Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Arctic Incident, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Арктическият инцидент

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Йоана Томова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN: 954-733-267-8

История

  1. — Добавяне

Глава 6: Възможност за фотосеанс

Шахта П37, Убежище

Новите съюзници се качиха на гоблинската совалка и поеха нагоре по П37. Зеленика не беше особено щастлива. Първо, беше й наредено да работи съвместно с обществен враг номер едно, Артемис Фоул. И, второ, гоблинската совалка се крепеше на магия и молитви.

Зеленика окачи комуникатор на едно от острите си уши.

— Хей, Вихрогоне! Там ли си?

— Тук съм, капитане.

— Кажи ми защо летя на тази стара трошка?

Пилотите от Гноморазузнаването наричаха подозрителните совалки „трошки“ заради тревожното им свойство да се трошат вследствие на удари в стените на шахтите.

— Причината да летиш на тази стара трошка, капитане, е, че гоблините са построили тази совалка в района на летището, а и трите оригинални рампи за качване са преместени още преди години. Необходими са няколко дни, за да се оборудва нова. Затова се боя, че единствената ни възможност е гоблинската совалка.

Зеленика се привърза с ремъци за пилотската седалка, която обгърна тялото й от всички страни. Лостовете за управление сякаш сами скочиха в ръцете й. За част от секундата капитан Бодлива Зеленика възвърна обичайното си добро настроение. Тя беше ас, най-добрата в класа и в Академията. На дипломния й изпит командирът на ескадрилата Лозя беше написал, че „кадет Бодлива Зеленика може да прекара совалка през дупка в зъбите“. Това беше комплимент, в който се криеше известна ирония. По време на първия пробен полет Зеленика бе изгубила контрол и бе приземила совалката на два метра от носа на Лозя.

Затова в първите пет секунди Зеленика беше доволна. После си спомни кои бяха пътниците й.

— Чудя се дали можеш да ми кажеш — заговори Артемис, като се настани в стола до пилота — близо ли е руският терминал до Мурманск?

— На цивилни се забранява да прекрачват жълтата линия — изрева Зеленика и пренебрегна въпроса.

Артемис прояви упорство.

— Важно е да знам. Опитвам се да съставя план за спасяване на човешки живот.

Зеленика се усмихна сдържано.

— В думите ти има такава ирония, че мога да напиша цяла поема за това. Похитител търси помощ за поредното си отвличане.

Артемис разтърка слепоочията си.

— Зеленика, аз съм престъпник. В това ме бива най-много. Когато те отвлякох, мислех само за откупа. Нямах намерение да ти причиня нищо лошо.

— О, нима? — възкликна Зеленика. — Ако не се броят биологическите бомби и троловете.

— Наистина — призна Артемис. — Понякога при прехвърляне на плановете от хартията в реалния живот не всичко минава гладко. — Той помълча, за да махне някаква несъществуваща прашинка от маникюра си. — Аз пораснах, капитане. Става дума за баща ми. Имам нужда от цялата информация, която мога да събера, преди да застана лице в лице с мафията.

Зеленика омекна. Не беше лесно да растеш без баща. Знаеше го. И нейният баща почина, когато тя беше едва на шестдесет. Преди повече от двадесет години.

— Добре, Кално създание. Слушай. Ще ти го кажа само веднъж.

Артемис се настани по-удобно. През отворената врата се показа главата на Бътлър. Прислужникът отдалеч надушваше военните истории.

— През последните два века с напредъка на човешката техника ПНЕ се видя принудена да затвори около шестдесет терминала. През шестдесетте години се изтеглихме от Северна Русия. Целият Колски полуостров е унищожен от ядрена катастрофа. Народът има непоносимост към радиация, така и не успяхме да изградим имунитет. В интерес на истината, не беше останало кой знае какво за затваряне. Само третокласен терминал и един-два маскиращи прожектора. Народът не обича особено Арктика. Малко е студено. Всички се радваха, че си тръгват от там. Та, отговарям на въпроса ти: има един неподдържан терминал, с малко или дори никакви наземни съоръжения, намира се на около двадесет хвърлея северно от Мурманск…

От комуникатора се обади гласът на Вихрогон и прекъсна разговора, който ставаше опасно непринуден.

— Добре, капитане. Имаш свободен коридор до метрото. Все още има малко сгур от последния магмен поток, затова внимавай.

Зеленика свали микрофона към устата си.

— Прието, Вихрогоне. Нека противорадиационните костюми да бъдат готови, когато се върна. Гоним график.

Вихрогон се изкиска.

— Не натискай много лостовете, Зеленика. Технически погледнато, Артемис лети за пръв път по шахта, като се има предвид, че двамата с Бътлър бяха хипнотизирани на слизане. Може да си глътне езика от страх.

Зеленика отвори клапана малко повече, отколкото беше необходимо.

— Не — извика тя. — Не искаме да си глътне езика, нали?

Артемис реши да се закопчае с ремък за седалката. Добра идея, както се оказа по-късно.

Капитан Бодлива Зеленика подкара закърпената совалка по магнетизираната писта. Вертикалните стабилизатори се тресяха и от тях се сипеха два реда искри, които се разпиляваха покрай страничните отвори. Зеленика нагласи вътрешните жироскопи, в противен случай Калните създания щяха да оповръщат всичко около седалките за пътници.

Палците й се доближиха до копчетата на турбините.

— Добре. Е, да видим какво може тази ламарина.

— Не се опитвай да чупиш рекорди, Зеленика — обади се Вихрогон в слушалките. — Тази совалка не е пригодена за високи скорости. Виждал съм джуджета с по-аеродинамична форма.

Зеленика изсумтя. В края на краищата какъв беше смисълът да се лети бавно? Никакъв. Дори неволно да посплашиш някое и друго Кално създание, това може да бъде само предимство.

Сервизният тунел излизаше в главната шахта. Артемис ахна. Гледката будеше възторг. И връх Еверест да паднеше в тази шахта, нямаше дори да одраска стените. От земното ядро пулсираше тъмночервена огнена лава, която приличаше на адски пламъци, а постоянното пукане на скалната маса отекваше в корпуса с почти физическа болка.

Зеленика запали всичките четири двигателя и пусна совалката в бездната. Тревогите й се разсеяха като малките облачета пара, които се вдигаха над главата й в пилотската кабина. Това беше истинско предизвикателство за всеки пилот. Колкото по-ниско пикираш, толкова по-голям смелчага си. Дори ужасната смърт сред пламъците на офицера от Изтеглянето Снаряд Дръвски не можеше да спре полицейските пилоти да пикират към ядрото. Зеленика държеше рекорда. Петстотин метра до земното ядро — и сваляш задкрилките. Последния път това й костваше двуседмична забрана за летене плюс голяма глоба.

Днес обаче нямаше да поставя рекорди. Никакви опити за рекорди с трошка. Земното притегляне изопваше кожата на бузите й, затова тя дръпна лостовете назад и извади носа от вертикала. Изпита голямо удовлетворение, когато дочу облекчените въздишки на двамата човеци.

— Добре, Вихрогоне, държим курс право нагоре. Какво е положението на повърхността?

Зеленика чуваше как Вихрогон трака по клавиатурата.

— Съжалявам, Зеленика. Не мога да направя връзка с никой от уредите ни на повърхността. От последния магмен поток нивото на радиация се е покачило. Оправяй се сама.

Зеленика погледна пребледнелите лица на човеците в кабината.

„Сама — помисли си тя. — Как бих искала!“

Париж

Значи, ако Артемис не беше човекът, който помагаше на Мъх в опитите му да въоръжи Бюа Кел, кой тогава? Някой тираничен диктатор? Или може би недоволен генерал, който имаше достъп до неограничени запаси от батерии? Е, не. Не съвсем.

Люк Карер беше човекът, който продаваше батерии на Бюа Кел. Не че бихте се досетили от пръв поглед, всъщност самият той не го знаеше. Люк беше беден френски частен детектив, прочут със своята некадърност. В гилдията се говореше, че Люк не би могъл да намери топка за голф в каче моцарела. Мъх реши да използва Люк по три причини. Първо, в архивите на Вихрогон се казваше, че Карер се слави с репутация на амбулантен търговец. Въпреки че беше некадърен детектив, Люк умееше да изнамира всичко, което клиентът търсеше да купи. Второ, човекът беше алчен и никога не можеше да устои пред изкушението на лесните пари. И, трето, Люк беше глупав. А както знаят дори и малките феи, слабите умове се поддават по-лесно на хипноза.

Фактът, че бе открил Карер в базата данни на Вихрогон, накара Мъх да се усмихне. Разбира се, Трънак би предпочел във веригата да няма човешко звено. Но ако в една верига има само гоблински звена, тя не върши работа.

Установяването на контакт с което и да било Кално създание не беше нещо, което Мъх би предприел с лекота. Въпреки умопомрачението си Трънак ясно осъзнаваше какво може да се случи, ако човеците надушат възможността за отваряне на нови пазари под земята. Биха се втурнали към земното ядро като хищни червени мравки. Мъх не беше подготвен да се опълчи сам срещу човеците. Още не. Не и преди да е принудил Полицията на Нисшите елементи да му се подчини.

Затова Мъх изпрати на Люк Карер малък пакет. Препоръчана пратка по гоблинската поща…

В една юлска вечер Люк Карер влезе в апартамента си, който му служеше и за офис, и намери на бюрото малък колет. Нищо особено, обикновена пратка по Федералната експресна поща. Или нещо, което много приличаше на пратка по Федералната експресна поща.

Люк разпечата пакета. В кутията върху пачка стофранкови банкноти лежеше нещо малко и плоско. Приличаше на портативен CD-плейър, но беше изработено от странен черен метал, който като че ли поглъщаше светлината. На Люк му се прииска да повика секретарката и да й нареди да не го свързва с никого. Ако имаше секретарка. Вместо това частният детектив започна да тъпче банкнотите по джобовете на изцапаната с мазни петна риза, сякаш се боеше, че могат внезапно да изчезнат.

Неочаквано странният предмет се отвори и откри миниатюрен екран с тонколони. На екрана се появи тъмно лице. Макар че не се виждаше нищо освен чифт кървясали очи, това бе достатъчно, за да накара Люк да настръхне.

Чудна работа, но когато лицето заговори, тревогите на детектива се изпариха като дим. Защо да се тревожи? Това създание очевидно беше приятелски настроено. Какъв приятен глас! Като хор на ангели.

— Люк Карер?

Люк едва се удържа да не ахне. Каква поезия!

— Уи. Това съм аз.

— Бонсоар. Виждаш ли тези пари, Люк? Всичките са твои.

Сто километра по-надолу Мъх почти се усмихна. Стана по-лесно, отколкото очакваше. Той се безпокоеше, че жалките останки сила в мозъка му няма да бъдат достатъчни, за да хипнотизира човека. Но това Кално създание имаше воля колкото гладен шопар, застанал пред копаня с жълъди.

Люк стискаше в юмруците си две пачки банкноти.

— Тези пари? Мои ли са? Какво трябва да направя?

— Нищо. Парите са твои. Можеш да правиш с тях каквото поискаш.

Люк Карер отлично знаеше, че никой не дава пари даром, но този глас… От миниатюрните тонколони сякаш говореше гласът на истината.

— Има още. Още много.

Люк застина неподвижно точно в мига, в който целуваше банкнота от сто франка.

— Още ли? Още колко?

Очите на екрана сякаш светнаха с пурпурен блясък.

— Колкото пожелаеш, Люк. Но за да ги получиш, трябва да ми направиш една услуга.

Люк се хвана на въдицата.

— Разбира се. Каква услуга?

Гласът от колоните беше ясен и звънлив като пролетен ручей.

— Нещо съвсем просто, дори не е незаконно. Имам нужда от батерии, Люк. От хиляди батерии. Може би дори милиони. Мислиш ли, че можеш да ми намериш толкова?

Люк помисли около две секунди. Банкнотите го гъделичкаха по брадичката. Всъщност той имаше познат на реката, който редовно изпращаше кораби с хардуер до Средния изток, включително и батерии. Детективът беше убеден, че може да отклони някоя и друга доставка.

— Батерии. Уи, без проблем, ще го направя.

 

 

Това продължи няколко месеца. Люк Карер доставяше на клиента си всяка батерия, до която можеше да се добере. Работата беше приятна. Люк складираше батериите в дома си, а на сутринта от тях нямаше и следа. На мястото им се мъдреше прясна купчина банкноти. Разбира се, франковете бяха фалшиви, изкарани на стария принтер на Гномски, но Люк не можеше да забележи разликата. Никой извън държавната хазна не я забелязваше.

От време на време гласът от екрана искаше нещо по-специално. Малко противопожарни костюми например. Но Люк вече беше играч от класа. Сега от всичко го делеше само едно телефонно обаждане. За шест месеца Люк Карер смени няколко жилища, от едностайно студио до луксозен апартамент на „Сен Жермен“. Естествено службите за сигурност и Интерпол го разследваха по няколко подозрения. Но Люк не искаше и да знае. Знаеше само, че за пръв път в дългата му корумпирана кариера му бе провървяло.

Една сутрин на новото му мраморно бюро го чакаше нов пакет. Този път по-голям. По-обемист. Но Люк не се разтревожи. Предположи, че е по-голяма сума пари.

Той вдигна капака. Намери алуминиево сандъче и втори комуникатор. Очите го очакваха.

— Бонжур, Люк. Са ва?

— Добре съм — отговори Люк, хипнотизиран още от първата сричка.

— Днес имам особена задача за теб. Справиш ли се, до края на живота си няма да се тревожиш за пари. Инструментът ти е в сандъчето.

— Какво е това? — нервно попита детективът. Инструментът приличаше на оръжие и колкото и хипнотизиран да беше Люк, Мъх не притежаваше достатъчно магическа сила, за да потисне напълно природата на парижанина. Макар и подкупен, детективът не беше убиец.

— Това е специален фотоапарат, Люк, нищо повече. Ако дръпнеш онова нещо, което прилича на спусък, получаваш снимка — каза Мъх.

— О! — възкликна неопределено Люк.

— Мои приятели ще те посетят. Искам да им направиш снимка. Това е само на шега.

— Как да позная кои са твоите приятели? — попита Люк. — При мен идват много хора.

— Ще те питат за батериите. Като попитат за батериите, ще им направиш снимка.

— Разбира се. Отлично.

И наистина беше отлично. Защото гласът никога не би го накарал да извърши нещо лошо. Това бе гласът на приятел.

Летище за совалки П37

Зеленика завъртя трошката и навлезе във финалната права. Сензорът за близост, разположен на носа на совалката, активира светлините за кацане.

— Хм — промърмори феята.

Артемис присви очи зад кварцовото предно стъкло.

— Проблем ли има?

— Не. Просто не очаквах тези светлини да работят. В терминала не е имало електричество от миналия век.

— Предполагам, че това е работа на нашите приятели гоблините.

Зеленика се намръщи.

— Съмнявам се. Дори да се съберат половин дузина гоблини, могат най-много да завинтят електрическа крушка. За да електрифицираш летище за совалки, трябва наистина да разбираш от техника. От елфическа техника.

— Играта загрубява — каза Артемис. Ако имаше брада, със сигурност щеше да я почеше. — Мирише ми на предателство. Кой има достъп до цялата тази технология и мотив да я продаде?

Зеленика насочи конуса на совалката към пистите за кацане.

— Много скоро ще разберем. Само ми намерете търговеца, ще го хипнотизирам и всичко ще изпее.

Совалката кацна с пневматично съскане — гуменият ръкав плътно обхвана изходния люк.

Бътлър скочи от седалката, преди още лампичката за разкопчаване на коланите да е изгаснала. Беше готов да действа.

— Само не убивай никого — предупреди го Зеленика. — Полицията на Нисшите елементи не действа по този начин. Пък и мъртвите Кални създания не издават съучастниците си.

Тя извика една схема на стенния екран. Изобразяваше старата част на Париж.

— Добре — каза, като посочи един от мостовете над Сена. — Ние сме тук. Точно под този мост, на двеста крачки от „Нотр Дам“. Катедралата, не футболният отбор. Летището е маскирано като служба по поддръжка на моста. Стойте до вратата, докато не ви дам знак. Тук трябва да сме внимателни. Последното, от което се нуждаем, е някой парижанин да види как изниквате от тухлена стена.

— Ти няма ли да ни придружиш? — попита Артемис.

— Заповедите са заповеди — намръщено каза Зеленика. — Явно се очаква да има някакъв капан. Знае ли се кой дебне зад вратата и с какъв хардуер е въоръжен? Имате късмет, че не будите подозрение. Ирландски туристи на почивка — идеално отговаряте на профила.

— Да, имаме късмет. С каква информация разполагаме?

Зеленика пъхна диск в четящото устройство.

— Вихрогон изпробва своя Ретимаг върху нашия затворник. По всичко личи, че гоблинът е виждал този човек.

Капитанът извика на екрана полицейска снимка.

— Вихрогон намери досието му в данните на Интерпол. Люк Карер. Юрист, лишен от адвокатски права, занимава се с частна детективска дейност.

Тя принтира файла.

— Ето адреса му. Току-що се е преместил в шикозен апартамент. Това може да не означава нищо, но поне има откъде да започнем. Искам да го притиснете и да му покажете това.

Зеленика подаде на телохранителя нещо, което приличаше на часовник на водолаз.

— Какво е това? — попита прислужникът.

— Екран на комуникатор. Ако го сложиш пред Карер, аз мога да измъкна истината от него, като го хипнотизирам. Освен това съдържа една от измишльотините на Вихрогон — личен щит. Мрежобран. Ще ви бъде приятно да узнаете, че е прототип. На вас се пада честта да го тествате. Докосвате екрана и микрореакторът генерира трифазна светлинна сфера с диаметър два метра. Не върши работа за остри предмети, но за лазерни изстрели и електрошок става.

— Хм — недоверчиво измънка Бътлър. — На повърхността рядко се налага да се пазиш от лазерни изстрели.

— А, не го използвайте. Мен какво ме засяга?

Бътлър разгледа мъничкото приспособление.

— С радиус един метър? Ами какво да правим с частите от тялото, които стърчат отвън?

Зеленика шеговито смушка телохранителя в корема.

— Моят съвет, едри човече, е да се свиеш на кълбо.

— Ще се помъча да го запомня — каза Бътлър и пристегна ремъка около китката си. — А вие двамата гледайте да не се избиете един друг, докато ме няма.

Артемис се изненада. А това не се случваше много често.

— Докато те няма? Нали не очакваш да остана тук?

Бътлър почука по челото си.

— Не се тревожете, ще виждате всичко през ирисовата камера.

Няколко минути Артемис пушеше от гняв, после седна обратно на седалката на втория пилот.

— Разбирам. Мога само да те забавя, а това на свой ред ще забави търсенето на баща ми.

— Разбира се, ако настоявате…

— Не. Сега не е време за детинщини.

Бътлър леко се усмихна. Детинщините бяха последното нещо, в което господарят Артемис можеше да бъде обвинен.

— С колко време разполагам?

Зеленика сви рамене.

— Колкото е необходимо. Очевидно е, че колкото по-бързо, толкова по-добре за всички.

Тя хвърли поглед към Артемис.

— Особено за баща му.

 

 

Въпреки всичко Бътлър се чувстваше добре. Това беше истинската същност на живота. Ловът. Не като в каменната ера, нито с дълго полуавтоматично оръжие през рамо. Но принципът беше един и същ: оцеляваше най-силният. А в съзнанието на Бътлър нямаше и капчица съмнение, че той е най-силният.

Като следваше напътствията на Зеленика, той стигна до вътрешна стълба, по която бързо се изкачи до входа. Изчака пред металната врата, докато зелената светлина над нея се смени с червена и замаскираната преграда безшумно се плъзна назад. Телохранителят предпазливо се показа навън. Мостът беше все още безлюден. В такова време той трудно можеше да мине за бездомник в скъпия си моден костюм.

Бътлър усети хлада на бриза върху обръснатото си теме. Сутрешният въздух беше приятен, особено след няколко часа, прекарани под земята. Можеше да си представи как се чувстват феите, които човеците бяха прогонили от родната им среда. От всичко, което бе видял, можеше да заключи, че ако Народът решеше да си върне някогашната собственост, битката нямаше да трае дълго. За късмет на човечеството феите бяха миролюбив народ и нямаха намерение да воюват за територии.

Брегът беше безлюден. Бътлър небрежно тръгна по алеята край реката и се запъти на запад към район „Сен Жермен“.

Вдясно премина речен кораб, който разхождаше из града стотици туристи. Бътлър машинално закри лицето си с длан. Просто за всеки случай, ако някой от туристите насочеше фотоапарата си в негова посока.

Телохранителят изкачи няколкото каменни стъпала до улицата отгоре. Зад него високо в небето стърчеше островърхата пика на „Нотр Дам“, а отляво на фона на облаците се открояваше легендарният силует на Айфеловата кула. Бътлър закрачи уверено по главната улица и кимна на няколко французойки, които се спряха да го огледат. Познаваше тази част от Париж. Беше прекарал тук един месец, когато му се наложи да се възстановява след особено опасна операция за френските тайни служби.

Бътлър тръгна по улица „Жакоб“. Дори в този час тясната улица гъмжеше от коли и камиони. Шофьорите се подаваха от прозорците и натискаха клаксоните, давайки воля на буйния си галски темперамент. Сред върволиците от коли сновяха мотопеди, по тротоара минаха няколко хубави момичета. Бътлър се усмихна. Париж. Почти го беше забравил.

Апартаментът на Карер се намираше на улица „Бонапарт“, точно срещу църквата. Месечните наеми на апартаментите в „Сен Жермен“ надвишаваха годишната заплата, която получаваха повечето парижани. В кафе „Бонапарт“ Бътлър си поръча кафе и кроасан и се настани на маса отвън. Според изчисленията му от там имаше отличен изглед към балкона на мосю Карер.

Не му се наложи да чака дълго. След по-малко от час нисичкият парижанин излезе на балкона, облегна се на перилата от ковано желязо и постоя така няколко минути, като услужливо показа профила и анфаса си.

В ушите на Бътлър прозвуча гласът на Зеленика.

— Това е нашият човек. Сам ли е?

— Не мога да кажа — промърмори телохранителят в шепа. Микрофонът с телесен цвят, залепен за гръкляна му, долавяше всички вибрации и ги предаваше на Зеленика.

— Само секунда.

Бътлър чу тракане на клавиатура и изведнъж ирисовата камера в окото му примигна. Едното му око започна да вижда в съвсем различен спектър.

— Топлинен сензор — уведоми го Зеленика. — Топлината оцветява в червено. Студеното — в синьо. Системата не е много мощна, но лещата ще проникне през външната стена.

Бътлър огледа с нови очи апартамента. В стаята имаше три предмета, оцветени в червено. Единият беше сърцето на Карер, което пурпурно туптеше в розовото му тяло. Вторият явно беше чайник или джезве. Третият беше телевизорът.

— Добре. Чисто е. Влизам.

— Потвърдено. Внимавай къде стъпваш. Изглежда прекалено лесно.

— Разбрано.

Бътлър пресече павираната улица пред четириетажната жилищна сграда. Имаше домофон, но вратата — както и сградата — беше от XIX век, така че по-силен удар с рамо на подходящото място можеше да откачи вратата от пантите.

— Вътре съм.

От горните етажи се чу шум. Някой слизаше по стълбището. Бътлър не се разтревожи особено. За всеки случай пъхна ръка под сакото и обхвана с пръсти ръкохватката на пистолета. Не вярваше, че ще се наложи да го използва. Дори най-наперените младоци обикновено заобикаляха Бътлър отдалеч. Имаше нещо в безмилостния му поглед. Помагаше и това, че беше висок близо седем фута[1].

Иззад ъгъла на стълбището се показа група хлапета.

— Екскюзе-моа[2] — каза Бътлър и галантно отстъпи встрани.

Момичетата се изкикотиха. Момчетата го изгледаха злобно. Едно от тях, свъсило вежди като ръгбист, дори понечи да подхвърли някаква забележка. Тогава Бътлър му намигна. Намигането беше особено, някак едновременно закачливо и страховито. Забележка не последва.

Бътлър стигна до четвъртия етаж без произшествия. Апартаментът на Карер се намираше в дъното, в края на фронтона. Две от стените бяха целите в прозорци. Много скъпо жилище.

Телохранителят обмисляше как да ги счупи и да нахлуе вътре, когато забеляза, че вратата е отворена. Обикновено отворените врати говореха за две неща: първо, че няма останал жив, който да затвори, или две, че го очакват. Нито една от двете възможности не му допадна.

Бътлър влезе предпазливо. Покрай стените на апартамента бяха наредени отворени кашони. Изпод стиропоровите уплътнители се подаваха опаковки с батерии и противопожарни костюми. По пода бяха разпилени дебели пачки банкноти.

— Ти приятел ли си?

Беше Карер. Седеше в огромен фотьойл и държеше в скута си нещо подобно на оръжие.

Бътлър бавно се приближи. Важно правило във всяка битка е да вземаш противника си насериозно.

— Успокой се.

Парижанинът вдигна оръжието. Беше направено за малки ръце. Детски или може би феини.

— Попитах дали си приятел.

Бътлър извади пистолета си.

— Няма нужда да се стреляме.

— Не мърдай — заповяда Карер. — Няма да те застрелям, може би само ще ти направя снимка. Гласът каза така.

В ухото на Бътлър прозвуча гласът на Зеленика.

— Приближи се. Трябва да виждам очите му.

Телохранителят прибра пистолета в кобура и направи крачка напред.

— Виждаш ли, никой няма да пострада.

— Ще наглася картината — каза Зеленика. — Може малко да ти залюти.

Малката камера в окото му избръмча и изведнъж образът стана четворно по-голям. Това би било чудесно, ако увеличаването не беше съпроводено от рязка болка. Бътлър замига и от окото му потекоха сълзи.

Долу, в гоблинската совалка, Зеленика изучаваше зениците на Люк.

— Бил е хипнотизиран — обяви тя. — Няколко пъти. Виждаш ли как ирисът се е нащърбил? Ако хипнотизираш човек прекалено често, може да ослепее.

Артемис се вгледа в образа на екрана.

— Не е ли опасно да го хипнотизираш отново?

Зеленика сви рамене.

— Няма значение. Той в момента е под влияние на хипноза. Този човек само изпълнява заповеди. Умът му не участва по никакъв начин.

Артемис сграбчи микрофона.

— Бътлър! Махай се оттам. Веднага.

В апартамента Бътлър стоеше неподвижно. Всяко рязко движение можеше да се окаже последно.

— Бътлър — заговори Зеленика. — Слушай внимателно. Оръжието, насочено към теб, е широкообхватен нискочестотен бластер. Наричаме го „Скакалец“. Предназначен е за тунелни престрелки. Ако Люк дръпне спусъка, лазерът ще рикошира в стените, докато уцели нещо.

— Разбирам — промърмори Бътлър.

— Какво каза? — попита Карер.

— Нищо. Просто не искам да ми правиш снимка.

Люк извади на повърхността алчната си същност.

— Часовникът на ръката ти ми харесва. Изглежда скъп. „Ролекс“ ли е?

— Не ти трябва — отвърна Бътлър, който нямаше желание да се раздели с комуникатора. — Евтин е. Пълен боклук.

— Дай ми часовника.

Бътлър откопча каишката на уреда.

— Ако ти дам този часовник, ще ми кажеш ли нещо за тези батерии?

— Ти си бил! Кажи „зеле“! — извика Карер, с известно усилие пъхна дебелия си пръст в колелцето на нестандартния спусък и дръпна с всичка сила.

За Бътлър секундите запълзяха като охлюви. Сякаш някой беше спрял времето само за него. Съзнанието му на войник обхвана всички факти и бързо анализира възможностите. Пръстът на Карер бе отишъл твърде далеч. За миг изстрелът с широкообхватния лазер щеше да увеличи скоростта си и след това да отскача от стените, докато убие и двамата. В такава ситуация пистолетът му беше неизползваем. Всичко, с което разполагаше, беше Мрежобранът, но двуметровата сфера нямаше да бъде достатъчна. Не и за двама добре сложени човеци.

Така че за частта от секундата, която му оставаше, Бътлър изгради нова стратегия. Ако сферата можеше да спира ударни вълни, насочени срещу нея, вероятно би могла да ги спре и ако изстрелът идва от вътрешността й. Бътлър докосна екрана на Мрежобрана и запрати устройство по посока на Карер.

Сферичното поле се разтвори като цвете и обгърна нарастващия лъч от бластера на Карер: 360-градусова защита. Гледката си заслужаваше, приличаше на фойерверк в сапунен мехур. Екранът увисна във въздуха, снопове светлина рикошираха в заоблените страни на сферата.

Карер беше като хипнотизиран от гледката и Бътлър се възползва от заплесването му, за да го обезоръжи.

— Пали двигателите — изрева телохранителят в микрофона на гръкляна си. — След минути ще нахълтат силите за сигурност. Мрежобранът на Вихрогон не изолира шума.

— Прието. Какво ще правим с мосю Карер?

Бътлър повали смаяния парижанин на килима.

— Двамата с Люк ще си поговорим.

За пръв път Карер като че ли си даде сметка какво става около него.

— Кой си ти? — промърмори той. — Какво става?

Бътлър разкъса ризата на мъжа и постави длан върху сърцето му. Време беше за малък трик, който бе научил от мадам Ву, японската му лечителка.

— Не се тревожете, мосю Карер. Аз съм лекар. Имаше инцидент, но вие сте съвсем добре.

— Инцидент? Не помня нищо за никакъв инцидент.

— От травмата е. Напълно нормално. Просто ще проверя жизнените ви показатели.

Бътлър допря палец до врата на Люк и напипа артерията.

— Ще ви задам няколко въпроса, за да проверя дали нямате мозъчно сътресение.

Люк не възрази. Пък и кой би възразил на висок здравеняк от евразийски произход с мускули като на статуя на Микеланджело?

— Името ви Люк Карер ли е?

— Да.

Бътлър премери пулса му. Първо провери сърдечния ритъм, после каротидната артерия. Пулсът беше стабилен въпреки случилото се.

— Частно ченге ли сте?

— Предпочитам думата детектив.

Пулсът не се ускори. Човекът казваше истината.

— Продавали ли сте батерии на съмнителен клиент?

— Не, не съм — запротестира Люк. — Що за лекар сте?

Пулсът му рязко се учести. Лъжеше.

— Отговаряйте на въпросите, мосю Карер — сгълча го Бътлър. — И последно. Търгували ли сте с гоблини?

Люк изпита облекчение. Полицаите не задаваха въпроси за феи.

— Какво ви става? Луд ли сте? Какви гоблини? Не знам за какво говорите.

Бътлър затвори очи, за да се съсредоточи върху тупкането между палеца и дланта му. Пулсът на Люк се беше стабилизирал. Казваше истината. Никога не беше търгувал лично с гоблините. Очевидно Бюа Кел не бяха чак толкова глупави.

Икономът стана и прибра „Скакалеца“ в джоба. Чуваше воя на сирените отвън.

— Хей, докторе! — извика Люк. — Не можете да ме оставите просто така.

Бътлър го изгледа хладно.

— Бих ви взел със себе си, но полицията ще поиска да узнае защо апартаментът ви е пълен с банкноти, които ми изглеждат фалшиви.

Гигантът се отдалечи по коридора, а Люк само гледаше със зяпнала уста. Знаеше, че трябва да бяга, но от уроците по физическо през седемдесетте не беше пробягвал повече от петдесет метра. Освен това краката му бяха омекнали като желе. Така се чувства човек при мисълта за продължителен престой в затвора.

Бележки

[1] Около 2,10 метра. — Бел.прев.

[2] Excusez-moi — извинете (фр.). — Бел.прев.