Оуън Колфър
Арктическият инцидент (15)

Глава 13: В цепнатината

Под лабораториите „Гномски“

Полицейската совалка има формата на капка. Задната част беше широка и тежка заради двигателите, а носът можеше да пробие стоманена повърхност. Разбира се, нашите герои не се намираха в полицейска совалка, а в луксозен посланически чартър. Там удобството определено имаше предимство пред скоростта. Носът приличаше на задните части на гном. Масивен и луксозен, с решетка, на която можеше да се опече бик.

— Значи, казвате, че тази цепнатина ще се отвори за две-три минути и аз трябва да прелетя през нея. И това ли е планът? — попита Зеленика.

— Не сме измислили нищо по-добро — мрачно отвърна Кореноплод.

— Е, поне ще седим на тапицирани седалки, когато се заклещим. Това чудо се движи като трикрак носорог.

— Откъде можех да знам? — сопна се Кореноплод. — Очаквах полетът да бъде рутинен. А тази совалка има отлична стереоуредба.

Бътлър вдигна ръка.

— Чуйте. Какъв е този звук?

Те се заслушаха. Звукът идваше от долу, сякаш гигант се мъчеше да се изкашля.

Зеленика провери какво показват камерите на корема на совалката.

— Магмен поток — обяви тя. — Много мощен. Всеки момент ще ни опърли.

Повърхността на скалата пред тях се пукна и забуча от процеса на свиване и разширяване. Появиха се цепнатини, които приличаха на смеещи се пасти с черни зъби.

— Това е. Да тръгваме — пришпори я Сламчо. — Тази цепнатина ще се затвори по-бързо, отколкото вонящ червей…

— Не е достатъчно широка — отсече Зеленика. — Това е совалка, а не дебело джудже с откраднати крила.

Сламчо беше твърде уплашен, за да се засегне.

— Тръгвай. Като тръгнем, ще се разшири.

По друго време Зеленика би изчакала заповед от Кореноплод. Но това беше нейната стихия. Никой не можеше да спори с капитан Бодлива Зеленика относно пилотирането на совалка.

Бездната потрепери и се разшири с още един метър.

Зеленика стисна зъби.

— Дръжте се за ушите — каза тя и форсира двигателите до край.

Членовете на екипажа впиха пръсти в подлакътниците на седалките, а неколцина затвориха очи. Но не и Артемис. Той не можеше. Имаше нещо ужасяващо и пленително в летенето по неизследван тунел с бясна скорост и само едно джудже да знае какво има в другия край.

 

 

Зеленика се съсредоточи върху уредите. Камерите и сензорите по туловището на совалката доставяха информация до различните екрани и колони. Сонарът направо полудя, бипкаше толкова бързо, че звучеше почти като непрекъснат вой. Халогенните предни светлини показваха страховити картини на мониторите, а лазерният радар чертаеше в зелено триизмерен силует на тъмен екран. Разбира се, виждаше се и през кварцовото предно стъкло. Но поради облаците скален прах и по-големи късове с невъоръжено око не се различаваше почти нищо.

— Температурата се покачва — промърмори феята и погледна към монитора, който даваше картина откъм задната част на совалката. Колона от оранжева магма профуча покрай отвора на цепнатината и се разля по тунела.

Бързаха отчаяно. Цепнатината се затваряше зад тях и се разширяваше пред носа на совалката. Шумът беше оглушителен. Гръм в сапунен мехур.

Сламчо си запуши ушите.

— Следващия път ще избера Ревльов връх.

— Тихо, затворник — изръмжа Кореноплод. — Това беше твоя идея.

Спорът им бе прекъснат от страшен стържещ звук, придружен с порой от искри по предното стъкло.

— Съжалявам — извини се капитан Бодлива Зеленика. — Дотук бяхме с комуникациите.

Тя наклони совалката на една страна и се промъкна между две подвижни плоскости. Плоскостите се сблъскаха зад тях. Каменният гигант плесна с ръце. Нагорещената магма облиза скалата и слепи плоскостите. Назъбен скален ръб одраска задната част на совалката. Бътлър извади своя зиг зауър. За успокоение.

Тогава излязоха и спираловидно се пъхнаха в пещера, в която имаше три титанови пръта.

— Ето — прошепна Сламчо. — Основите на сградата.

Зеленика завъртя очи.

— Не може да бъде — изстена тя и освободи скобите за захващане.

 

 

Сламчо беше начертал друга диаграма. Този път тя приличаше на извита змия.

— Доверили сме се на идиот с молив в ръка — заяви Кореноплод с измамно спокойствие.

— Аз ви помогнах да стигнете дотук, нали, Юлиус? — намусено каза Сламчо.

Зеленика привърши последната бутилка минерална вода. Около една трета от нея беше изляла върху главата си.

— Не смей да ми се цупиш, джудже — каза тя. — Доколкото виждам, сме заседнали в центъра на земята, без никакъв изход и комуникации.

Сламчо направи крачка назад.

— Виждам, че всички сте малко напрегнати след полета. Хайде сега да се успокоим, искате ли?

Никой не изглеждаше особено спокоен. Дори Артемис като че ли бе потресен от случилото се. Бътлър още държеше в ръка своя зиг зауър.

— Най-трудното мина. Сега сме в основите на сградата. Единственият път е нагоре.

— О, нима, затворник? — възкликна Кореноплод. — И как точно предлагаш да се качим?

Сламчо извади морков от шкафа с хранителни припаси и го размаха пред диаграмата.

— Това тук е…

— Змия?

— Не, Юлиус. Това е една от колоните на основата.

— Една от солидните титанови колони, забити в дебелото каменно легло?

— Същите. Само че не всички са чак толкова солидни. Правилно.

Артемис кимна.

— Така си и помислих. Искаш да се отървеш от тази работа, нали, Сламчо?

Джуджето го погледна без следа от разкаяние.

— Знаете какви са строителните планове. Солидни титанови колони ли? Имате ли представа колко скъпо е това? Няма смисъл дори да го смятаме. Затова аз и братовчедът Северняк решихме да не поставяме титанови колони.

— Но все пак е трябвало да напълните колоните с нещо — прекъсна го началникът. — Гномски можеше да провери със скенери.

Сламчо кимна виновно.

— Привързахме към тях за ден-два тръбите от канализацията. Сонографите не показаха нищо съмнително.

Зеленика почувства как гърлото й се свива.

— От канализацията? Искаш да кажеш…

— Не. Вече не. Това беше преди сто години, а сега е само глина. Много хубава, както се оказва.

На лицето на Кореноплод можеше да се кипне голям чайник с вода.

— Искаш от нас да се катерим през тунел от двадесет метра… тор?

Джуджето сви рамене.

— Хей, мен какво ме интересува? Ако искаш, остани тук завинаги, но аз се качвам нагоре.

Този изненадващ обрат на събитията не допадна на Артемис. Тичане, скачане, наранявания — добре. Но канализация?

— Това ли е твоят план? — намери сили да промълви той.

— Какъв е проблемът, Кално създание? — попита Сламчо със самодоволна усмивка. — Страх те е да не си изцапаш ръцете?

Артемис знаеше, че това е само израз. Но все пак беше самата истина. Той хвърли поглед към тънките си пръсти. До вчера сутринта това бяха пръсти на пианист с маникюр. Днес спокойно можеха да принадлежат на някой строител.

Зеленика потупа Артемис по рамото.

— Добре — обяви тя. — Да го направим. Веднага щом освободим Нисшите елементи, можем да се върнем да търсим баща ти.

Зеленика забеляза промяна в лицето на Артемис. Сякаш чертите му не бяха сигурни как точно да застанат на лицето. Тя млъкна и осъзна какво е казала. За нея тази забележка беше небрежно окуражаване, едно от нещата, които офицерът казва всеки ден. Но Артемис като че ли не беше свикнал да бъде част от отбор.

— Не мисли, че се опитвам да интимнича или нещо подобно. Просто ти давам думата си и не се отказвам от нея.

Артемис реши да не отговаря. Днес вече го бяха пришпорили веднъж.

 

 

Те слязоха от совалката по сгъваема стълба.

Артемис стъпи на повърхността и започна да си проправя път през натрошените камъни и строителните отпадъци, оставени от Сламчо и братовчед му век по-рано. Пещерата беше осветена от блещукането на фосфоресцираща скала, което хвърляше почти звездна светлина.

— Това място е геоложко чудо — възкликна той. — Налягането на тази дълбочина би следвало да ни сплеска, но не е така.

Момчето коленичи, за да огледа гъбата, която растеше от ръждясала кутия за боя.

— Дори има живот.

Сламчо измъкна измежду два камъка останките от чук.

— Ето какво се е случило тук. Малко се престарахме с експлозивите, с които пробивахме пролуки за колоните. Някои от останките може да са… паднали.

Зеленика остана поразена. Замърсяването е най-омерзителното престъпление за Народа.

— Нарушил си толкова много закони, Сламчо, че дори няма да ми стигнат пръстите, за да ги преброя. Когато получиш два дни преднина, по-добре побързай, защото лично аз ще те преследвам.

— Ето че пристигнахме — обяви Сламчо, без да обръща внимание на заплахата. Когато си чувал толкова много заплахи, те просто вече не действат.

В една от колоните имаше дупка. Сламчо нежно потърка ръбовете.

— Диамантена лазерна резачка. С малка ядрена батерия. Това сладурче може да среже всичко.

— Помня тази резачка — каза Кореноплод. — Веднъж за малко да ме обезглавиш с нея.

Сламчо въздъхна.

— Щастливи дни, а, Юлиус?

В отговор Кореноплод сръчно го срита в задника.

— По-малко приказки, повече ядене на глина, затворник.

Зеленика постави ръка в дупката.

— Въздушни течения. Вероятно полето в града с годините е изравнило налягането в пещерата. Затова досега не сме се сплескали.

— Разбирам — казаха едновременно Бътлър и Кореноплод. Поредната лъжа.

Сламчо откачи капака на панталона си.

— Ще проправя тунел догоре и ще ви чакам там. Ако можете, разчистете малко от боклуците. Аз ще разпилея рециклирана глина наоколо, за да избегна затварянето на процепа.

Артемис изпъшка. Идеята да пълзи по глина, рециклирана от Сламчо, бе почти непоносима. Само мисълта за баща му го тласкаше напред.

Сламчо стъпи в процепа.

— Отстъпете назад — предупреди той и разкачи челюстите си. Бътлър бързо се отмести; не искаше отново да остане прикован на място от газовете на джуджето.

Сламчо потъна до кръста в титановата колона. След секунди целият изчезна. Тръбата започна да трепери и да издава странни звуци, които биха лишили всекиго от апетит. В металните стени се блъскаха буци глина. От дупката спираловидно излизаше постоянен поток от сгъстен въздух и пръст.

— Поразително — прошепна Артемис. — Какво бих могъл да направя с десетина като него! Форт Нокс би станал достъпен.

— Не си го и помисляй — предупреди го Кореноплод и се обърна към Бътлър. — С какво разполагаме?

Прислужникът извади пистолета си.

— Един зиг зауър с дванадесет патрона в пълнителя. Това е. Аз ще взема оръжието, защото съм единственият, който може да го вдигне. Вие двамата вземете от тук каквото можете.

— Ами аз? — попита Артемис, макар че знаеше какъв отговор ще последва.

Бътлър погледна господаря си право в очите.

— Искам да останете тук. Това е военна операция. Могат само да ви убият.

— Но…

— Работата ми е да ви пазя, Артемис, а това е може би най-безопасното място на цялата планета.

Артемис реши да не спори. В интерес на истината вече бе претеглил фактите. Понякога да бъдеш гений беше непоносимо бреме.

— Много добре, Бътлър. Ще остана тук. Освен ако…

Бътлър присви очи.

— Освен ако какво?

Артемис пусна в ход опасната си усмивка.

— Имам идея.

Централно полицейско управление

Положението в Централното полицейско управление беше плачевно. Капитан Кафяво Водорасло бе подредил останалите сили в кръг зад преобърнатите бюра с компютри. Гоблините стреляха наслуки през вратата, а никой от лечителите нямаше вече и капка магия. Всеки, когото раняваха оттук нататък, оставаше ранен.

Членовете на Съвета се криеха зад стена от полицаи. Всички освен командира на ескадрила Лозя, който бе поискал един от набавените по време на битката лазери „Зурла“. До този момент нямаше нито един неточен изстрел.

Техниците бяха приклекнали зад бюрата си и опитваха всяка кодова комбинация в учебниците, за да получат достъп до кабината на кентавъра. Риск не възлагаше големи надежди на това начинание. Ако Вихрогон заключеше една врата, тя оставаше заключена.

Междувременно в кабината кентавърът можеше единствено да удря тревожно с юмруци. Мъх му бе дал възможност да следи битката през стъклата, което говореше за жестокостта на командващия.

Положението изглеждаше безнадеждно. Дори ако Юлиус и Зеленика бяха получили съобщението му, вече беше твърде късно да се направи каквото и да е. Устните и гърлото на Вихрогон пресъхнаха. Всички го бяха изоставили. Компютърът, интелектът, неизменният му сарказъм. Всички.

Под лабораториите „Гномски“

Нещо мокро плесна Бътлър по главата.

— Какво беше това? — прошепна той на Зеленика, която вървеше най-отзад.

— Не питай — отговори капитанът с дрезгав глас. Дори през каската миризмата беше непоносима.

Съдържанието на колоната бе ферментирало в продължение на един век и миришеше също толкова силно, колкото и в деня, в който беше попаднало в тръбата. Може би дори още повече. „Поне — каза си телохранителят — не ми се налага да го ям.“

Кореноплод вървеше начело. Светлините на каската му пръскаха жълти снопове в тъмнината. Колоната стоеше под ъгъл от четиридесет градуса. На равни разстояния имаше жлебове, които имаха за цел да направят по-добра връзка с титановия пълнеж.

Сламчо бе свършил много полезна работа, като беше изпразнил съдържанието на тръбата. Но рециклираната глина трябваше да отиде някъде. За да бъдем справедливи към джуджето, трябва да кажем, че то старателно сдъвка всяка хапка, за да не оставя много буци.

Членовете на групата напредваха мрачно, като се стараеха да не мислят за това какво точно правят. Когато настигнаха Сламчо, той се държеше за един ръб и лицето му бе изкривено от болка.

— Какво има, Сламчо? — попита Кореноплод и в гласа му неволно се прокраднаха нотки на загриженост.

— Качвайте се — изстена Сламчо. — Веднага се качете по-нагоре.

Очите на Кореноплод се разшириха от нещо близко до паника.

— Нагоре! — изсъска той. — Всички нагоре!

Те се покатериха в тясното пространство над главата на джуджето. Добре че не закъсняха. Сламчо се отпусна и освободи залп от газ, който би могъл да издуе цирков купол. После окачи челюстта си.

— Така е по-добре — каза той с въздишка. — Много въздух имаше в тази почва. А сега имате ли нещо против да преместите този сноп светлина от лицето ми? Знаете какво е отношението ми към светлината.

Началникът се подчини и превключи на инфрачервен лъч.

— Добре, стигнахме дотук, а как ще излезем? Доколкото си спомням, ти не донесе свредел.

Джуджето се усмихна.

— Няма проблем. Добрият крадец винаги предвижда, че може да се върне. Виж тук.

Сламчо посочи една титанова плочка, която не се отличаваше от останалата част от тръбата.

— Миналия път сложих тази кръпка. Това е подвижна връзка.

Кореноплод не можа да не се усмихне.

— Ти си хитър престъпник. Как ли изобщо сме те залавяли?

— Късмет — отговори джуджето и удари с лакът по тръбата. От стената изскочи голям кръг и откри стогодишна дупка. — Добре дошли в лабораториите „Гномски“.

Те се изкатериха и попаднаха в слабо осветен коридор. Натоварени въздушни вагонетки бяха наредени в четири реда край стената. Луминесцентното осветление бе включено на минимална степен.

— Това място ми е познато — отбеляза Кореноплод. — Идвал съм тук на инспекция за издаване на специално разрешително за оръжие. През два коридора от тук е компютърният център. Имаме реална възможност да успеем.

— Ами онези зашеметяващи ДНК-оръжия? — попита Бътлър.

— Сложна работа — призна началникът. — Ако базата данни на оръдието не те разпознае, свършено е с теб. Могат да бъдат програмирани така, че да отхвърлят цели видове.

— Сложна работа — съгласи се прислужникът.

— Обзалагам се, че не са активирани — продължи Кореноплод. — Първо, ако тук идват гоблини, те не биха могли да влязат през входната врата. И, второ, ако Вихрогон е обвинен за целия този малък бунт, Гномски ще иска да покаже, че тук също няма действащи оръжия, както и в ПНЕ.

— Имаме ли стратегия? — попита Бътлър.

— Не съвсем — призна началникът. — Щом завием зад ъгъла, ще се натъкнем на камера. Затова върви по коридора колкото може по-бързо и стреляй по всичко, което ти се изпречи на пътя. Ако противникът има оръжие, отнеми му го. Сламчо, ти остани тук и разшири тунела. Може би ще се наложи да се измъкваме бързо. Готови ли сте?

Зеленика протегна ръка.

— Господа, за мен беше удоволствие.

Началникът и прислужникът се ръкуваха с нея.

— Подобно.

Те тръгнаха по коридора. Двеста гоблини срещу тримата наши герои, практически невъоръжени. Битката щеше да бъде оспорвана.

Вътрешен кабинет, лаборатории „Гномски“

— Външни лица в сградата! — изписка от удоволствие Опал Гномски.

Мъх се приближи към плазмения екран.

— Сигурно е Юлиус. Интересно. Очевидно вашата ударна група е преувеличила нещата, генерал Стълбус.

Стълбус нервно облиза очите си. Лейтенант Нил щеше да загуби кожата си преди сезона за смяна.

Мъх прошепна в ухото на Опал:

— Можем ли да задействаме ДНК-оръдията?

Феята поклати глава.

— Не веднага. Програмирани са да отхвърлят гоблинската ДНК. Препрограмирането им ще отнеме няколко минути.

Мъх се обърна към четиримата гоблински генерали.

— Пратете един въоръжен отряд да ги притисне в гръб, а друг да нападне откъм фланга. Можем да ги заловим на вратата. Няма да могат да излязат.

Мъх се загледа съсредоточено в плазмения екран.

— Стана дори по-добре, отколкото го бях планирал. Сега, стари приятелю Юлиус, дойде време на свой ред да те унижа.

 

 

Артемис медитираше. В такъв момент трябваше да се съсредоточи. Той седна по турски на една скала и започна да обмисля различните спасителни стратегии, които можеха да използват на връщане от Арктика. Ако мафиотите успееха да се скрият, преди Артемис да е стигнал до тях, тогава оставаше само един възможен план. И то много рискован. Артемис се замисли дълбоко. Трябваше да има и друг начин.

Смути го шум като от оркестър. Идваше от титановата колона. Звучеше като продължителен тон на фагот. Реши, че джуджето пуска газове. Колоната имаше силна акустика.

Това, от което се нуждаеше, беше умствено прозрение. Кристално ясна спасителна мисъл сред тинята, в която бе затънало съзнанието му.

След осем минути отново го прекъсна някакъв шум. Този път не беше газ. Беше вик за помощ. Сламчо бе изпаднал в беда и крещеше от болка.

Артемис тъкмо се канеше да изпрати Бътлър, когато осъзна, че телохранителят му не е при него. Беше тръгнал да изпълнява мисия по спасяването на Нисшите елементи. Момчето трябваше да се справи само.

Артемис пъхна глава в колоната. Беше тъмно като във вътрешността на стар ботуш и два пъти по-миризливо. Реши, че първата му работа е да си сложи каска на ПНЕ. Той бързо извади една от совалката и след няколко неуспешни опита съумя да я закопчае и да включи светлините.

— Сламчо? Горе ли си?

Отговор не последва. Възможно ли беше това да е капан? Възможно ли бе той, Артемис Фоул, да се хване на най-старата уловка, описана в Книгата? Напълно възможно, реши той. Но не можеше да си позволи да рискува живота на това малко космато същество. След отпътуването от Лос Анжелис Артемис против волята си се бе привързал към господин Челюстокопач. Момчето потръпна. След като майка му си бе възвърнала здравия разум, това му се случваше все по-често.

Артемис се покатери, влезе в тръбата и си запроправя път към светлия кръг отгоре. Смрадта беше ужасна. Обувките му бяха съсипани и никакво химическо чистене не можеше да възстанови униформеното му сако от „Сейнт Бартълби“. Дано Сламчо наистина се нуждаеше от помощ.

Когато стигна до входа, Артемис завари Сламчо да се гърчи на пода с лице, изкривено от непресторена агония.

— Какво има? — попита той, след като свали каската и коленичи до джуджето.

— Имам запушване на червата — изръмжа джуджето; по космите на брадата му блестяха капчици пот. — Нещо твърдо. Не мога да го прокарам.

— Какво мога да направя? — попита Артемис, макар че изпитваше ужас от възможните отговори.

— Левият ми ботуш. Свали го.

— Ботуша? Ботуша ли каза?

— Да — изстена джуджето и от болката цялото му тяло се вдърви. — Свали го!

Артемис не можа да сдържи въздишката на облекчение. Боеше се, че ще бъде много по-лошо. Той сложи крака на джуджето в скута си и задърпа високия ботуш.

— Хубави ботуши — отбеляза.

— От „Родео Драйв“ — изпъшка Сламчо. — А сега, ако обичаш…

— Извинявай.

Ботушът се измъкна и отдолу се показа недотам изискан чорап с дупки на пръстите и закърпени места.

— Малкия пръст — каза Сламчо и затвори очи от болка.

— Какво да правя с малкия пръст?

— Стисни кокалчето. Силно.

Да стисне кокалчето. Сигурно беше нещо рефлекторно. Всяка част от тялото съответства на определена точка от стъпалото. То е клавиатурата на тялото, така да се каже. Използва се от векове в източната медицина.

— Добре. Щом настояваш.

Артемис хвана косматия пръст на Сламчо с палец и показалец. Може би беше плод на въображението му, но му се стори, че космите на джуджето се разделиха, за да му осигурят достъп до голата кожа.

— Стискай — каза Сламчо задъхан. — Защо не стискаш?

Артемис не стискаше, защото очите му се бяха събрали в една точка — лазерното дуло в средата на челото му.

 

 

Лейтенант Нил, който държеше оръжието, не можеше да повярва на късмета си. Собственоръчно бе заловил двама нарушители, а освен това беше разкрил дупката, през която бяха влезли. Кой казва, че да се влачиш най-отзад, за да избегнеш битката, няма своите предимства? Това беше неговата малка революция. Щеше да стане полковник, преди да е сменил третата си кожа.

— Станете — нареди той и избълва сини пламъци. Дори след преобразуване с електронния преводач езикът му звучеше гущерски.

Артемис се изправи бавно, като вдигна със себе си и крака на джуджето. Задният капак на Сламчовите панталони зейна.

— Какво му има всъщност? — попита Нил и се наведе, за да огледа по-отблизо.

— Изял е нещо — каза Артемис и стисна пръста на джуджето.

Последвалата експлозия събори гоблина на земята и той се затъркаля по коридора. Такава гледка не се виждаше всеки ден.

Сламчо скочи на крака.

— Благодаря, хлапе. Вече си мислех, че съм пътник. Трябва да съм глътнал нещо твърдо. Може би гранит или диамант.

Артемис кимна. Не беше си приготвил думи за случая.

— Тези гоблини са тъпи. Видя ли изражението на лицето му?

Артемис поклати глава. Все още не беше готов да говори.

— Искаш ли да го видиш?

Нетактичният хумор извади Артемис от вцепенението.

— Този гоблин… Едва ли е дошъл тук сам.

Сламчо закопча задния капак на панталоните си.

— Не. Току-що мина цял отряд. Този сигурно се е опитвал да избегне сражението. Типичен гоблин.

Артемис потърка слепоочията си. Все имаше някакъв начин да помогне на приятелите си. За Бога, та той беше показал най-високия резултат на тест за интелигентност в Европа.

— Сламчо, имам към теб важен въпрос.

— Предполагам, че съм ти длъжник, задето ми спаси кожата.

Артемис отпусна ръка на рамото на джуджето.

— Разбрах как си влязъл миналия път в лабораториите „Гномски“. Но не можеш да излезеш по същия път, магменият поток ще те опече. Как си успял да се измъкнеш?

Сламчо се усмихна.

— Много просто. Задействах алармата и си тръгнах облечен с полицейската униформа, с която бях влязъл.

Артемис се намръщи.

— Няма да свърши работа, трябва да има друг начин. Не може да няма.

 

 

ДНК-оръдията явно бяха извадени от строя. Кореноплод тъкмо започна да се настройва оптимистично, когато чу тропот от приближаващи ботуши.

— Д’Арвит. Добре, ясно. Вие двамата вървете. Аз ще ги задържа колкото може по-дълго.

— Не, началник — каза Бътлър. — Моите уважения, но имаме само едно оръжие, а аз мога да си служа с него по-добре от вас. Ще ги причакам зад ъгъла. Вие се опитайте да отворите вратата.

Зеленика отвори уста да възрази. Но кой би възразявал на толкова едър човек?

— Добре. Късмет. Ако те ранят, легни и остани неподвижно колкото може по-дълго, докато се върна. Четири минути, запомни ли?

Бътлър кимна.

— Запомних.

— И още нещо, Бътлър.

— Да, капитане?

— Относно онова малко недоразумение миналата година. Когато двамата с Артемис ме отвлякохте.

Бътлър вдигна очи към тавана. Искаше да сведе поглед към обувките си, но Зеленика стоеше точно там.

— А, това ли? Имах намерение да говоря с…

— Забрави за него. След случилото се напоследък смятам, че си разчистихме сметките.

— Зеленика, да вървим — заповяда Кореноплод. — Бътлър, не ги оставяй да се приближат.

Прислужникът обхвана с пръсти ръкохватката на оръжието си. Приличаше на въоръжен мечок.

— Дано не се опитват. За тяхно добро е.

 

 

Артемис се покатери върху една вагонетка, вдигна ръка над главата си и почука по тръбата, която се простираше по дължината на коридора.

— Този тръбопровод като че ли опасва цялата сграда по тавана. Какво е, вентилационна система?

Сламчо подсмръкна.

— Де да беше така. Това е плазмата, с която се зареждат ДНК-оръдията.

— И защо не влязохме оттук?

— О, поради дребната подробност, че енергията в една капка от плазмата е достатъчна да опече трол.

Артемис допря длан до метала.

— А ако оръдията не функционират?

— При деактивиране на оръдията плазмата е просто радиоактивна течност.

— Радиоактивна ли?

Сламчо замислено подръпна космите на брадата си.

— Всъщност, Юлиус смяташе, че оръдията са били изключени.

— Има ли начин да се уверим?

— Можем да отворим този незабележим капак — Сламчо опипа с пръсти извитата повърхност. — А-ха, виж тук. Микроскопична ключалка. Дори плазмата има нужда от презареждане.

Той посочи мъничка дупчица в метала. Можеше да мине и за прашинка.

— А сега гледай как работи майсторът.

Джуджето пъхна един от космите на брадата си в дупката. Когато върхът му влезе докрай, Сламчо отскубна косъма от пората. Косъмът веднага умря и застина неподвижно като при трупно вкочанясване, при което прие точната форма на вътрешността на ключалката.

Сламчо спря да диша за миг и завъртя импровизирания ключ. Капакът увисна надолу.

— Това, момчето ми, е талант.

Във вътрешността на тръбата леко пулсираше оранжево желе. От време на време в дълбините му прескачаха искрици. Плазмата беше твърде гъста, за да може да изтече през отвора и не помръдваше от мястото си, като запазваше цилиндрична форма.

Сламчо хвърли бърз поглед на потрепващото желе.

— Плазмата е деактивирана. Ако това нещо беше включено, досега лицата ни щяха здравата да са обгорели.

— А тези искри?

— Остатъчен заряд. Карат плазмата да трепти, но нищо повече.

Артемис кимна.

— Добре — каза и сложи каската си.

Сламчо пребледня.

— Няма да го направиш, нали, Кално кутре? Имаш ли представа какво ще стане, ако оръдията се активират?

— Опитвам се да не мисля за това.

— Може би така е по-добре — джуджето поклати глава смаяно. — Добре. Трябва да изминеш тридесет метра, а в тази каска има въздух най-много за десет минути. Дръж филтрите затворени, след малко въздухът може да стане малко застоял, но все е по-добре, отколкото да се нагълташ с плазма. Вземи и това.

Сламчо извади втвърдения косъм от ключалката.

— За какво ми е?

— Предполагам, че ще искаш да излезеш, като стигнеш до другия край. Или не помисли за това, генийче?

Артемис преглътна. Не беше помислил. Героизмът не се състоеше в това да се хвърляш сляпо напред.

— Само внимавай, пъхни го леко в ключалката. Помни, това е косъм, а не метал.

— Да го пъхна леко. Разбрах.

— И не използвай никакви светлини. Халогенът може да реактивира плазмата.

Артемис усети, че му се завива свят.

— И не забравяй да се напръскаш веднага щом можеш. Антирадиоактивните спрейове са сини. Има ги навсякъде из сградата.

— Сини спрейове. Нещо друго, господин Челюстокопач?

— Е, вътре има плазмени змии…

Коленете на Артемис за малко не се подкосиха.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не — призна Сламчо. — Не говоря сериозно. Значи, при един мах с ръка би трябвало да изминаваш около половин метър. Затова преброй шестдесет маха и излизай от тръбата.

— Малко под половин метър, бих казал. Може би ще ми трябват шестдесет и три маха.

Артемис пъхна косъма на джуджето в джоба на гърдите си.

Сламчо сви рамене.

— Както кажеш, хлапе. Кожата си е твоя. А сега влизай вътре.

Джуджето сплете пръсти, а Артемис стъпи на импровизираното стреме. Тъкмо се канеше да промени решението си, когато господин Челюстокопач го напъха в тръбата. Оранжевото желе го погълна, обгърна тялото му за секунда.

Плазмата се точеше край него като живо същество и пукаше мехурчетата въздух, събрал се в дрехите му. Остатъчна искра го одраска по крака и предизвика остра болка, която проряза тялото му като спазъм. Дали кракът му не изтръпна?

Артемис погледна навън през оранжевото желе. Сламчо вдигна палци за късмет. Хилеше се като глупак. Момчето реши, че ако оцелее след това приключение, ще накара джуджето да си плати.

Слепешком запълзя напред. Един мах, два маха…

Шестдесет и третият изглеждаше далеч напред.

 

 

Бътлър вдигна предпазителя на своя зиг зауър. Сега стъпките бяха оглушителни, кънтяха в металните стени. Зад ъгъла сенките се удължиха и изпревариха притежателите си. Прислужникът се прицели.

Показа се глава. Като на жаба. Ближеше очните си ябълки. Бътлър натисна спусъка. Куршумът проби дупка с големината на пъпеш в стената точно над главата на гоблина. Главата бързо се отдръпна. Разбира се, Бътлър нарочно не улучи. Уплашеният враг винаги беше за предпочитане пред мъртвия. Но това не можеше да трае вечно. Имаше още дванадесет патрона и телохранителят трябваше да бъде точен.

Гоблините станаха по-смели, промъкваха се все по-напред и по-напред. Бътлър знаеше, че накрая ще бъде принуден да застреля един.

Реши, че е време да се приближи. Надигна се от клекналото положение, което бе заел, и малко по-безшумно от пантера се запрокрадва по коридора към врага.

На планетата имаше само двама души, които владееха различните бойни изкуства по-добре от Бътлър и единият от тях му беше роднина. Другият живееше на остров в южните китайски морета и прекарваше дните си в медитация и битки с палмови дървета. Гоблините наистина бяха достойни за съжаление.

 

 

Бюа Кел бяха поставили двама пазачи на входа на кабинета. И двамата бяха въоръжени до зъби, и двамата — дебели колкото няколко къси дъски. Въпреки неколкократните предупреждения и двамата бяха заспали и хъркаха в каските си, когато елфите тичешком завиха зад ъгъла.

— Виж — промърмори единият. — Елфи.

— Ъ? — попита другият, по-глупавият от двамата.

— Няма значение — отговори първият. — ПНЕ нямат никакви оръжия.

Вторият лизна очните си ябълки.

— Да, ама лесно се гневят.

И точно в този момент ботушът на Зеленика се заби в гърдите му и го залепи за стената.

— Хей — жално се обади първият и извади оръжието си. — Не е честно.

Кореноплод не си направи труда да пробва сложни въртеливи ритници, а предпочете да запрати другия пазач право в титановата врата.

— Готово — задъхано заговори Зеленика. — Двама са повалени. Не беше толкова трудно.

Твърде подранило изказване, както се оказа. Защото точно тогава останалите двеста души от отряда на Бюа Кел затрополиха по перпендикулярния коридор.

— Това не беше трудно — тихо отвърна началникът и сви ръце в юмруци.

 

 

Концентрацията на Артемис му изневеряваше. Сега като че ли имаше повече искри, а всеки шок пречеше на съсредоточаването му. Два пъти загуби броя на маховете. Беше стигнал до петдесет и четири. Или петдесет и шест. Разликата беше като между живота и смъртта.

Той се промъкваше напред, като махваше първо с едната ръка, после с другата и плуваше в гъстото море от желе. Почти безсмислено беше да гледа. Всичко бе оранжево. И единственото, по което познаваше, че напредва, беше, че коляното му периодично хлътваше във вдлъбнатина, там където плазмата се вливаше в някое от оръдията.

Артемис направи последен мах с ръка през гела и изпълни дробовете си със застоял въздух — шестдесет и три. Това беше. Скоро очистителите на въздуха в каската му щяха да станат безполезни и той щеше да диша въглероден двуокис.

Момчето допря върховете на пръстите си до вътрешната извивка на тръбата и започна да опипва за дупка на ключалка. Очите му не помагаха. Не можеше дори да включи осветлението на каската от страх да не подпали реката от плазма.

Нищо. Нямаше никаква грапавина. Щеше да умре тук сам. Никога нямаше да стане велик. Артемис вече чувстваше как умът му го напуска, изгубва се спираловидно в черен тунел. Съсредоточи се, каза си. Напрегни вниманието си. Към него се приближаваше искра. Сребриста звезда в пожара на залязващото слънце. Мързеливо се влачеше по тръбата и осветяваше навсякъде, откъдето минеше.

Ето! Дупка. Дупката. За миг минаващата искра я освети. Артемис напипа джоба си като пиян гмуркач и измъкна оттам косъма на джуджето. Щеше ли да свърши работа? Нямаше причина този капак да има различен механизъм за заключване.

Артемис пъхна косъма в ключалката. Леко. Примижа срещу гела. Влизаше ли? Така му се стори. Беше сигурен на шестдесет процента. Би трябвало да е достатъчно.

Артемис завъртя косъма. Капакът се отвори. Представи си усмивката на Сламчо. „Това, момчето ми, е талант.“

Напълно възможно беше всичките му врагове в подземния свят да го чакат зад този капак с големи грозни оръжия, насочени към главата му. В този момент той не се тревожеше ни най-малко. Повече не можеше да понесе нито глътка разреден кислород, нито един болезнен шок по тялото си.

И така Артемис Фоул подаде глава в каска през дупката в тръбата. Включи визьора и с наслада пое глътката въздух, която можеше да се окаже последна. За късмет всички в помещението наблюдаваха екрана. Гледаха как приятелите му се борят за живота си. Те нямаха такъв късмет.

 

 

„Прекалено много са“ — каза си Бътлър, след като зави зад ъгъла и видя почти цялата армия на Бюа Кел да зарежда с нови батерии оръжията си.

Когато забелязаха Бътлър, гоблините започнаха да си мислят неща като „О, небеса, това е трол в дрехи“ или „Защо не слушах мама, като ми казваше да стоя настрана от бандите?“.

Изведнъж телохранителят се озова над главите им и полетя надолу. Приземи се като пословичния чувал с камъни, само че със значително по-голяма точност. Трима гоблини се простиха с живота, преди да са разбрали, че някой ги е ударил. Един се простреля в крака, а няколко други се престориха на припаднали.

 

 

Артемис наблюдаваше всичко на плазмения екран в контролната зала заедно с останалите присъстващи. За тях това бе истинско развлечение. Телевизия. Гоблинските генерали се кискаха и подскачаха, докато Бътлър разчистваше пътя от подчинените им. Но всичко това бе несъществено. В сградата имаше стотици гоблини и беше невъзможно да се стигне до тази стая.

Артемис разполагаше с няколко секунди да обмисли план за действие. Няколко секунди. А нямаше представа как да използва наличната технология. Огледа стените отдолу за нещо, което би могло да му свърши работа. Каквото и да е.

Ето. На малък екран встрани от главния компютър се виждаше Вихрогон. Затворен в кабината си в отдел „Операции“. Кентавърът сигурно кроеше план. Имаше достатъчно време на разположение, за да измисли нещо. Артемис знаеше, че още щом се покаже от тръбата, ще се превърне в мишена. Щяха да го убият без колебание.

Той се измъкна от тръбата и шумно пльосна на земята. Напоените с плазма дрехи му пречеха да стигне бързо до монитора. С крайчеца на окото си Артемис виждаше как присъстващите обръщат глави, как приближават, за да му препречат пътя. Не знаеше колко са.

Под екрана с Вихрогон имаше тънък микрофон. Артемис натисна копчето.

— Вихрогоне! — извика с дрезгав глас и върху компютъра тупнаха няколко капки желе. — Чуваш ли ме?

Кентавърът реагира мигновено.

— Фоул? Какво е станало с теб?

— Пет секунди, Вихрогоне. Трябва ми план или всички сме мъртви.

Вихрогон рязко кимна.

— Вече имам готов. Пусни ме на всички екрани.

— Какво? Как?

— Натисни бутона за конференции. Жълтия. Кръгче със стрелки навън, като слънце. Видя ли го?

Артемис го видя и го натисна. После нещо затисна него. Много болезнено.

 

 

Генерал Стълбус пръв забеляза съществото, което пльосна на пода от плазмената тръба. Какво беше това? Фея? Не. Не, небеса. Това беше човек.

— Вижте! — изкрещя той. — Кално създание!

Останалите не му обърнаха внимание, погълнати от спектакъла на екрана.

Но не и Мъх. Човек във вътрешния кабинет? Как беше възможно? Той стисна Стълбус за раменете.

— Убий го!

Този път всички генерали го чуха. Трябваше да убият някого. Без опасност за живота си. Щяха да го направят по старомодния начин: с нокти и огнени кълба.

Човекът отиде до един от компютрите и те го обкръжиха с провиснали от въодушевление езици. Слюний обърна човека с лице към тях, за да види какво го очаква.

Един по един генералите стиснаха огнени кълба в юмруците си и тръгнаха напред, готови да убиват. Но тогава нещо ги накара да забравят за ранения човек. На всички екрани се появи лицето на Мъх. И главният бос на Бюа Кел не остана очарован от чутото:

— Когато положението стане съвсем отчайващо, ще дам сигнал на Опал да върне на полицията контрола върху оръжията. Бюа Кел ще бъдат зашеметени, а ти ще понесеш вината за цялата бъркотия, ако дотогава оцелееш, в което се съмнявам…

Слюний се обърна към съюзника си.

— Мъх! Какво означава това?

Генералите тръгнаха към него, като съскаха и плюеха.

— Измяна, Мъх! Измяна!

Мъх се разтревожи не на шега.

— Добре де — каза, — измяна.

 

 

Мъх имаше нужда от няколко минути, за да осъзнае какво се е случило. Беше работа на Вихрогон. Сигурно беше записал разговора им по някакъв начин. Колко тривиално! И все пак трябваше да му се признае на този кентавър, че имаше заложби.

Мъх бързо се приближи към главния компютър и изключи предаването. Не би било добре Опал да чуе останалото. Особено онази част, свързана с трагичния инцидент. Наистина трябваше да сложи край на този театър. Но пък какво толкова! Превратът беше факт.

— Измяна! — съскаше Слюний.

— Добре де — призна Мъх, — измяна — и веднага след това каза: — Компютър, активирай ДНК-оръдията. Разрешение от Мъх Б. Алфа алфа две две.

Опал жизнерадостно се завъртя на Крилатото си кресло и запляска от удоволствие с малките си ръце. Трънак беше толкова грозен, но и толкова зъл!

Навсякъде в лабораториите „Гномски“ ДНК-оръдията се завъртяха на стойките си и направиха бързо диагностициране. С изключение на един малък теч във вътрешния кабинет, всичко беше наред. Без повече церемонии започнаха да изпълняват програмните си параметри и да набелязват всяка цел с гоблинско ДНК при зададен режим десет изстрела в секунда.

Стана бързо и — както с всичко, произведено от „Гномски“ — ефективно. За по-малко от пет секунди оръдията се завъртяха обратно на стойките си. Мисията беше изпълнена: двеста гоблина лежаха в безсъзнание навсякъде из сградата.

 

 

— У-ха! — възкликна Зеленика, докато стъпваше по редовете заспали гоблини. — Точно стрелят.

— И още как — съгласи се Кореноплод.

 

 

Мъх срита заспалото тяло на Стълбус.

— Виждате ли, нищо не постигнахте, Артемис Фоул — каза и извади своя „Бунтар“. — Приятелите ви са отвън. Вие сте вътре. А гоблините са в безсъзнание и скоро паметта им ще бъде заличена изкуствено с помощта на особено нестабилни химикали. Точно както го бях планирал — той се усмихна на Опал, която запърха с крилцата на креслото си и се надвеси над тях. — Точно както двамата го бяхме планирали.

Опал му се усмихна в отговор.

В друго време Артемис не би издържал да не пусне някоя хаплива забележка. Но в момента мислите му бяха заети с перспективата за неминуема смърт.

— А сега просто ще препрограмирам оръдията да се прицелят в приятелите ви, ще активирам полицейските оръдия и ще завладея света. И никой не може да влезе тук, за да ме спре.

Разбира се, никога не бива да казвате подобно нещо, особено ако сте изпечен злодей. Направо си търсите белята.

 

 

Бътлър затича по коридора и настигна останалите пред вътрешния кабинет. През кварцовото стъкло на вратата виждаше в какво затруднено положение се намира Артемис. Въпреки всичките му усилия господарят Артемис все пак беше успял да се изложи на смъртна опасност. Как можеше един телохранител да си върши работата, когато повереното му лице току скачаше право в устата на вълка, така да се каже?

Бътлър усети как тестостеронът блъска в тялото му. Само една врата го делеше от Артемис. Една мъничка врата, проектирана да спира феи с лазерни оръжия. Той отстъпи няколко крачки назад.

Зеленика можеше да познае за какво мисли телохранителят.

— Не си прави труда. Тази врата е бронирана.

Бътлър не отговори. Не можеше. Истинският Бътлър се огъваше под натиска на адреналин и животинска сила.

Той изрева и се втурна към вратата, като съсредоточи натиска на цялата си мускулна маса в триъгълника на рамото си. Последва удар, който можеше да събори средно голям хипопотам. И макар че вратата бе тествана за плазморазпръскване и средна физическа устойчивост, със сигурност не беше Бътлъроупорна. Металната каса се огъна като станиол.

 

 

Инерцията го запрати почти в другия край на кабинета. Зеленика и Кореноплод последваха телохранителя, като спряха само да грабнат по един лазер „Зурла“ от зашеметените гоблини.

Мъх действаше бързо. Изправи Артемис на крака и извика:

— Никой да не мърда или ще убия невръстното Кално създание.

Бътлър продължи напред по права линия. Последната му разумна мисъл беше да обезоръжи Мъх. В настоящия момент това бе едничката му цел в живота. Той се втурна напред с разперени ръце.

Зеленика отчаяно се промуши и се хвана за колана на Бътлър. Той я повлече като върволица от консервени кутии след сватбена кола.

— Бътлър, спри — изръмжа тя.

Телохранителят не й обърна внимание.

Зеленика увисна и заби токове в гумирания под.

— Спри! — повтори тя и този път подсили гласа си с хипноза.

Бътлър като че ли се опомни. Потисна пещерния човек в себе си.

— Правилно, Кално създание — каза Мъх. — Слушай капитан Бодлива Зеленика. Със сигурност ще намерим начин да се споразумеем.

— Няма да има сделки, Трънак — обади се Кореноплод. — Всичко свърши, затова пусни Калното хлапе.

Мъх вдигна предпазителя на своя „Бунтар“.

— Ще го пусна и още как.

Това беше кошмар за Бътлър. Господарят му се намираше в ръцете на психопат, който нямаше какво да губи. И телохранителят нищо не можеше да направи.

Звънна телефон.

— Струва ми се, че е моят — машинално каза Артемис.

Още едно позвъняване. Със сигурност беше неговият мобилен телефон. Чудно как изобщо работеше след всичко, през което бе преминал. Артемис отвори калъфа и извади слушалката.

— Да?

Това беше един от онези напрегнати моменти, в които никой не знаеше какво да очаква.

Артемис подаде слушалката на Опал Гномски.

— За вас е.

Дребничката фея се спусна ниско, за да хване малкия мобилен телефон. Нещо натежа в гърдите на Мъх. Почти физически предусети какво ще стане, още преди разумът му да го е осъзнал напълно.

Опал доближи слушалката до заостреното си ухо.

— „Ех, Вихрогоне — произнесе гласът на Мъх. — Наистина ли мислиш, че си правя този труд, за да деля властта с някого? О, не. След като целият театър свърши, госпожица Гномски ще преживее трагичен инцидент. Може би няколко трагични инцидента…“

Лицето на Опал стана безцветно.

— Ах, ти! — изписка феята.

— Това е трик! — възпротиви се Мъх. — Опитват се да ни настроят един срещу друг.

Но в очите му се четеше истината.

Въпреки малките си размери феите са доста темпераментни създания. Търпят, търпят и накрая избухват. За Опал Гномски моментът на избухването беше назрял. Тя завъртя лостовете за управление на Крилатото си кресло и рязко пикира.

Мъх не му мисли много. Стреля два пъти по креслото, но дебелата тапицерия предпази пилота от нараняване.

Опал Гномски полетя право към бившия си партньор. Когато елфът вдигна ръце да се предпази, Артемис падна на земята. Трънак Мъх нямаше такъв късмет. Той се закачи за предпазния парапет на креслото и побеснялата фея го вдигна във въздуха. Те закръжаха из стаята, като рикошираха в няколко стени, преди да се блъснат право в отворения капак на плазмената тръба.

За нещастие плазмата се беше активизирала. Мъх лично я бе задействал. Но той не осъзна иронията на този факт, докато се пържеше на милионите радиоактивни частици.

Гномски извади късмет. Тя отлетя от Крилатото кресло и с вик се просна на гумирания под.

Бътлър се хвърли напред, преди още Мъх да се е строполил на земята. Грабна Артемис и го огледа за наранявания. Имаше една-две драскотини. Повърхностни. Нищо, което да не може да се поправи с няколко сини искрици.

Зеленика провери пулса на Опал Гномски.

— В съзнание ли е? — попита началникът.

Гномски примигна и отвори очи. Зеленика ги затвори със светкавичен удар по челото.

— Не — невинно отговори капитанът. — Студена е.

Кореноплод хвърли поглед към Мъх и забеляза, че няма смисъл да търси пулс. Може би така беше по-добре. Алтернативата би била два-три века в Ревльов връх.

Артемис забеляза движение до вратата. Беше Сламчо. Хилеше се и махаше с ръка. За довиждане, в случай че Юлиус бе забравил за двата дни преднина. Джуджето посочи един син пулверизатор, окачен със скоби на стената, и изчезна.

— Бътлър — заговори Артемис с дрезгав глас, като напрегна последните си сили. — Може ли някой да ме напръска? И после може ли да потеглим за Мурманск?

Бътлър недоумяваше.

— Да ви напръска? С какво?

Зеленика откачи от стената антирадиоактивния спрей и скъса печата.

— Позволи на мен — каза тя усмихната. — За мен ще бъде удоволствие.

Феята обля Артемис със зловонна пяна. След секунди той заприлича на полуразтопен снежен човек. Зеленика се разсмя. Кой казва, че работата в силовите структури не е забавна?

Кабината в отдел „Операции“, Централно полицейско управление

След като оръдейната плазма предизвика късо съединение в дистанционното на Мъх, всички уреди в кабината на Вихрогон отново заработиха. Кентавърът реши да не губи време и активира микрокапсулите с детонатори, които полицията бе инжектирала под кожите на гоблините престъпници. Така можеше веднага да извади от строя половината членове на Бюа Кел. След това препрограмира полицейските ДНК-оръдия на режим зашеметяване. Всичко свърши за секунди.

Първата мисъл на капитан Кафяво Водорасло беше за подчинените му.

— Тишина! — извика той и гласът му проряза хаоса. — Имаме ли загуби?

Командирите на отряди отговориха последователно, като потвърдиха, че няма жертви.

— Извадихме късмет — отбеляза един магьосник лечител. — В цялата сграда не е останала нито капка магия. Нямаме дори медицински пакети. Следващият повален офицер щеше да остане повален.

Риск насочи вниманието си към кабината. Погледът му беше сериозен.

Вихрогон деполяризира кварцовия прозорец и се обади на една от честотите:

— Хей, момчета! Аз нямам нищо общо с това. Мъх беше виновен. Аз спасих всички ви. Изпратих звукозапис до един мобилен телефон, което не беше лесно. Трябва да ми дадете медал.

Риск стисна юмрук.

— Да, Вихрогоне, излез от кабината и ела да ти дам медала.

Вихрогон не беше специалист по връзки с обществеността, но можеше да познае кога му отправят заплаха.

— О, не. Няма да изляза. Оставам тук, докато не се върне началникът Кореноплод. Той ще ви обясни всичко.

Кентавърът затъмни прозореца и се зае да провери за подслушващи устройства. Искаше да премахне всяка следа от Опал Гномски и да я изхвърли от системата. Параноик ли? Кой беше параноикът сега, Зеленика? Кой беше параноикът сега?