоследък използваше, за да рисува. Тя бе намазана с големи кафеникави пера от кръв, а тук и там се виждаха отпечатъците на малката й ръчичка. Отпечатъци от кървави крачета прекосяваха линолеума между края на кървавото езерце и тази от стената, и отново се връщаха към него. Моливите не са могли да изобразят чувствата й. Фло бе рисувала с ръце и пръсти, потопени в кръв.

Мадам Делвекио Шварц лежеше с лице, обърнато към масата. Мъртва. Недалеч от нея Харолд Уорнър бе приседнал върху петите си, ръцете му стискаха дръжката на ножа, с който бе нарязана пуйката, а самият нож все още стърчеше от корема му. Главата му бе клюмнала и брадичката подпираше гърдите му, сякаш наблюдаваше деянието си.

Устата ми се отвори и аз започнах да вия. Нямам предвид, че се разплаках или разкрещях — нададох животински вой, изпълнен с ужас и отчаяние, с целия обем на дробовете си и продължих, без да спирам, не знам колко време.

Пръв пристигна Тоби и пое нещата в свои ръце. Предполагам, че нареди на някого да се обади в полицията, защото го чух замъглено да дава нареждания в коридора, но не ме остави нито за миг. Когато не можех повече да вия, той ме изведе от стаята и затвори вратата. Папи, Клаус, Джим и Боб се бяха скупчили в коридора, но от Чикър и Мардж от първия етаж нямаше никаква следа.

— Извиках полицията. Тоби, какво става? — проплака Папи.

— Разрухата на Къщата — отвърнах през тракащите си зъби. — Десетте меча и Харолд. Той бе тук, за да доведе Къщата до разруха. Това беше работата, която трябваше да свърши, и ако не го знаеше от картите, тя го видя в кристалното кълбо, защото бях с нея, когато го гледаше. Тя знаеше, знаеше го! Но се подчини.

— Мадам Делвекио Шварц и Харолд са мъртви — рече Тоби. Докато ме преведе през открития пасаж, всеки прозорец в 17-д се отвори широко и на него се показа по една глава.

— Мадам Делвекио Шварц е мъртва — трябваше да обяви на няколко пъти той, преди да ме заведе в апартамента ми.

Фло се търкаляше на земята в истинско кълбо от крайници с мъркащата Марселина. Тоби я погледна, сетне ужасено се втренчи в мен и отиде за бутилката бренди.

— Не — изпъшках. — Никога повече не искам да видя това питие. Добре съм вече, Тоби, наистина съм добре.

Сутринта премина като манифестация — хора, хора, хора, започвайки с полицията. Не моите приятели от отдела за борба с порока. Тези бяха непознати с цивилни дрехи. Тъй като Тоби се бе заел с всичко, но отказваше да ме остави сама, разпитите се проведоха в моята всекидневна. Но преди да дойдат полицаите, Папи отведе Фло със себе си в банята и смени дрехите й, а аз отидох в пералнята, за да си взема душ и да сменя празничното си облекло с нещо по-сериозно. По-сериозно.

Онова, което заинтригува полицията най-много, беше нарисуваното от пръстчетата на Фло. То изглежда ги изуми, макар че престъплението беше ясно от цял километър. Убийство и самоубийство, ясно като бял ден. Те разпитаха всеки от нас, търсейки мотиви, но никой не бе забелязал каквато и да е промяна в поведението на мадам Делвекио Шварц, нито на Харолд. Трябваше да им разкажа как ме следеше, за емоционалната и умствената му нестабилност, за задържането на урина, за отказа му да се консултира с психиатър, когато му бе препоръчано. Чикър и Мардж от приземния етаж бяха изчезнали яко дим, без никакви следи, дори пръстови отпечатъци не бяха оставили. Но полицаите не се интересуваха от тях, това беше ясно, макар че имаха намерение да ги потърсят, за да ги разпитат. Тъй като живееха точно под стаята, където бе извършено престъплението, може би бяха чули нещо.

— Единственото ясно е — каза сержантът на Тоби, — че детето е било свидетел. След като я разпитаме, ще знаем.

Аз се намесих.

— Фло не може да говори — казах. — Тя е няма.

— Искате да кажете бавноразвиваща се? — попита, мръщейки се, сержантът.

— Напротив, тя е изключително интелигентна — отвърнах. — Просто не говори.

— И вашето мнение ли е такова, господин Еванс?

Тоби потвърди, че Фло не говори.

— Тя е или суперчовек, или получовек, така и не съм сигурен кое от двете — добави копелето му с копеле.

Като капак на всичко се появи Папи заедно с Фло, която сега бе облечена в чиста престилчица, но краката й както винаги бяха боси. Двете ченгета загледаха моето ангелско котенце сякаш беше някакво чудо, игра на природата или чудовище, та чак можех да чуя какво си мислят, сякаш го произнесоха на глас: изглежда като всяко друго петгодишно момиченце, но под повърхността се крие чудовище.

Да, Фло е на пет години. Днес е нейният рожден ден и аз имам подарък за нея, опакован и скрит в бюфета — една красива розова рокля. Все още е там.

Сетне стигнахме до същината на въпроса при официалните разпити — има ли жертвата някакви роднини? Всеки от нас трябваше да отговори: „Не, доколкото знам.“ Дори Папи, която живееше в Къщата от десетгодишна, отговори, че през двадесет и четирите години, прекарани тук, никакъв роднина не се е мяркал наоколо. Нито мадам Делвекио Шварц била споменавала за свои близки.

Накрая сержантът затвори бележника си и стана, благодари на Тоби за коняка — „Много благодаря, приятел, много благодаря.“ Можеше да се види колко са доволни, че има поне един мъж, с когото да говорят, а не трябва да се разправят с цяла тумба странни жени. Странни от социална гледна точка. Защото имаше социален елемент — работата беше доста мръсна, но един мъж лесно щеше да се оправи.

На вратата сержантът се обърна към мен.

— Ще ви бъда благодарен, ако можете да се грижите за малкото момиченце още около час, госпожице Пурсел. Толкова ще отнеме да повикаме службата за закрила на децата.

Ококорих се.

— Няма нужда да викате службата за децата — казах. — Отсега нататък аз ще се грижа за Фло.

— Много съжалявам, госпожице Пурсел — отвърна той, — но това не може да стане. След като няма известни роднини, малката Флоранс (Флоранс!?) сега е под опеката на службата за закрила на децата. Ако успеем да открием някакви роднини, тогава тя може да отиде тях, стига да я искат. Но в подобни случаи хората почти винаги са съгласни. Ала ако не открием роднини, Флоранс Шварц остава под опеката на правителството на Нови Южен Уелс.

Той нахлупи меката си шапка и излезе, а полицаят го последва.

— Тоби! — изкрещях аз.

— Папи, заведи Фло и Марселина в спалнята — нареди Тоби и изчака, докато те изпълниха заповедта му.

После взе ръцете ми, сложи ме да седна на стола и се настани на облегалката така, както правеше Дънкан. Правеше. Минало време, Хариет, минало.

— Той не може да постъпи така — казах.

Никога не бях виждала Тоби толкова сериозен, безмилостен и студен.

— Напротив, Хариет, може. Сержантът смята, че Фло вероятно няма никакви роднини или близки. Сигурен е, че майката е умряла вследствие на пиянска свада с любовника си, който не е баща на детето. Той лично вярва, че Фло е едно доста занемарено дете, за което не са полагани никакви грижи, и е живяло в един много лош дом. Също така е убеден, че не е наред с главата. И веднага след като се върне в управлението, ще се обади на службата за закрила на децата и ще им препоръча Фло да бъде поета под опеката на държавата от този момент нататък.

— Не може! Той не може да направи това! — извиках аз. — Фло няма да оцелее извън Къщата! Ако бъде отведена оттук, тя ще умре!

— Забравяш най-важния фактор, Хариет. Фло е била в стаята, когато е извършено убийството, и е използвала кръвта, за да рисува по стената. Това е обвинение — отговори безпощадно Тоби.

Моят любим приятел да ми говори по този начин! Имаше ли някой, поне един човек, който да облече тогата в нейна защита, освен мен?

— Тоби, Фло е само на пет години! — казах. — Какво бихме направили ти или аз на тази възраст при подобни обстоятелства? През целия й живот са й позволявали да драска по стените. Кой знае защо е използвала кръвта? Може би е мислела, че така ще успее да върне майка си обратно към живота. Те не могат да ми вземат Фло, не могат!

— Могат и ще го направят — отвърна намръщено Тоби и отиде до печката, за да сложи чайника. — Хариет, в момента играя ролята на адвокат на дявола, това правя. Съгласен съм, че Фло не може да живее извън Къщата, но няма човек, облечен с власт, който да погледне на нещата от тази гледна точка. Сега върви и доведи Папи и Фло. Ако не искаш да пиеш бренди, чаят е следващото най-добро нещо.

Те взеха Фло от мен около обяд, две жени от службата за закрила на децата. Достатъчно прилични жени, като се има предвид колко гадна е работата им. Направо е ужасна. Фло отказа да контактува с тях, по какъвто и да е начин, дори и след като им предложих да я наричат Фло, а не Флоранс. Мога да се обзаложа, че в свидетелството й за раждане, ако изобщо има такова, пише Фло. Познавайки обаче мадам Делвекио Шварц, най-вероятно няма. Ангелско котенце. Ангелско котенце. Тя не позволи на никоя от жените да я докосне, не се поддаде, докато те я примамваха, придумваха, молеха, убеждаваха. Залепи се за мен като неумолимата смърт и притисна лицето си в скута ми. Накрая решиха да я упоят с хлоралхидрат, но тя повръщаше при всеки опит, дори когато запушиха носа й.

Джим и Боб слязоха при нас, макар че никак не исках да го правят. Отговорната дама ги изгледа от главата до петите сякаш бяха мръсна измет и сигурно си отбеляза още една черна точка за Къщата, която имаше само една подходяща баня и тоалетна за обслужване на четири етажа. И защо Фло била боса? Нямала ли обувки? Това изглежда притесняваше двете натрапници най-много от всичко. Когато, след четвъртия опит с хлоралхидрат, Фло напусна прегръдките ми и затича из стаята като птичка, която е влетяла вътре и не може да излезе, блъскайки се в стените, печката, мебелите, аз застанах срещу жените със стиснати юмруци. Но Тоби ме сграбчи и двамата с Джим ме изтикаха навън.

Накрая решиха да направят на Фло инжекция с паралдехид, което винаги върши работа. Тя се отпусна, жените я вдигнаха и изнесоха навън, аз се тътрех след тях, а Тоби ме държеше.

— Как ще я намеря? — попитах.

— Обадете се в службата за закрила на децата.

Настаниха я в колата си и последното, което видях от моето ангелско котенце, бе нейното застинало, малко бяло личице, докато отпътуваха.

Всички предложиха да останат и да ми правят компания, но аз не исках да виждам никого, най-малкото Тоби, който бе най-настоятелният. Пищях и виках по него да си върви! Да си върви! Да се маха! Докато накрая си отиде. Папи допълзя след малко, за да ми съобщи, че Клаус, Лернър Чусовиц и Джо Драйър от щанда за алкохол в „Пикадили Пъб“ са горе в стаята на Клаус и искат да знаят как съм, дали могат да помогнат с нещо. Благодаря, всичко ми е наред, не се нуждая от нищо, казах. Носът ми все още беше пълен със сладката болнична миризма на паралдехида.

Около три отидох в спалнята си да се обадя в Бронте. Мама и татко трябваше да научат какво е станало, преди историята да се появи във вестниците, макар че (предполагам) на едно пиянско убийство и самоубийство в Кингс Крос навръх Нова година едва ли щеше да бъде отделено повече от два реда на десета страница. Когато вдигнах слушалката, открих, че няма сигнал — телефонът беше изключен от контакта. Сигурно, когато ме е слагал в леглото предната нощ, Тоби го бе изключил. В момента, в който го включих, започна да звъни като бесен.

— Хариет, къде беше? — попита татко. — Полудяхме!

— През цялото време си бях тук — отвърнах. — Някой е изключил телефона. Струва ми се, че вие вече знаете.

„Ела веднага“, беше всичко, което той каза. Команда, заповед, а не молба.

Съобщих на Папи къде отивам, спрях такси на Виктория Стрийт. Шофьорът ме изгледа странно, но не каза нищо.

Мама и татко бяха на масата за хранене, сами. Мама сякаш беше плакала с часове, а татко неочаквано бе остарял и годините му личаха — сърцето ми се обърна, защото можех да видя, че вече е почти на осемдесет.

— Радвам се, че не се наложи аз да ви го съобщя — рекох и седнах.

Те ме загледаха, сякаш не ме познаваха. Едва сега, когато пиша всичко това, осъзнавам, че сигурно съм приличала на излязла от ковчег. Причината бе преживяният ужас.

— Не искаш ли да знаеш откъде знаем? — попита татко.

— Да, наистина откъде?

Той извади писмо от един плик и ми го подаде. Взех го и го прочетох. Красив обработен почерк, абсолютно прави букви, скъпа хартия с професионално срязани крайчета. Текстът и канцеларските материали предполагаха някой изтънчен и възпитан човек.

Сър,

Вашата дъщеря е блудница. Една обикновена, вулгарна, негодна да обитава този свят, но нежелана и в следващия свят курва.

През последните осем месеца тя имаше незаконна сексуална връзка с женен мъж, известен лекар от нейната болница. Тя го прелъсти, видях я с очите си да го прави в тъмното на Виктория Стрийт. Подведе го! О, как парадираше с прелестите си! Как се завря в живота и чувствата му! Принизи го до своето ниво и наслади! Но един почтен мъж не може да я задоволи. Тя е лесбийка, пълноправен член на онази сган от мръсни отрепки, които живеят в къщата й. Името на доктора е Дънкан Форсайт.

Загрижен гражданин

— Харолд — казах, като оставих листа на масата, сякаш пареше.

— Значи ли това, че твърденията са верни? — попита татко. Усмихнах се и затворих очи.

— Чакай малко, татко. Разделих се с Дънкан още през септември и мога да те уверя, че не съм лесбийка, макар да имам много приятелки лесбийки. Те са добри хора. Много по-добри от ужасния дребнав човечец, който е написал тази помия. Кога пристигна? — попитах.

— Вчера със следобедната поща. — Татко се намръщи. Той не е глупак, веднага разбра, че начинът, по който изглеждам, няма нищо общо с любовна връзка, приключила преди четири месеца.

— Какво се е случило тогава, щом не е това?

И аз им разказах. Мама бе ужасена и отново се разплака, но татко бе направо разбит. До дъно, до основи, до самата си същност. Какво бе почувствал към мадам Делвекио Шварц при онази единствена среща, че да скърби толкова за нея? Той въздишаше от дън душата си, пъшкаше и се държеше за сърцето, докато мама не стана и не му донесе голяма чаша, пълна с брендито на Уили. Това малко го успокои, но мина доста време, преди да успея да му кажа каквото бях намислила, а именно, че ще поискам да поема настойничеството над Фло. Може би дълбоката му емоционална реакция при новината за смъртта на моята хазайка ме окуражи да се надявам, че ще бъде на моя страна и ще ме подкрепи, но изобщо не стана така.

— Да станеш настойница на това странно дете? Та то е прищявка на природата! — извика той, гласът му се извиси. — Хариет, не може да направиш това! Къщата и цялата тази работа не те засягат! Най-доброто, което можеш да сториш, е да се върнеш у дома.

Не исках да споря, нямах никакви сили, така че станах и ги оставих да си седят сами.

Бедните хора, денят беше много тежък за тях. Дъщеря им имаше незаконна връзка с важен женен доктор, но това бе нищо пред убийството, самоубийството и изказаното от нея намерение да поиска настойничество над едно лудо дете, което не може да говори и рисува по стените с кръв! Нищо чудно, че ме гледаха сякаш съм човек, когото не познават.

Толкова за Нова година. Не кошмар, а реалност.