Оуън Колфър
Арктическият инцидент (3)

Глава 1: Родствени връзки

Загубата на любимия съпруг се отрази тежко на Анджелин Фоул. Тя се оттегли в стаята си и отказваше да излиза. Заключи се в съзнанието си, като предпочиташе спомените от миналото пред реалния живот. Едва ли щеше да се оправи, ако синът й Артемис Фоул не бе сключил сделка с феята Бодлива Зеленика: здравият разум на майка му в замяна на половината от златния фонд за откупи, който бе откраднал от феината полиция. Майка му се възстанови напълно, а Артемис младши съсредоточи усилията си върху издирването на баща си и вложи значителни суми от семейното богатство в екскурзии до Русия, местни разузнавателни операции и търсене по Интернет.

Младият Артемис бе наследил в двойна доза коварството на Фоул. Но след възстановяването на майка му — нравствена и хубава дама — за него стана непомерно трудно да осъществява пъклените си планове. А това бе още по-необходимо отпреди, за да може да финансира издирването на баща си.

Обезпокоена от страстта на сина си и уплашена от влиянието, което последните две години бяха оказали върху начина му на мислене, Анджелин записа тринадесетгодишното си момче при училищен съветник.

Направо да го съжалиш. Съветника, тоест…

Училище за млади господа „Сейнт Бартълби“, графство Уиклоу, Ирландия, наши дни

Доктор По се облегна назад в тапицираното си кресло. Очите му сновяха по страницата отпред.

— А сега, господин Фоул, да поговорим, може ли?

Артемис въздъхна дълбоко и отметна тъмната си коса от широкото бледо чело. Кога хората ще проумеят, че не може да се направи дисекция на ум от неговия мащаб? Самият той бе изчел повече книги по психология от съветника. Дори беше публикувал своя статия в „Дъ Сайколоджистс Джърнал“ под псевдонима доктор Ф. Рой Дийн Шлипе.

— Разбира се, докторе. Да поговорим за вашето кресло. Викторианско ли е?

По нежно поглади кожения подлакътник.

— Да, точно така. Стара семейна ценност. Дядо ми се е сдобил с него на аукцион в „Сотбис“. Казват, че някога е стояло в двореца. Любимото кресло на кралицата.

Устните на Артемис се разтеглиха в напрегната усмивка, дълга около сантиметър.

— Наистина ли, докторе? В двореца обикновено не държат фалшификати.

По стисна кожения подлакътник.

— Фалшификати? Уверявам ви, господин Фоул, че тази вещ е напълно автентична.

Артемис се наведе, за да огледа креслото по-отблизо.

— Добра работа, в това мога да ви уверя. Но вижте тук.

По проследи с поглед пръста на младежа.

— Тези гвоздеи за опъване на тапицерията. Виждате ли кръстчетата на главичките? Машинна изработка. Не по-рано от 1920. Дядо ви е бил измамен. Но какво значение има? Креслото си е кресло. Нищо и никаква вещ, а, докторе?

По захвана енергично да пише нещо, за да прикрие изумлението си.

— Да, Артемис, много умно. Точно както пише в досието ви. Играете малките си игрички. А сега да се върнем на вас.

Артемис Фоул Втори разглади една гънка на панталоните си.

— Имаме проблем, докторе.

— Наистина ли? И какъв би могъл да бъде той?

— Проблемът е, че знам отговорите на всички въпроси, които можете да ми зададете. По учебника.

Доктор По писа в бележника си близо минута.

— Наистина имаме проблем, Артемис — каза накрая. — Но друг.

Артемис почти се усмихна. Нямаше съмнение, че докторът смята да пробва поредната предсказуема теория. Каква ли диагноза щеше да му постави днес? Раздвоение на личността може би или да го определи като патологичен лъжец?

— Проблемът е, че вие не уважавате никого достатъчно, за да се държите с него като с равен.

Артемис остана поразен от това твърдение. Докторът явно беше по-умен от другите си колеги.

— Това е смехотворно. Има няколко души, които високо ценя.

По не вдигна поглед от бележника си.

— Наистина ли? Кого например?

Артемис се замисли за миг.

— Алберт Айнщайн. Теориите му обикновено са правилни. И Архимед, гръцкия математик.

— А някого, когото познавате лично?

Артемис потъна в размисъл. Не се сещаше за никого.

— Какво? Няма ли примери?

Той сви рамене.

— Имате вид на човек, който знае всички отговори, доктор По. Защо вие не ми кажете?

По отвори прозорец на монитора на лаптопа си.

— Изключително. Винаги, когато чета това…

— Моята биография, предполагам?

— Да, тя обяснява много неща.

— Като например? — попита Артемис, заинтригуван напук на себе си.

Доктор По разпечата една страница.

— Първо, този ваш помощник, Бътлър. Телохранител, както разбирам. Недотам подходяща компания за едно впечатлително момче. После, майка ви. Прекрасна жена според мен, но не упражнява никакъв контрол върху поведението ви. И накрая, вашият баща. Ако съдим по написаното тук, не би могъл да мине за ролеви модел дори приживе.

Забележката засегна Артемис, но той нямаше намерение да показва на доктора до каква степен го е заболяло.

— В досието ви има грешка, докторе — каза. — Баща ми е жив. Може да отсъства, но е жив.

По прегледа документа.

— Така ли? Аз останах с впечатлението, че е изчезнал преди около две години. И властите са го обявили за юридически мъртъв.

В гласа на Артемис не се долавяше чувство, но сърцето му биеше силно.

— Не ме интересува какво казват властите или Червеният кръст. Той е жив и аз ще го открия.

По си записа още нещо.

— Но дори баща ви да се върне, какво ще стане? — попита той. — Ще тръгнете ли по неговите стъпки? Ще станете ли престъпник като него? Или може би вече сте станал?

— Баща ми не е престъпник — изтъкна Артемис раздразнен. — Той се стремеше да влага всичките ни авоари в законни предприятия. Сделката с Мурманск беше напълно прозрачна.

— Избягвате въпроса, Артемис — каза По.

Но на Артемис му бе дошло до гуша от тези въпроси. Време беше за малка игра.

— Защо ме притискате, докторе? — попита той разтревожен. — Това е болезнена тема. Знаете, че е възможно да страдам от депресия.

— Предполагам, че е така — каза По, почувствал, че може да направи пробив. — Това ли е проблемът?

Артемис зарови лице в ръцете си.

— Заради майка ми е, докторе.

— Майка ви? — колебливо попита По, като се стараеше да потиска вълнението в гласа си. През тази година Артемис вече бе прогонил от „Сейнт Бартълби“ половин дузина съветници. В интерес на истината, По също вече си стягаше куфарите. Но сега…

— Майка ми, тя…

По се наклони напред във фалшивото си викторианско кресло.

— Майка ви, да?

— Тя ме принуждава да се подлагам на тази смехотворна терапия, когато така наречените училищни съветници са заблудени наивници с научни степени.

По въздъхна.

— Много добре, Артемис. Ваша работа, но никога няма да намерите покой, ако продължавате да бягате от проблемите си.

Мобилният телефон на Артемис иззвъня и му спести по-нататъшния анализ. Беше свързан с кодирана засекретена линия. Само един човек знаеше номера. Момчето извади телефона от джоба си и отвори мъничкия микрофон.

— Да?

В слушалката се чу гласът на Бътлър.

— Артемис. Аз съм.

— Очевидно. Тъкмо се занимавах с нещо.

— Получихме съобщение.

— Така. Откъде?

— Не знам точно. Но е свързано с „Фоул Стар“.

Гърбът на Артемис рязко се изправи.

— Къде си?

— На главния вход.

— Добро момче. Тръгвам.

Доктор По избърса очилата си.

— Този сеанс не е приключил, млади човече. Днес напреднахме малко, макар и да не го признавате. Излезете ли сега, ще бъда принуден да уведомя директора.

Предупреждението не стигна до слуха на Артемис. Той вече беше другаде. По кожата му прескачаше познатото електричество. Нещо щеше да се случи. Предчувстваше го.