Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Arctic Incident, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Арктическият инцидент

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Йоана Томова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN: 954-733-267-8

История

  1. — Добавяне

Един-два епилога

Тара

Артемис се връщаше в „Сейнт Бартълби“. Трябваше да бъде там, докато Хелзинкските медицински служби идентифицират баща му по овехтелия паспорт, който Вихрогон му бе изфабрикувал.

Зеленика направи каквото можа за ранения човек, излекува раната на гърдите му и дори върна зрението в ослепялото му око. Но беше твърде късно да пришие крака, който и без това не им бе подръка. Сега Артемис старши се нуждаеше от по-продължителни медицински грижи и трябваше да попадне на място, където за присъствието му би могло да се даде разумно обяснение. Затова Зеленика се отправи на югозапад към Хелзинки и остави човека в безсъзнание пред вратата на Университетската болница. Един портиер забеляза летящия пациент, но след това паметта му бе успешно заличена.

Когато Артемис старши се опомнеше, последните две години от живота му щяха да бъдат заличени и последният му спомен щеше да бъде приятен: как маха за довиждане на семейството си в Дъблин. Всичко това благодарение на Вихрогон и на неговата технология за заличаване на паметта.

— Дали да не залича и твоята памет? — саркастично подметна кентавърът, след като групата се върна в Централното полицейско управление. — Върви да си изгладиш дрехите, докато си свърша работата.

Артемис се усмихна. Напоследък го правеше много често. Дори сътрудничеството със Зеленика мина много по-гладко, отколкото беше очаквал, особено като се има предвид, че тя го бе видяла да стреля по собствения си баща. Момчето потръпна. Знаеше, че му предстоят много безсънни нощи, в които да размишлява над това приключение.

 

 

Капитанът ги придружи до Тара и ги пропусна през холографската маскировка на изхода. Там имаше дори холографско изображение на крава, която дъвчеше виртуални листа, за да не доловят хората феината миризма.

Артемис се връщаше в ученическата си униформа, която по чудо бе възстановена по технология на Народа. Той помириса ревера на сакото си.

— Това сако мирише странно — отбеляза. — Не неприятно, просто необичайно.

— Защото е идеално чисто — каза Зеленика и се усмихна. — Вихрогон трябваше да го изпере три пъти в пералнята, за да премахне…

— За да премахне калта на Калното създание — довърши Артемис.

— Точно така.

Над главите им грееше пълна луна, ярка и изпъкнала като топка за голф. Зеленика чуваше магическата й песен.

— Вихрогон каза, че в замяна на помощта, която ни оказахте, ще постави имението Фоул под наблюдение.

— Радвам се да го чуя — отвърна Артемис.

— Правилно ли е постъпил?

Артемис помисли малко.

— Да. Народът ще бъде в безопасност и аз няма да го заплашвам.

— Добре. Защото мнозина от членовете на Съвета искаха да заличим паметта ти. А при високия ти коефициент на интелигентност тази малка част от паметта може да ти послужи за твърде много неща.

Бътлър протегна ръка.

— Е, капитане, не вярвам, че ще се видим отново.

Зеленика стисна ръката му.

— Ако се видим, няма да е скоро — капитан Бодлива Зеленика се обърна към феиния форт. — Трябва да вървя. Скоро ще съмне. Не искам някой шпионски сателит да ме заснеме без щит. Последното, от което имам нужда, е снимката ми да попадне в Интернет и то сега, когато ме върнаха в Разузнаването.

Бътлър леко побутна с лакът господаря си.

— О, Зеленика… Ех, капитане…

„Ех“? Артемис не можеше да повярва, че наистина е казал „ех“. Та това дори не беше дума.

— Да, Кално… Да, Артемис?

Той я погледна право в очите, точно както Бътлър го беше инструктирал. Тези цивилни отношения бяха по-сложни, отколкото човек би могъл да си помисли.

— Искам да… тоест… исках да кажа…

Бътлър отново го побутна с лакът.

— Благодаря. Длъжник съм ти. Благодарение на теб имам родители. А управлението на онази совалка беше направо забележително. И във влака… Е, аз никога не бих могъл да го направя…

Трето побутване с лакът. Този път, за да сложи край на разговора.

— Извинявай. Е, нали разбираш.

Феините черти на Зеленика изглеждаха странни. Изразяваха нещо средно между неудобство и може би удоволствие. Тя бързо се опомни.

— Може би и аз ти дължа нещо, човече — каза и извади пистолета си. Бътлър за малко да посегне към своя, но реши да даде на Зеленика предимство.

Капитан Бодлива Зеленика откачи от колана си една златна монета и я подхвърли на петдесет фута височина в лунното небе. Със светкавично движение извади пистолета си и произведе един-единствен изстрел. Монетата подскочи още петдесет фута нагоре и полетя надолу към земята. Артемис успя някак да я улови във въздуха. Първото подобно постижение в младия му живот.

— Добър изстрел — каза. По средата на монетата имаше малка дупка.

Зеленика протегна ръка и показа още пресния белег на пръста си.

— Ако не беше ти, сега нямаше да стрелям. С никакви механични протези не се постига такава точност. Затова предполагам, че също съм ти благодарна.

Артемис й подаде монетата.

— Не — каза Зеленика. — Задръж я, за спомен.

— За спомен?

Феята го погледна искрено.

— За да не забравяш, че някъде дълбоко под маската на мошеника има искрица почтеност. Може би от време на време е добре да разпалваш тази искрица.

Артемис стисна монетата в юмрук. Тя беше топла на допир.

— Да, може би.

Над главите им избръмча малък двуместен самолет. Артемис погледна нагоре, а когато сведе очи, Зеленика си беше отишла. Над тревата се издигаше лека пара.

— Довиждане, Зеленика — тихо прошепна той.

 

 

Бентлито запали при първото завъртане на ключа. За по-малко от час пристигнаха пред главната порта на „Сейнт Бартълби“.

— Проверете дали телефонът ви е включен — каза Бътлър, докато държеше вратата. — Лекарите в Хелзинки скоро ще получат резултатите от запитването до Интерпол. Досието на баща ви е върнато в базата данни благодарение, разбира се, на Вихрогон.

Артемис кимна и погледна дали телефонът е включен.

— Опитай да откриеш майка ми и Джулиет, преди да са им съобщили новината. Не искам да обикалям цяла Южна Франция да ги търся.

— Да, Артемис.

— И провери дали сметките ми са засекретени. Не искам баща ми да знае какво съм правил през последните две години.

Бътлър се усмихна.

— Да, Артемис.

Момчето направи няколко крачки към вратата на колежа, после се обърна.

— И още нещо, Бътлър. Докато бяхме в Арктика…

Артемис се колебаеше да попита, но Бътлър вече знаеше отговора.

— Да, Артемис — любезно каза прислужникът. — Постъпихте правилно. Това беше единствената възможност.

Момчето кимна и остана до вратата, докато колата се изгуби от поглед. От този момент нататък животът му щеше да се промени. С двама родители у дома щеше да се наложи много по-грижливо да планира действията си. Да, беше обещал да остави Народа на мира за известно време, но Сламчо Челюстокопач… той бе друго нещо. Толкова много секретни обекти, толкова малко време.

Кабинетът на съветника, училище за млади господа „Сейнт Бартълби“

Доктор По не само продължаваше да работи в „Сейнт Бартълби“, но, изглежда, беше затвърдил позициите си след пробива с Артемис. Другите му пациенти бяха относително леки случаи на гняв, стрес от изпити и хронична срамежливост. И то само сред учителите.

Артемис се настани на кушетката, като внимаваше да не натисне случайно копчето за включване на мобилния телефон.

Доктор По кимна към компютъра.

— Директорът Гуини ми предаде вашето съобщение. Очарователно.

— Съжалявам за това — промърмори Артемис, изненадан от факта, че наистина съжалява. Тормозът над други хора обикновено не го тормозеше. — Бях в период на отрицание. И прехвърлих тревогите си върху вас.

По почти се изсмя.

— Да, много добре. Точно както пише в учебника.

— Знам — каза Артемис. И наистина знаеше. Доктор Ф. Рой Дийн Шлипе бе написал цяла глава от този учебник.

Доктор По остави химикалката си — нещо, което не бе правил никога досега.

— Знаете ли, все още не сме разрешили последния въпрос.

— Кой въпрос, докторе?

— Онзи, който засегнахме при последния ни сеанс. Относно уважението.

— А, този въпрос!

По събра връхчетата на пръстите си.

— Искам да си представите, че съм не по-малко умен от вас и да ми дадете откровен отговор.

Артемис помисли за баща си, който лежеше в болница в Хелзинки, за капитан Бодлива Зеленика, която бе рискувала живота си, за да му помогне и, разбира се, за Бътлър, без когото никога не би се измъкнал жив от лабораториите „Гномски“. Вдигна поглед и забеляза, че доктор По му се усмихва.

— Е, млади човече, сетихте ли се за някого, който е достоен за вашето уважение?

Артемис се усмихна в отговор.

— Да — каза. — Мисля, че да.

Край
Читателите на „Арктическият инцидент“ са прочели и: