Оуън Колфър
Арктическият инцидент (12)

Глава 10: Риск и съперничество

Централната част на Убежище

Картофеният търговски център на господин Картоф не беше място, където си струваше да се ходи в хубави дни. Пържените картофи бяха мазни, месото беше със загадъчен произход, а млечните шейкове бяха на буци. Въпреки всичко търговският център въртеше оживена търговия, особено по време на слънцестоенето.

Точно в този момент капитан Риск Кафяво Водорасло би предпочел да се намира вътре в центъра и да седи в закусвалнята за бързо хранене, да дъвче някой гумен сандвич, вместо да присъства на стрелбата отвън.

Сега, когато Кореноплод отсъстваше, полевото командване се падна на капитан Кафяво Водорасло. В друго време това беше отговорност, която той с радост би поел. Но пак в друго време той щеше да използва удобства като транспорт и хубаво оръжие. За щастие все още поддържаха системата за комуникация.

Риск и патрулът му обикаляха свърталищата на Бюа Кел, когато изведнъж попаднаха в засада от стотина членове на гущерската триада. Гоблините се бяха разположили по покривите на сградите и подлагаха полицейския отряд на кръстосан огън с лазери „Зурла“ и огнени кълба. Доста сложно мислене за Бюа Кел. За средния гоблин едновременното почесване и плюене беше предизвикателство. Вероятно получаваха нареждания от някой друг.

Риск и един от ефрейторите бяха притиснати зад фотографско ателие, докато останалите офицери успяха да се скрият в Картофения търговски център.

За момента те държаха гоблините на разстояние с помощта на тазери и магически пръчици. Тазерите бяха оръжия с обхват десет метра, а магическите пръчици бяха подходящи само за близък бой. И двете работеха с електрически батерии, които накрая щяха да се изтощят. После щяха да им останат само камъните и голите юмруци. Дори нямаха възможност да се прикрият, докато Бюа Кел бяха екипирани с полицейски бойни каски. По-стари модели, разбира се, но все пак имаха антищитови филтри.

Над будката профуча огнено кълбо, което проби дупка в асфалта точно до краката им. Гоблините захитряваха. Относително казано. Вместо да се опитват да пробият дупка в будката с лазер, те мятаха снаряди отгоре им. Вече нямаше много време. Риск почука по микрофона си.

— Кафяво Водорасло до базата. Нещо ново за оръжията?

— Абсолютно нищо, капитане — отговориха му оттам. — Много офицери нямат с к’во да стрелят освен с пръсти. Зареждаме старите електрически оръжия, ама ще отнеме поне осем часа. Има два-три предпазни костюма в Разузнаването. Веднага ви ги изпращам спешно. За пет минути. По-рано не може.

— Д’Арвит — изруга капитанът.

Щеше да се наложи да бягат. След секунда тази будка щеше да се разпадне на части и те щяха да се превърнат в беззащитни мишени за гоблините. Ефрейторът до него трепереше от ужас.

— Небеса! — възкликна Риск. — Вземи се в ръце.

— Затваряй си устата — отвърна брат му Лишей с треперещи устни. — Трябваше да ме пазиш. Мама каза така.

Риск размаха заплашително пръст.

— По време на дежурство съм капитан Кафяво Водорасло, ефрейтор. И за твое сведение аз наистина те пазя.

— О, така ли ме пазиш, а? — изхленчи Лишей и се нацупи.

Риск не можеше да реши кой го дразни повече, малкият му брат или гоблините.

— Добре, Лишей. Тази будка няма да издържи дълго. Трябва да се изтеглим към Търговския център. Разбрано?

Треперещите устни на Лишей изведнъж се вкамениха.

— Няма начин. Не мърдам от тук. Не можеш да ме принудиш. Нямам нищо против да стоя тук до края на живота си.

Риск вдигна визьора си.

— Слушай ме. Слушай. Краят на живота ти ще настъпи след около тридесет секунди. Трябва да тръгваме.

— Ами гоблините, Риско?

Капитан Кафяво Водорасло сграбчи брат си за раменете.

— Не се тревожи за гоблините. Тревожи се за това, че ще те сритам в задника, ако се мотаеш.

Лишей трепна. Вече го беше изпитвал.

— Всичко ще бъде наред, нали, братко?

Риск му намигна.

— Разбира се. Аз съм капитанът, нали?

Малкият му брат кимна и се поотпусна.

— Добре. Сега обръщаш нос към вратата и тръгваш, когато ти кажа. Разбра ли?

Лишей отново кимна. Брадичката му мърдаше като човка на кълвач.

— Правилно, ефрейтор. Бъди готов. По моя команда…

Последва ново огнено кълбо. Този път падна по-близо. Изпод гумените подметки на Риск се надигна черен дим. Капитанът подаде носа си изпод козирката. Един лазерен откос почти му проби трета ноздра. Зад ъгъла задрънча метална табла за сандвичи и вдигна шум като от дузина изстрели. Отгоре висеше табела с надпис „Фото финиш“. Или „Фот финиш“, ако трябва да бъдем точни. На мястото на едното „о“ имаше дупка. Значи там не беше безопасно. Но все пак трябваше да стигнат.

Риск улови подскачащата табла и я сложи на раменете си. Като щит. Полицейските костюми бяха ушити с миниатюрни нишки, които разсейваха неутринно излъчване или дори звукови експлозии, но зурлите не се използваха от десетилетия, затова най-новите костюми не бяха проектирани да издържат на такива изстрели. Те можеха да пробият полицейската униформа като оризова хартия.

Риск смушка брат си в гърба.

— Готов ли си?

Лишей като че ли кимна или може би така му се стори, защото цялото му тяло трепереше.

Риск сви крака под себе си, като нагласи таблата така, че да прикрива отстрани гърдите и гърба и гърдите му. Можеше да издържи два-три изстрела. След това собственото му тяло щеше да осигурява прикритие за Лишей.

Последва ново огнено кълбо. Точно между тях и Търговския център. След миг пламъкът щеше да пробие дупка в асфалтовата настилка. Трябваше да тръгнат веднага. През огъня.

— Запечатай каската си.

— Защо?

— Просто го направи, ефрейтор.

Лишей го послуша. Можеш да спориш с брат, но не и с командващ офицер.

Риск сложи ръка на гърба на Лишей и го блъсна. Силно.

— Бягай, бягай, бягай!

Те тръгнаха право през бялото сърце на пламъка. Риск чу как нишките в костюма му пукат, докато двамата се борят с жегата. Кипящ асфалт залепваше за подметките му и размекваше гумата. Тогава преминаха и затичаха към двойните врати. Риск остърга саждите от визьора си. Хората му го чакаха, прикрити зад щитове. Двама магьосници лечители вече бяха си сложили ръкавиците, готови да положат ръце върху него. Оставаха десет метра.

Те бягаха.

Гоблините се прицелиха. Въздухът се изпълни със свистене, останките от фасадата на Търговския център се превръщаха в прах. Една сачма се сплеска върху каската на Риск. Последваха нови изстрели. Трябваше да залегнат. Нещо го удари между лопатките. Таблата за сандвичи издържа.

Ударната вълна вдигна капитана като хвърчило и го метна върху брат му, след което понесе и двамата през разнебитените двойни врати. Те веднага се озоваха зад стена от щитове.

— Лишей — прошепна капитан Кафяво Водорасло, като се мъчеше да надвие болката, шума и саждите. — Добре ли е?

— Всичко е наред — отговори главният магьосник лечител и търкулна Риск по корем. — На сутринта по гърба ви ще има няколко хубави синини.

Капитан Кафяво Водорасло пропъди магьосника с ръка.

— Някакви новини от командира?

Магьосникът поклати глава.

— Нищо. Кореноплод е изчезнал по време на акция и Мъх е назначен за командващ. Още по-лошо е, че сега разправят, че Вихрогон стои зад цялата тази работа.

Риск пребледня и това не се дължеше на болката в гърба.

— Вихрогон! Не може да е истина.

Той смутено скръцна със зъби. Вихрогон и началникът. Нямаше избор, трябваше да го направи. Нещото, от което дни наред бе сънувал кошмари.

Капитан Кафяво Водорасло с мъка се подпря на лакът. Въздухът над главите им беше изпълнен с бръмченето на зурлите. Само въпрос на време беше да завземат властта. Трябваше да го направи.

Риск пое дъх.

— Добре, хора. Слушайте. Изтеглете се в Централното полицейско управление.

Полицаите застинаха от учудване. Дори Лишей зарида. Да се изтеглят?

— Чухте ме! — изрева Риск. — Изтеглете се. Не можем да защитаваме улиците без оръжие. Вървете.

Полицаите бавно тръгнаха към служебния вход на управлението. Не бяха свикнали да губят. Наречете го изтегляне, наречете го тактическа маневра. Все пак беше бягство. И кой би помислил, че такава заповед ще излезе от устата на Риск Кафяво Водорасло?

Арктическо летище за совалки

Артемис и спътниците му намериха убежище в летището за совалки. Зеленика стигна до там, увиснала на рамото на Бътлър. Тя шумно протестира няколко минути, докато началникът й нареди да млъкне.

— Току-що бяхте подложена на сериозна магическа операция — изтъкна той. — Затова си трайте и правете упражненията си.

От голямо значение беше Зеленика постоянно да движи пръста си през следващия един час, за да се увери, че всички нерви са свързани правилно. Много важно беше да движи показалеца си така, както възнамеряваше по-късно да го използва, особено при стрелба.

Те се надвесиха над лъскав куб в пустата зала за заминаващи.

— Има ли вода? — попита Зеленика. — След това лечение се чувствам обезводнена.

Кореноплод й намигна, нещо, което не се случваше много често.

— Ето един малък трик, който научих на бойното поле.

Той извади плоска кутийка от малък джоб на колана си. Беше прозрачна и пълна с бистра течност.

— От това не можеш да пиеш много — отбеляза Бътлър.

— Повече, отколкото си мислиш. Това е специална кутийка: миниатюрен противопожарен кран. Водата е компресирана в малък обем. Стреляш в сърцевината на огъня и при сблъсъка компресорът се преобръща. Половин литър вода се излива върху пламъците. По-ефективно е, отколкото да излееш сто литра. Наричаме ги Пръскалки.

— Много добре — сухо каза Артемис. — Ако можехте да използвате оръжията си.

— Те не ни трябват — отговори Кореноплод и извади голям нож. — Може да се задейства и ръчно.

Той насочи върха на кутийката към отвора на една манерка и повдигна капачето. Съскаща струя вода потече в манерката.

— Ето, капитане. Никога не казвайте, че не се грижа за офицерите си.

— Хитро — призна Артемис.

— И най-хубавото е — продължи началникът, докато прибираше празната Пръскалка в джобчето на колана си, — че тези неща могат да се използват многократно. Трябва само да го заровя в снега и компресорът ще направи останалото, така че Вихрогон дори няма да ме упреква в разхищаване на екипировка.

Зеленика отпи голяма глътка и скоро бузите й възвърнаха здравия си цвят.

— Значи, ударна група на Бюа Кел ни устрои засада — започна да размишлява тя. — Какво означава това?

— Означава, че имате изтичане на информация — каза Артемис, като държеше ръцете си по-близо до топлината на куба. — Останах с впечатление, че тази мисия е строго секретна. Дори вашият Съвет не беше информиран. Единственият, който знаеше и не е тук, е кентавърът.

Зеленика скочи на крака.

— Вихрогон? Не може да бъде!

Артемис разпери длани.

— Проста логика. Нищо повече.

— Всичко това звучи логично — намеси се началникът, — но е само предположение. Трябва да преценим ситуацията. С какво разполагаме и какво знаем със сигурност?

Бътлър кимна. С началника бяха от една кръвна група. Войници.

Кореноплод сам отговори на въпроса си.

— Все още разполагаме със совалката, стига само да не ни следят. Имаме отделение, пълно с провизии. Предимно храна от Атлантида, така ще трябва да свикнете с риба и сепии.

— А какво знаем?

Артемис взе думата.

— Знаем, че гоблините имат източник на информация в ПНЕ. Знаем също, че след като се опитват да премахнат началника Кореноплод, ще имат нужда от труп. Най-голям шанс за успех имат, ако провеждат двете операции едновременно.

Зеленика прехапа устни.

— И това означава…

— Това означава, че под земята се извършва революция.

— Бюа Кел срещу ПНЕ? — присмя се Зеленика. — Това въобще не е проблем.

— По принцип може и да е така — съгласи се Артемис. — Но ако вашите оръжия не действат…

— Значи и техните не действат — довърши Кореноплод. — Теоретично.

Артемис се приближи до светещия куб.

— Най-мрачният сценарий: Убежище е завладяно от Бюа Кел и членовете на Съвета са или мъртви, или затворници. Честно казано, нещата изглеждат сериозни.

Феите не отговориха. Сериозни не бе точната дума за такава ситуация. Още по-точно беше катастрофални.

Дори Артемис бе донякъде обезсърчен. Това по никакъв начин не помагаше на баща му.

— Предлагам да си починем малко тук, да вземем провизии и да се отправим към Мурманск веднага щом имаме прикритието на облаците. Бътлър може да намери апартамента на този Васикин. Може би ще имаме късмет и баща ми ще е там. Разбирам, че без оръжията загубихме част от преимуществото си, но все още имаме изненадата на своя страна.

Няколко секунди никой не проговори. Цареше тягостна тишина. Всеки знаеше какво трябва да каже, но никой не искаше да го направи.

— Артемис — обади се накрая Бътлър, като сложи ръка на рамото на момчето. — Не сме в състояние да тръгнем срещу мафията. Нямаме никакво оръжие и партньорите ни трябва да слязат под земята, така че не разполагаме и с магия. Ако сега отидем там, никога няма да се върнем. Никой от нас.

Артемис впи поглед дълбоко в сърцевината на проблясващия куб.

— Но баща ми е толкова близо, Бътлър. Не мога да се откажа сега.

За собствена изненада Зеленика беше трогната от нежеланието му да се отказва въпреки думите на възрастните. Беше сигурна, че поне този път Артемис не се опитва да манипулира никого. Той бе просто момче, което имаше нужда от баща си. Може би съпротивителните й сили бяха на привършване, но тя изпита съжаление към него.

— Не се отказваме, Артемис — тихо каза феята. — Само се прегрупираме. Има разлика. Ще се върнем. Помни, че винаги най-мрачно е преди разсъмване.

Артемис я погледна.

— Какво ти разсъмване? Ние сме в Арктика, забрави ли?

Отдел „Операции“

Вихрогон се гневеше на себе си. След всички мерки за сигурност, които беше вградил в системите, Опал Гномски просто бе влязла вътре и бе унищожила цялата мрежа. И нещо повече: самата полиция й беше платила за свършената работа.

Кентавърът не можеше да не се възхити на куража й. Планът беше блестящо прост. Кандидатстваш за договор за ъпгрейд, предлагаш най-ниската цена. Полицията ти дава чип за пълен достъп и ти поставяш миниатюрни камери в системите. Дори беше поискала допълнително заплащане за поддръжка на охранителната апаратура.

Вихрогон натисна напосоки няколко клавиша. Нямаше отговор. Не че беше очаквал. Несъмнено Опал Гномски бе поставила камери във всичко, до последния фиброоптичен кабел. Може би дори в момента го наблюдаваше. Можеше да си я представи. Седнала удобно на патентованото си Крилато кресло, сигурно се кикотеше пред плазмения екран. Най-сериозният му съперник злорадстваше и се присмиваше на жалкото му положение.

Вихрогон изрева. Беше го поставила натясно веднъж, но втори път нямаше да й се удаде такава възможност. Той нямаше да си скубе косите от яд за нейно развлечение… А може би все пак щеше да го стори.

Кентавърът започна да ридае театрално, да закрива лицето си с ръце. Сега ако беше миниатюрна камера, къде ли щеше да се скрие? Някъде, докъдето чистачката не може да стигне. Вихрогон хвърли поглед към автоматичната чистачка за „бръмбари“, малка сложна конструкция от кабели и чипове, прикачена към тавана. Единственото място, където чистачката не проверяваше, беше в самата чистачка…

Сега знаеше откъде го наблюдава Опал. Ако камерата се намираше вътре в чистачката, би трябвало да има малко препятствие за видимостта, точно под титановия обков на кабината. Феята все още следеше от там всичко важно. А той все още беше заключен в кабината и без компютър.

Кентавърът обхвана главата си с ръце като отчаяна фея. Всъщност през това време продължаваше да се оглежда. Колко време беше минало от последната работа на Гномски тук? Може би имаше ново оборудване…

Но нямаше нищо освен ненужни неща. Ролка фиброоптичен кабел. Няколко клипса, няколко резервни части. Нищо, което да върши работа. В този миг нещо му намигна изпод бюрото. Зелена лампичка.

Сърцето му подскочи и затупка със скорост десет удара в минута. Той веднага разбра какво е това. Лаптопът на Артемис Фоул. С модем и интернет връзка. Опита се да запази спокойствие. Опал Гномски не можеше да го е повредила. Компютърът беше тук едва от няколко часа. Вихрогон дори още не бе го погледнал.

Той отиде до кутията с инструменти и като се престори, че не я е забелязал, я изсипа на плазмените плочки. Все пак не беше толкова разсеян, че да забрави да вземе малко кабел и ножици. Следващата стъпка в театралниченето му беше да се захлупи на бюрото и да заридае неудържимо. Естествено, това стана на точно определено място, там, където Зеленика беше оставила лаптопа. Вихрогон небрежно го подритна към мястото, което камерата би трябвало да не улавя. После се хвърли на пода и зарита с копита като обезумял. Сега Опал можеше да види само краката му.

Дотук добре. Вихрогон отвори капака на лаптопа и бързо изключи тонколоните. Човеците много обичаха машинките им да бибиткат в най-неподходящи моменти. Небрежно плъзна ръка по клавиатурата и след секунди беше в Интернет.

А сега да пристъпим към проблема. Безжичният достъп до Интернет е едно, но достъпът от центъра на Земята е съвсем друго. Положил глава в сгъвката на лакътя си, Вихрогон пъхна единия край на фиброоптичния кабел в порт за горна връзка по скопа. Скопите бяха тайни системи за проследяване, включени към американските комуникационни сателити. Сега имаше антена. Надяваше се само телефонът на Калното създание да е включен.

Лаборатории „Гномски“

Опал Гномски никога не се беше забавлявала така. Целият подземен свят се бе превърнал в нейна играчка. Тя се протегна в Крилатото си кресло като доволна котка, без да откъсва очи от хаоса на плазмените монитори. Полицията на Нисшите елементи нямаше шанс. Беше само въпрос на време Бюа Кел да получи достъп до Централното полицейско управление и след това градът ставаше техен. После идваше ред на Атлантида, а след това и на човешкия свят.

Опал местеше поглед от екран на екран, като попиваше всяка подробност. В града гоблините дебнеха във всяко тъмно кътче, въоръжени и жадни за кръв. Лазерите им откъртваха парчета от исторически сгради. Обикновените феи се бяха барикадирали в домовете си и се молеха бандите от мародери да ги подминат. Гоблините плячкосваха и опожаряваха магазини. Опал се надяваше да не прекаляват с палежите. Не й се искаше да бъде кралица на военна зона.

На главния екран се отвори прозорче на комуникатор. Беше Мъх на секретната им линия. Изглеждаше истински щастлив. Изпитваше хладното щастие на отмъщението.

— Трънак! — изписка Опал. — Превъзходно е. Иска ми се да си тук, за да видиш.

— Скоро ще дойда. Трябва да остана при хората си. В края на краищата аз съм този, който разкри предателството на Вихрогон, затова Съветът ме назначи за командващ. Как е затворникът ни?

Опал хвърли поглед към екрана с Вихрогон.

— Отчайваща гледка, честно казано. Очаквах някаква съпротива. Поне опит за бягство. А той само хленчи и рита с копита.

Усмивката на Мъх се разшири.

— Предполагам, че има склонност към самоубийство. Всъщност дори съм убеден — след това наскоро назначеният командир отново прие делово изражение. — Какво става в полицията? Нещо неочаквано?

— Не. Точно както ти предполагаше. Затворили са се в управлението като костенурки в черупките си. Да отрежа ли комуникациите им?

Мъх поклати глава.

— Не. Те предават всяко свое действие по така наречените секретни линии. Остави ги. За всеки случай.

Опал Гномски се наведе по-близо към екрана.

— Кажи ми пак, Трънак. Кажи ми за бъдещето.

За миг на лицето на Мъх се изписа досада. Но днес доброто му настроение не можеше да остане помрачено задълго.

— Казах на Съвета, че Вихрогон е организирал саботажа от своята кабина в отдел „Операции“. Но ти по чудо ще преодолееш кентавърската програма и ще върнеш управлението на ДНК-оръдията в ръцете на полицията. Онези нелепи гоблини ще бъдат наказани. Аз ще бъда героят на съпротивата, а ти ще бъдеш моята принцеса. Всеки военен договор през следващите петстотин години ще се подписва с лабораториите „Гномски“.

Дъхът на Опал секна от вълнение.

— И после?

— И после заедно ще освободим Земята от тези отвратителни Кални създания. Това, драга, е бъдещето.

Арктическо летище за совалки

Телефонът на Артемис иззвъня. Нещо, което дори той не очакваше. Свали със зъби една от ръкавиците си и извади мобилния телефон от калъфа.

— SMS — каза момчето, като прегледа телефонното меню. — Никой освен Бътлър не знае този номер.

Зеленика скръсти ръце.

— Очевидно някой го знае.

Артемис не обърна внимание на тона й.

— Сигурно е Вихрогон. Той следи безжичните ми контакти от месеци. Или използва компютъра ми, или е намерил начин да осъществи връзка между платформите.

— Разбирам — казаха в един глас Бътлър и Кореноплод. Две големи лъжи.

Зеленика не остана заинтригувана от целия този жаргон.

— И какво казва Вихрогон?

Артемис почука по малкия екран.

— Виж сама.

Капитан Бодлива Зеленика взе мобилния телефон, прегледа съобщението и го прочете на глас. Лицето й се изопваше с всяка дума…

„ПДПЛКВНК КРНПЛД. ПРБЛМ ДОЛУ. УБЖЩЕ ЗАВЛДНО ОТ ГОБЛНИ. ЦЕНТРЛНО ПОЛИЦСКО УПРВЛЕНИЕ ОБКРЖЕНО. МЪХ + ОПЛ ГНМСКИ ЗАД ЗГВРА. НЯМА ОРЖИЯ НИТО КМНКАЦИИ. ДНКОРДИЯ КОНТРЛ ОТ ГНМСКИ. АЗ СМ ЗАТВРЕН В КАБНТ ОТДЛ ОПРЦИИ. СВТЪТ СМТА МЕН ЗА ВНВН. АКО СТЕ ЖВ МЛЯ ПМГНТЕ. АКО НЕ, ПРДУПРЖДАВАМ ОСТНЛТЕ.“

Зеленика преглътна. Устата й изведнъж пресъхна.

— Това не е хубаво.

Началникът скочи на крака, грабна мобилния телефон и зачете съобщението сам.

— Не — обяви той след няколко секунди. — Не може да бъде. Мъх! Винаги е Мъх. Как не можах да го предвидя? Можем ли да изпратим съобщение на Вихрогон?

Артемис се замисли.

— Не. Тук няма връзка. Чудя се, че изобщо получихме съобщението.

— Не можеш ли да се включиш някак?

— Разбира се. Само ми дайте шест месеца, малко специално оборудване и трикилометрова стоманена греда.

Зеленика изсумтя.

— И това ми било престъпен гений!

Бътлър нежно сложи ръка на рамото й.

— Ш-шт — прошепна той. — Артемис мисли.

Момчето се взираше в течната плазмена сърцевина на бляскавия куб.

— Имаме две възможности — след малко заговори той. Никой не го прекъсна, дори Зеленика. В края на краищата тъкмо Артемис Фоул беше намерил начин да избяга от времевото поле.

— Можем да поискаме малко човешка помощ. Със сигурност някои от най-съмнителните познати на Бътлър могат да ни помогнат, срещу заплащане, разбира се.

Кореноплод поклати глава.

— Това не е добре.

— После можем да им заличим паметта.

— Понякога операциите по заличаване на паметта се оказват неуспешни. Последното, от което имаме нужда, са наемници с остатъчни спомени. А втората възможност?

— Проникваме в лабораториите „Гномски“ и превземаме обратно контрола върху оръжията на полицията.

Началникът избухна в смях.

— Да проникнем в лабораториите „Гномски“! Сериозно ли говориш? Цялото съоръжение е изградено върху каменно легло. Няма прозорци, стените са бронирани и има ДНК-оръдия за зашеметяване. Всеки, който влезе сто метра зад заграждението без разрешение, получава изстрел между островърхите уши.

Бътлър подсвирна.

— Струва ми се, че за инженерна компания там има твърде много хардуер.

— Знам — въздъхна Кореноплод. — Лабораториите „Гномски“ имат специално разрешение. Аз лично го подписах.

Бътлър мисли няколко секунди.

— Не може да стане — обяви накрая. — Не и без отпечатъци.

— Д’Арвит — изруга началникът. — Никога не съм вярвал, че ще го кажа, но само една фея може да свърши тази работа.

Зеленика кимна.

— Сламчо Челюстокопач.

— Челюстокопач?

— Едно джудже. Професионален престъпник. Единствената фея, която може да проникне в лабораториите „Гномски“ и да оживее. За съжаление миналата година го изгубихме. Оказа се, че прекопал таен тунел от вашето имение и избягал.

— Спомням си го — каза Бътлър. — За малко да ми отнесе главата. Мошеник.

Кореноплод тихо се изсмя.

— Осем пъти арестувам стария Сламчо. Последният път беше за проникване в лабораториите „Гномски“. Доколкото си спомням, Сламчо и негов братовчед се бяха представили за строителни предприемачи. Искаха да получат планове на секретни обекти. Попаднали на договора с лабораториите „Гномски“. Сламчо влязъл през задния вход. Типичен Челюстокопач. Може да проникне в най-добре охраняваното място под земята, а после да се опита да продаде алхимична формула на един от мойте доносници.

Артемис се ослуша.

— Алхимия? Имате алхимични формули?

— Не се облизвай, Кално създание. Те са експериментални. Някога в древността магьосниците са превръщали оловото в злато, както пише в Книгата, но тайната е изгубена. Дори Опал Гномски не е успяла да я открие.

— О! — възкликна Артемис разочаровано.

— Ако щете вярвайте, за малко да изпусна този престъпник. Знае как да се измъква… — Кореноплод отправи поглед към небето. — Чудя се дали сега не седи там горе и не ни се подиграва.

— В известен смисъл — виновно се обади Зеленика. — Всъщност, началник, Сламчо Челюстокопач е в Лос Анжелис.