Оуън Колфър
Арктическият инцидент (13)

Глава 11: Много шум за Сламчо

Лос Анжелис

Всъщност Сламчо Челюстокопач стоеше пред апартамента на една актриса, носителка на Оскар. Разбира се, тя нямаше представа, че той е там. И, естествено, джуджето не кроеше нищо добро. Крадецът си остава крадец за цял живот. Не че Сламчо имаше нужда от пари. След обсадата на Артемис Фоул той се беше замогнал. Достатъчно, за да наеме луксозен апартамент в Бевърли Хилс. Напълни го с всевъзможни най-модерни средства за развлечение, богата DVD-колекция и достатъчно количество говежда пастърма, за да му стигне до края на живота.

Но животът не е само това. Той не обича да се свива на кълбо и да седи тихо в ъгъла. Навиците, изработвани няколко века, не могат да изчезнат. Докато гледаше колекцията си от филми за Джеймс Бонд, Сламчо осъзна, че му липсва лошото старо време. Скоро саможивият обитател на луксозния апартамент започна да си прави нощни разходки. Те обикновено завършваха в домовете на други хора.

Отначало Сламчо само ги посещаваше заради тръпката от преодоляването на сложните охранителни системи на Калните създания. След това започна да прибира по някой трофей. Дреболии — кристална чаша, пепелник или котка, ако беше гладен. Но скоро Сламчо Челюстокопач започна да жадува за лошата си слава и кражбите му станаха по-големи. Златни кюлчета, диаманти колкото гъши яйца или питбули, когато много прегладнееше.

Историята с Оскарите започна случайно. По време на едно пътуване до Ню Йорк Сламчо открадна един от любопитство. За най-оригинален сценарий. На следващата сутрин за него се говореше на първа страница от едното крайбрежие до другото. Човек можеше да си помисли, че е отвлякъл медицински конвой, а не някаква си статуетка. Разбира се, Сламчо беше доволен. Бе намерил най-добрия начин за прекарване на нощите.

След две седмици Сламчо отмъкна академични награди за най-добър саундтрак и най-добри специални ефекти. Таблоидите полудяха. Дори му лепнаха прякор: Завистника. Докато четеше за това, пръстите на краката му шаваха от удоволствие. А шаването на пръстите на краката на джудже е гледка, която си струва да се види. Те са чевръсти като пръсти на ръцете, имат по две стави, а за миризмата да не говорим. Сламчо намери своето призвание. Трябваше да си направи колекция.

През следващите шест месеца Завистникът извърши кражби на цялата територия на Съединените щати. Дори пътува до Италия, за да прибере наградата за най-добър чуждестранен филм. Направи си специален шкаф със затъмнени стъкла, които можеше да затъмни допълнително с натискане на едно копче. Сламчо Челюстокопач отново се почувства жив.

Разбира се, всеки носител на Оскар на планетата засили охраната на дома си, което беше още по-добре за Сламчо. Нямаше никакво предизвикателство във влизането с взлом в колиба на брега. Катерене и високи технологии. Това искаше обществеността. И тъкмо това им даваше Завистникът. Вестниците лапваха всяка история за него като топъл хляб. Той беше герой. През деня, когато не можеше да излиза навън, Сламчо се занимаваше с писане на сценарий за собствените си приключения.

Тази нощ беше особено важна. Последната статуетка. Сламчо трябваше да вземе наградата за най-добра женска роля. И не някоя от старите награди за най-добра женска роля. Мишената тази нощ беше темпераментната ямайска хубавица Маги В. Беше спечелила тазгодишната награда за ролята на Прешъс, темпераментна ямайска хубавица. Маги В. беше обявила публично, че ако Завистникът опита да проникне в апартамента й, ще получи много повече от това, за което е дошъл. Как би могъл Сламчо да устои на такова предизвикателство?

Сградата беше лесна за намиране — десететажен блок от стъкло и стомана точно на „Сънсет булевард“, на няколко крачки южно от дома на Сламчо. И една облачна нощ дръзкото джудже събра инструментите си и се приготви да прокопае тунел до мястото си в историята.

Маги В. живееше на последния етаж. Не можеше и дума да става за изкачване по стълбите, с асансьор или за влизане през комина. Трябваше да се проникне направо отвън.

Докато се подготвяше за катерене, Сламчо не беше пил нито капка вода през последните два дни. Порите на джуджетата не са пригодени само за потене, те могат да попиват влага. Много удобно, когато си затворен в дупка под земята дни наред. Дори ако не можеш да пийнеш вода, всеки инч от кожата ти попива влага от пръстта. Когато едно джудже беше жадно както Сламчо сега, порите му се разтваряха до размерите на иглено ухо и започваха да засмукват всичко наоколо. Това беше много полезно, ако, да речем, му се налагаше да се катери по стената на висока сграда.

Сламчо свали обувките и ръкавиците си, нахлупи на главата си открадната каска на Полицията на Нисшите елементи и започна да се катери.

Шахта П93

Зеленика усещаше как погледът на началника пробива дупка в тила й и кара косата й да настръхва. Тя се опита да не обръща внимание, като се съсредоточи върху това да не разбие совалката на посланика на Атлантида в стените на Арктическата шахта.

— Значи през цялото това време сте знаели, че Сламчо Челюстокопач е жив?

Зеленика форсира единия двигател, за да избегне полуразтопен скален къс.

— Не бях напълно сигурна. Просто Вихрогон изказа такова предположение.

Началникът изви въображаем врат.

— Вихрогон! Защо ли това не ме учудва?

Артемис се ухили самодоволно, седнал на мястото за пътници.

— Хей, вие двамата, не забравяйте, че трябва да работим в екип.

— Та кажете ми за предположението на Вихрогон, капитане — заповяда Кореноплод и се закопча за седалката до пилота.

Зеленика активира почистване със статично електричество на външните камери на совалката. Положителните и отрицателните заряди вдигнаха облаци прах от обективите.

— Вихрогон мислеше, че смъртта на Сламчо е малко подозрителна, като се има предвид, че беше най-добрата фея в бранша.

— И защо не е дошъл да ми го каже?

— Беше само предположение. Моите уважения, но вие не обичате предположенията, началник.

Кореноплод кимна неохотно. Вярно беше, че нямаше време за догадки. Или представяте неоспорими доказателства, или напускате кабинета, докато не намерите такива.

— Кентавърът извърши малко разследване в свободното си време. Първото, което разбра, е, че възстановеното злато беше по-малко. Аз преговарях за връщането на половината от откупа, а според изчисленията на Вихрогон във вагонетката не достигаха около две дузини кюлчета.

Началникът запали една от гъбените пури, станали негова запазена марка. Трябваше да признае, че теорията звучеше правдоподобно: липсваше ли злато, Сламчо Челюстокопач беше някъде наблизо. Две и две прави четири.

— Както знаете, стандартна процедура е имуществото на полицията да се пръска с проследяващо вещество на базата на солиниум. Същото важи и за златния фонд за откупи. Затова Вихрогон пусна тест за солиниум и намери следи в цял Лос Анжелис. Особено в хотел „Кроули“ в Бевърли Хилс. Когато проникна в компютъра на сградата, забеляза, че в мансардния апартамент има наемател, регистриран под името Ланс Дигър^[1].

Островърхите уши на Кореноплод трепнаха.

— Дигър?

— Точно така — потвърди Зеленика и кимна. — Повече от съвпадение. Тогава Вихрогон дойде при мен и аз го посъветвах да направи малко сателитни снимки, преди да ви покаже файла. Само че…

— Само че господин Дигър се е оказал прекалено пъргав. Прав ли съм?

— Напълно.

Тенът на Кореноплод придоби доматен оттенък.

— Сламчо, този мошеник! Как е успял да се измъкне?

Зеленика сви рамене.

— Предположихме, че е закачил ирисовата си камера на някой местен представител на животинския свят, може би заек. След това е избягал през тунела.

— И жизнените показатели, които получавахме, са били на някакъв си заек.

— Точно така. На теория.

— Ще го убия — възкликна Кореноплод и удари с юмрук по контролното табло. — Тази совалка не може ли да върви по-бързо?

Лос Анжелис

Сламчо изкатери сградата без особени затруднения. Имаше външни камери за наблюдение, но йонният филтър в каската му показваше точно накъде са насочени. Нататък беше просто — трябваше да се изкатери по незащитените части от стената.

За около час джуджето стигна до апартамента на Маги В. на десетия етаж. Прозорците бяха с тройни стъкла с бронирано покритие. Кинозвезди! Всичките бяха параноици.

Естествено, в един от горните ъгли на рамката имаше алармена инсталация, а сензорът за движение висеше на стената като замръзнал скакалец. Напълно предсказуемо.

Сламчо проби дупка в стъклото с помощта на бутилка лак за камъни, с който джуджетата почистваха диамантите в мините. Хората шлифоваха диамантите, за да блестят. Представете си! Половината камък да отива на боклука.

След това Завистникът огледа стаята с помощта на йонния филтър в каската, за да установи обхвата на сензора за движение. Червеният йонен поток показа, че сензорът беше насочен към пода. Нямаше значение. Сламчо възнамеряваше да мине по стената.

Порите му все още копнееха за вода и джуджето се закатери по вътрешната стена, като максимално използваше рафтовете от неръждаема стомана, които покриваха стените в главната всекидневна почти от край до край.

Следващият му ход беше да намери Оскара. Сигурно беше скрит някъде, включително под възглавницата на Маги В., но тази стая беше подходяща за начало на търсенето. Никога не се знае къде ще ти излезе късметът.

Сламчо включи рентгеновия филтър на каската и огледа стените за сейф. Нищо. Продължи с пода; в последно време човеците ставаха все по-хитри. Там, под килима от фалшива кожа на зебра, имаше метален куб. Лесна работа.

Завистникът се приближи към сензора за движение откъм горната страна, съвсем леко го завъртя, докато уредът се насочи към тавана. Сега на пода беше безопасно.

Сламчо се спусна на килима и опипа повърхността му с пъргавите пръсти на краката си. В тъканта му нямаше вградени алармени приспособления. Той нави на руло изкуствената кожа и откри капак в дървения под. Очертанията му едва се забелязваха с невъоръжено око. Но Сламчо беше специалист и окото му не беше невъоръжено, то гледаше през оптичните системи за увеличение в полицейската каска.

Джуджето пъхна нокът в процепа и капакът щракна. Самият сейф го разочарова донякъде. Дори нямаше оловно покритие; той направо виждаше механизма с рентгеновия филтър. Комбинацията беше проста. Само три цифри.

Сламчо изключи филтъра. Какъв смисъл имаше да разбива ключалка, която виждаше? Вместо това долепи ухо до вратата и се заслуша в щракането на колелцата. След петнадесет секунди вратата на сейфа се отвори.

Златното покритие на Оскара му намигна. В този миг Сламчо направи голяма грешка. Успокои се. В съзнанието на Завистника статуетката вече беше в апартамента му, а той пиеше от двулитрова бутилка леденостудена вода. А успокоените крадци са с единия крак в затвора.

Сламчо пропусна да огледа статуетката за изненади и направо я извади от сейфа. Ако беше я огледал, щеше да забележи, че от основата й стърчи намагнитена жица. Когато дръпна Оскара, той прекъсна веригата и в къщата се вдигна оглушителен шум.

Шахта П93

Зеленика превключи совалката на автопилот и я нагласи на три хиляди метра дълбочина. Тупна се по гърдите, за да освободи ремъка, и се присъедини към останалите в задната част на совалката.

— Имаме два проблема. Първо, ако се спуснем по-надолу, скенерите ще ни засекат, ако все още работят.

— Защо ли никак не ми се иска да чуя за втория проблем? — попита Бътлър.

— Второ. Тази част от шахтата беше затворена, когато ние излетяхме от Арктика.

— Какво означава това?

— Това означава, че помощните тунели са рухнали. Не можем да влезем в системата на шахтата без помощни тунели.

— Няма проблем — обяви Кореноплод. — Ще пробием стената.

Зеленика въздъхна.

— С какво, началник? Това е дипломатическа совалка. Нямаме никакви оръдия.

Бътлър измъкна две ударни яйца от едно отделение в Лунния си пояс.

— Тези ще свършат ли работа? Вихрогон реши, че може да потрябват.

Артемис изпъшка. Ако не познаваше добре Бътлър, би се заклел, че прислужникът му истински се забавлява.

Лос Анжелис

— Уф! — въздъхна Сламчо.

За няколко секунди положението се бе развило от идеално до крайно рисковано. След като охранителната верига се прекъсна, се отвори странична врата и в стаята влязоха две огромни немски овчарки. Най-страшните кучета пазачи. След тях вървеше треньорът им — едър мъжага в защитен костюм. Изглеждаше така, сякаш беше загърнат в изтривалки за крака. По всичко личеше, че кучетата са агресивни.

— Хубави кученца — отбеляза Сламчо и бавно разкопча задния капак на панталоните си.

Шахта П93

Зеленика блъсна лостовете за управление и приближи совалката максимално до стената на шахтата.

— По-близо от това не може — каза тя в микрофона на каската си. — Ако се доближим повече, топлият въздушен поток ще ни залепи за скалата.

— Въздушен поток? — изрева Кореноплод. — Не ми споменахте нищо за въздушен поток, преди да се кача.

Началникът стоеше разкрачен на крилото и във всеки ботуш имаше по едно ударно яйце.

— Съжалявам, началник, някой трябва да управлява това чудо.

Кореноплод замърмори нещо под носа си и застана по-близо до върха на крилото. Макар че под земята нямаше силна турбулентност както при движение във въздушното пространство, топлите въздушни потоци бяха достатъчни, за да накарат началника да подскача като зар в чаша. Единственото, което му помагаше да се държи, беше мисълта за това как щеше да стисне ръце около гръкляна на Сламчо Челюстокопач.

— Още един метър — каза задъхан в микрофона. Поне имаха връзка помежду си, совалката разполагаше със свой интерком. — Още един метър и ще успея.

— Няма да стане, началник. Сега е моментът.

Кореноплод пое риска да надникне в бездната. Шахтата беше бездънна и потъваше в оранжевата магма на земното ядро. Това беше лудост. Истинска лудост. Сигурно имаше друг начин. В този момент началникът би се съгласил дори на надземен полет.

Тогава Юлиус Кореноплод получи видение. Вероятно се дължеше на серните изпарения или на стреса, или може би на недостатъчно калоричната храна. Но началникът бе готов да се закълне, че пред погледа му се мярнаха чертите на Сламчо Челюстокопач, сякаш издълбани в скалата. Той дъвчеше пура и се хилеше.

Решителността му отведнъж се възвърна. Да го изиграе някакъв престъпник! Нямаше да стане.

Кореноплод се изправи на крака и избърса мокрите от пот длани в костюма си. Топлият въздух подскачаше около глезените му като палав дух.

— Готова ли сте да се отдалечите на известно разстояние, за да направя тази дупка? — извика той в микрофона.

— Не се съмнявайте, началник — отговори Зеленика. — Веднага щом се върнете в совалката, ще излезем от тази шахта.

— Добре. Бъдете готова.

Кореноплод изстреля стрелата с питона, окачен на колана му. Титановият връх лесно потъна в скалата. Началникът знаеше, че малките заряди в стрелата щяха да пробият две дупки отстрани, за да закрепят по-здраво въжето. Пет метра. Не беше голямо разстояние, за да се залюлее на въжето. Но работата не беше в самото залюляване. Той се боеше от отвесната и идеално гладка стена на шахтата.

„Хайде, Юлиус — дразнеше го призракът на Сламчо. — Да видим как ще изглеждаш, като се размажеш на стената.“

— Затваряй си устата, затворник — изкрещя началникът. Скочи и се залюля над бездната.

Скалата се устреми срещу него и изкара въздуха от дробовете му. Кореноплод стисна зъби от болка. Надяваше се да няма нищо счупено, защото след пътуването до Русия нямаше магия дори да накара една маргаритка да цъфне. Да не говорим за лекуване на счупено ребро.

Предните светлини на совалката осветиха лазерните шевове, там където полицейските тунелни джуджета бяха запечатали помощния тунел. Там беше слабото място. Кореноплод закрепи ударните яйца в две вдлъбнатини.

— Идвам за теб, Челюстокопач — промърмори той и счупи капсул-детонаторите на яйцата. Сега имаше тридесет секунди.

Кореноплод се прицели с втора стрела в крилото на совалката. Лесна работа, беше правил такива неща, докато дремеше в симулатора. За съжаление в симулаторите нямаше топли въздушни потоци, които да объркат нещата в последния момент.

Точно когато началникът пусна стрелата си, особено силна газова вихрушка подхвана задната част на совалката и я завъртя на четиридесет градуса в посока обратна на часовниковата стрелка. Стрелата се отклони на около метър. Падна в бездната и животът на началника увисна на нея. Той имаше две възможности: да навие обратно въжето, като използва макарата на колана си, или да освободи питона и да опита отново с резервното въже. Юлиус откачи питона; по-бързо щеше да бъде да опита отново. Добър план, ако не беше вече използвал резервното въже, за да се измъкнат изпод ледения блок. Началникът си спомни за това половин секунда преди да освободи последния си питон.

— Д’Арвит — изруга той и опипа колана си за стрела, която, както знаеше, не беше там.

— Проблем ли, началник? — попита Зеленика с напрегнат глас, докато се бореше с лостовете за управление.

— Не ми остана въже, а яйцата са заредени.

Последва кратко мълчание. Съвсем кратко. Нямаше време за дълги обяснения. Кореноплод погледна лунометъра си. Течеше двадесет и петата секунда. Когато Зеленика отново се обади, в гласа й нямаше нито ентусиазъм, нито увереност.

— Ъ-ъ-ъ… Началник, имате ли нещо метално?

— Да — отговори с недоумение Кореноплод. — Табелката на гърдите ми, катарамата, опознавателните знаци, бластерът. Защо?

Зеленика приближи совалката на милиметър. По-близо от това би било самоубийство.

— Да го кажем така. Доколко държите на ребрата си?

— Защо?

— Мисля, че знам как да ви измъкнем от там.

— Как?

— Ще ви кажа, но няма да ви хареса.

— Кажете, капитане. Това е заповед!

Зеленика му каза. Не му хареса.

Лос Анжелис

Газове. Не е най-приятната тема за разговор; дори джуджетата не обичат да говорят за това. Много съпруги на джуджета се карат със съпрузите си за това, че пускат газове у дома, вместо да го правят в тунелите. Факт е, че генетично джуджетата често изпускат газове, особено когато ядат глина от мините. Едно джудже може да погълне няколко килограма пръст в секунда благодарение на откачащите се челюсти. А това е много глина, в която има много въздух. Целият този въздух трябва да отиде някъде. И той отива на юг. За да го кажем по-възпитано, тунелите на джуджетата се самозапечатват.

Сламчо не беше ял глина от месеци, но все още имаше няколко мехурчета газ на разположение, които да използва при необходимост.

Кучетата заеха нападателна позиция. От озъбените им пасти се стичаше слюнка. Щяха да го разкъсат на парчета. Сламчо се съсредоточи. Познатото бълбукане тръгна от стомаха му, като го разду. Сякаш вътре се биеха гноми. Джуджето стисна зъби, този път залпът щеше да е силен.

Треньорът на кучетата наду съдийска свирка. Те се втурнаха напред като торпеда. Сламчо изпусна поток от газ, който проби дупка в килима и го издигна до тавана, където жадните му пори се залепиха за повърхността. Беше в безопасност. Засега.

Немските овчарки останаха силно изненадани. Бяха видели какво ли не през живота си, бяха разкъсали много създания. Но такова нещо не бяха виждали. И никак не им хареса. Не бива да забравяте, че обонянието на кучетата е далеч по-силно от това на човека.

Треньорът наду свирката още няколко пъти, но какъвто и авторитет да имаше, той се изпари в мига, в който Сламчо полетя във въздуха, носен от рециклираната вихрушка. След като обонянието на кучетата се проясни, те започнаха да скачат и да скърцат със зъби.

Сламчо преглътна. Тези кучета бяха по-умни от средностатистически гоблин. Беше само въпрос на време да се покатерят на мебелите и да скочат от там. Сламчо се втурна към прозореца, но треньорът беше там преди него и закриваше изхода с мускулестото си тяло. Джуджето забеляза, че на колана му виси пистолет. Положението ставаше сериозно. Джуджетата бяха какви ли не, но никое от тях не беше бронирано.

Още по-лошо стана, когато Маги В. се появи на вратата на спалнята и размаха хромирана бейзболна бухалка. Това не беше същата Маги В., която обществото познаваше. Лицето й беше покрито със зелена маска, а под очите й имаше залепени пакетчета чай.

— Сега ви хванахме, господин Завистнико — злорадо произнесе тя. — И вакуумните подметки няма да ви спасят.

Сламчо осъзна, че с кариерата му на Завистник е свършено. Независимо дали щеше да избяга или не, още по изгрев-слънце Лосанджелиската полиция щеше да посети всяко джудже в града. Оставаше му последният коз. Дарбата за езици. Всяка фея има природна дарба за езици, защото всички езици произлизат от гномски, ако ги проследите достатъчно далеч в миналото. Включително американският кучешки.

— Бау! — излая Сламчо. — Р-р-р-джаф!

Кучетата замръзнаха на място. Едното опита да го направи, докато скачаше, и падна върху другаря си. Известно време дъвкаха взаимно опашките си, но после си спомниха, че на тавана има същество, което лае по тях. Лаеше с ужасен акцент, който приличаше на средноевропейски. Но все пак беше кучешки.

— Ръф? — попита първото куче. — „К’во разпра’яш?“

Сламчо посочи треньора.

— Бъф ар-ръф аррръф! „Този човек има голям кокал под ризата“ — изръмжа джуджето на свой ред (очевидно второто е превод).

Немските овчарки се хвърлиха върху треньора си и Сламчо се промъкна през дупката в прозореца, а Маги В. продължи да крещи, докато маската й се напука и пакетчетата чай се отлепиха. И макар Завистникът да знаеше, че този етап в кариерата му е приключил, тежестта на академичната награда на Маги под ризата му го изпълваше с немалко удовлетворение.

Шахта П93

Оставаха двадесет секунди до взривяването на ударните яйца, а началникът все още се държеше за стената на шахтата. Нямаха крила, а дори да имаха, нямаше време да извадят един чифт навън. Ако не успееха да издърпат Кореноплод оттам веднага, той щеше да отлети от стената и да падне в бездната. А магията не действаше при такава температура. Имаше само една възможност. Зеленика трябваше да използва скобите за захващане.

Всички совалки бяха снабдени с резервно оборудване за кацане. Ако не успееха да се приземят на пистите, пилотите можеха да изстрелят от скрити дюзи четири магнитни скоби за захващане. Тези скоби захващаха совалката за металното покритие на дока за приземяване и вкарваха совалката във въздушния шлюз. Скобите се оказваха полезни и в непозната обстановка, където магнитите търсеха елементи или метали и играеха ролята на сонди.

— Добре, Юлиус — каза Зеленика. — Не мърдайте нито на милиметър.

Кореноплод пребледня. Юлиус. Зеленика го наричаше Юлиус. Това не беше добре.

Десет секунди.

Зеленика отвори малък екран.

— Освободете предната дюза.

Режещото боботене показа, че дюзата се освобождава.

На екрана се появи образът на началника. Дори от тук изглеждаше разтревожен. Зеленика фиксира кръстчето на прицела върху гърдите му.

— Капитан Бодлива Зеленика! Сигурна ли сте в това, което правите?

Тя не обърна внимание на началника.

— Обхват петнадесет метра. Само магнити.

— Зеленика, може би ще опитам да скоча. Ще успея. Сигурен съм, че ще успея.

Пет секунди…

— Изстреляй скобата.

Шест малки заряда се възпламениха около основата на дюзата и изхвърлиха металния диск от леглото му, следван от дълъг еластичен полимерен кабел.

Кореноплод отвори уста да изругае и в този момент скобата се удари в гърдите му, като изкара и последния въздух от тях. На няколко места се чу изпукване.

— Прибери скобата — извика Зеленика в компютърния микрофон и едновременно с това се отдели от стената. Началникът се понесе зад совалката като сърфист — любител на екстремни преживявания.

Нула секунди. Ударните яйца избухнаха и запратиха две хиляди килограма камъни надолу в бездната. Капка в океана от магма.

След минута началникът се озова в санитарния отсек на совалката. Болеше го да диша, но това не можеше да го спре да говори.

— Капитан Бодлива Зеленика! — извика той. — Какво си въобразявахте? Можехте да ме убиете.

Бътлър разгърна туниката на Кореноплод, за да огледа нараняванията.

— Можеше да бъде и по-зле. Още пет секунди и щяхте да станете на пюре. Благодарение на Зеленика сте още жив.

Зеленика грабна медицински пакет от аптечката за първа помощ. Стисна го с пръсти, за да активира кристалите. Още едно изобретение на Вихрогон. Пакети лед, примесени с лечебни кристали. Не бяха заместители на магията, но все пак вършеха по-добра работа от състрадателна прегръдка и целувка.

— Къде ви боли?

Кореноплод се закашля и униформата му се опръска с кръв.

— В областта на цялото тяло. Поне две ребра са счупени.

Зеленика прехапа устни. Тя не беше лекар, а не всеки можеше да лекува. Нещата можеха да се объркат. Тя познаваше един старши лейтенант, който си счупи крака и припадна. Когато се събуди, единият му крак стърчеше назад. Разбира се, Зеленика беше правила няколко сложни операции. Когато Артемис поиска да излекува депресията на майка му, тя беше в различна времева зона. Зеленика изпрати силен позитивен сигнал с достатъчно искри, за да издържи няколко дни. Нещо като стимулиращо лекарство. Всеки, който посещаваше имението Фоул през следващата седмица, си тръгваше от там в отлично настроение.

— Зеленика — изстена Кореноплод.

— Д-добре — запелтечи тя. — Добре.

Тя постави ръце на гърдите на началника и по пръстите й потече магия.

— Излекувай го — прошепна.

Очите на началника хлътнаха в главата. Магията го запечатваше, за да го излекува. Зеленика сложи един медицински пакет на гърдите на припадналия подполковник.

— Задръж така — инструктира тя Артемис. — Само десет минути. Иначе може да повреди тъканите.

Артемис притисна пакета. Пръстите му бързо потънаха в локва кръв. Изведнъж желанието да каже нещо остроумно го изостави напълно. Първо физическо натоварване, после телесни наранявания, сега и това. Последните няколко дни щяха да се окажат доста поучителни за него. Не знаеше дали не предпочита да се върне обратно в „Сейнт Бартълби“.

Зеленика бързо се върна в пилотската кабина и насочи външните камери към помощния тунел.

Бътлър се пъхна на седалката до пилота.

— Добре — заговори той. — Какво става?

Зеленика се усмихна. И за секунда изражението й напомни на прислужника за Артемис Фоул.

— Имаме голяма дупка.

— Добре. Тогава да отидем на гости при стария ни приятел.

Зеленика доближи палци до бутоните за дюзите.

— Да — каза тя. — Да вървим.

Совалката на посланика от Атлантида изчезна в помощния тунел по-бързо от морков в хранопровода на Вихрогон. А за онези, които не знаят, това става много бързо.

Хотел „Кроули“, Бевърли Хилс, Лос Анжелис

Сламчо незабелязано се върна в хотела. Разбира се, този път не му се налагаше да се катери по стената. Щеше да бъде по-сложно, отколкото до апартамента на Маги В. Тук стените бяха тухлени, целите в пори. Пръстите му щяха да се напоят с влага от камъка и той щеше да падне.

Не, този път Сламчо влезе през главното фоайе. И защо не? За портиера той беше Ланс Дигър, самотен милионер. Може би малко нисък. Но затова пък богат.

— Добър вечер, Арт — поздрави портиера Сламчо на път за асансьора.

Арт надникна иззад бюрото с мраморно покритие.

— А, господин Дигър, това сте вие — възкликна той леко озадачен. — Стори ми се, че видях да минавате оттук само преди секунди.

— Не — каза Сламчо и се усмихна. Тази вечер ми е за пръв път.

— Хм. Сигурно е от нощния вятър.

— Може би. Можеха да запушат дупките в тази сграда. При този висок наем…

— Наистина — съгласи се Арт. „Винаги се съгласявай с наемателите.“ Политика на компанията.

Когато се озова в асансьора, Сламчо използва телескопична показалка, за да натисне М за мансарда. През първите няколко месеца му се налагаше да подскача, за да стига копчето, но това беше недостойно поведение за милионер. Освен това не се съмняваше, че Арт чуваше тропота в асансьора от мястото на бюрото си.

Огледалните стени на кабината леко се понесоха нагоре, като задминаваха етажите на път за мансардата. Сламчо устоя на изкушението да извади наградата на Академията от чантата си. Някой можеше да се качи в асансьора. Той се задоволи с голяма глътка от бутилката с ирландска изворна вода, която беше най-близка по чистота до феината. Веднага щом прибереше Оскара в шкафа, трябваше да вземе студена вана и да даде на порите си да пият, иначе сутринта можеше да се събуди залепен за леглото.

Вратата на апартамента му беше с кодирана ключалка. С четиринадесет цифри. Да се пазиш от затвора съвсем не беше параноя. Макар че от ПНЕ го смятаха за мъртъв, Сламчо не можеше да се отърси от чувството, че един ден Юлиус Кореноплод ще се досети за всичко и ще дойде да го търси.

Обзавеждането в апартамента беше доста необичайно за човешко жилище. Имаше купчини глина, натрошени камъни и мостри от различни видове вода. Приличаше по-скоро на вътрешността на пещера, отколкото на скъп апартамент в Бевърли Хилс.

Северната стена приличаше на изсечена от цял блок черен мрамор. Само приличаше. Отблизо се виждаше четиридесетинчов плосък телевизионен екран, процеп за DVD и витрина от затъмнено стъкло. Сламчо вдигна дистанционното, по-голямо от крака му, и набра поредния сложен код на тайния си шкаф. Вътре имаше три реда Оскари. Сламчо постави този на Маги В. на празната кадифена подложка.

Джуджето избърса въображаема сълза от ъгълчето на окото си.

— Искам да благодаря на Академията — каза то и се изкиска.

— Много трогателно — обади се глас зад гърба му.

Сламчо затръшна вратата на шкафа и счупи затъмненото стъкло.

Зад една от купчините с камъни стоеше човешки младеж. В собствения му апартамент. Появата на момчето беше странна дори по стандартите на Калните създания. Беше необичайно блед, с гарвановочерна коса, слаб и облечен в ученическа униформа, която изглеждаше така, сякаш беше прекосил с нея два континента.

Космите на брадата на Сламчо се вдървиха. Това момче създаваше проблеми. Космите от брадите на джуджетата никога не лъжеха.

— Охранителната ти система е много интересна — продължи момчето. — Отне ми няколко секунди, за да я преодолея.

Сега Сламчо наистина знаеше, че е загазил. Човешката полиция не влиза с взлом в апартаментите.

— Кой си ти, момче?

— Мисля, че въпросът тук е кой си ти! Наистина ли си милионерът отшелник Ланс Дигър? Или легендарният Завистник? Или може би, както подозира Вихрогон, избягалият затворник Сламчо Челюстокопач?

Сламчо се затича, като последните мехурчета газ му придаваха допълнителна скорост. Нямаше представа кое е това Кално създание, но ако Вихрогон го беше изпратил, по всяка вероятност беше ловец на глави.

Джуджето затича по коридора в търсене на спасителен изход. Тъкмо поради тази причина беше избрал хотела. В началото на века по дължината на многоетажната сграда се е издигал широк комин. Когато през петдесетте инсталираха централното отопление, строителният предприемач просто бе запълнил комина с пръст и му бе поставил бетонна запушалка. Сламчо подуши коридора от пръст още щом вторият му агент по недвижими имоти отвори входната врата. Беше проста работа да открие старата камина и да отстрани бетона. Ето ти готов тунел.

Сламчо откопчаваше задния капак на панталона си в движение. Странният младеж не се опита да го последва. И защо да го прави? Джуджето нямаше къде да избяга.

Сламчо отдели една секунда, за да извика:

— Никога няма да ме хванеш, човече. Кажи на Вихрогон да не праща Кални създания да вършат феината работа.

„Горкият“ — помисли си Артемис и се почеса по веждата. За всичко беше виновен Холивуд.

Сламчо издърпа от камината кошницата със сухи цветя и се гмурна вътре. Откачи челюстта си и бързо се зарови в отлежалата един век глина. Не беше много по вкуса му. Минералите и хранителните вещества отдавна бяха изсъхнали. Почвата беше пълна с изгорени отпадъци и пепел от тютюн със столетна давност. Но все пак беше глина, а джуджетата бяха родени да я копаят. Сламчо усети как тревогата му се разсея. Нямаше живо създание, което можеше да го хване сега. Това беше неговото царство.

Джуджето бързо се понесе надолу, като си проправяше път с челюсти през галериите. Не една стена се срути по пътя му. Сламчо имаше чувството, че няма да си получи обратно колекцията въпреки всички усилия, които му бе струвало събирането й.

За малко повече от минута Сламчо стигна до подземния паркинг. Там отново закачи челюстта си, разтърси задни части, за да се облекчи от газовете, после се пъхна през решетката. Специално пригоденото му превозно средство на четири колела го очакваше. Заредено догоре с гориво, бронирано и готово за път.

— Гадове — промърмори джуджето, докато бъркаше за веригата с ключове, окачена на врата му.

Тогава капитан Бодлива Зеленика се появи на две крачки от него.

— „Гадове“? — попита тя и зареди магическата си пръчица.

Сламчо обмисли вариантите. Подът на паркинга беше асфалтиран. Асфалтът бе отрова за джуджетата, слепваше вътрешностите им като лепило. След това се появи огромен човек и препречи основната рампа. Сламчо вече го беше виждал в имението Фоул. Това означаваше, че човекът горе беше известният Артемис Фоул. Капитан Бодлива Зеленика стоеше точно пред него и видът й не беше никак състрадателен. Остана само един път за бягство. Обратно в комина. Да се качи няколко етажа нагоре и да се скрие в друг апартамент.

Зеленика се усмихна.

— Давай, Сламчо. Предизвиквам те.

И Сламчо тръгна. Обърна се и се хвърли обратно в комина, като очакваше да усети ужилване по задните части. Не остана разочарован. Как можеше Зеленика да пропусне такава цел?

Шахта П116, под Лос Анжелис

Летището за совалки в Лос Анжелис се намираше на десет километра южно от града, скрито под холографско изображение на пясъчна дюна. Кореноплод ги чакаше в совалката. Беше се възстановил достатъчно, за да се усмихне.

— Да, да — избоботи той и се надигна от леглото. На гърдите му беше залепен пресен медицински пакет. — Не е ли това любимият ми престъпник, възкръснал от мъртвите?

 

 

Сламчо извади буркан с пастет от сепия от личния хладилник на посланика на Атлантида.

— Защо така и не дойде да ме посетиш, Юлиус? В края на краищата аз спасих някога кариерата ти в Ирландия. Ако не бях аз, никога нямаше да разбереш, че Фоул притежава копие на Книгата.

Когато Кореноплод се ядосваше като сега, на бузите му можеха да се изпържат яйца.

— Бяхме сключили сделка, затворник. Ти я наруши. И сега аз те арестувам.

Сламчо бъркаше с дебелите си пръсти в буркана и вадеше оттам големи буци пастет.

— Да имаше и малко сок от бръмбари! — отбеляза той.

— Наслаждавай се, докато можеш, Челюстокопач. Защото следващото ти ядене ще бъде поднесено през процеп във вратата.

Джуджето се отпусна в тапицирания стол.

— Удобен е.

— И аз така мисля — съгласи се Артемис. — Някакъв вид течен разтвор. Сигурен съм, че е скъп.

— Със сигурност тук е по-хубаво, отколкото в затворническите совалки — съгласи се Сламчо. — Помня, когато ме хванаха да продавам картина от Ван Гог на един тексасец. Откараха ме със совалка, която не беше по-голяма от миша дупка. В съседната кабина караха един трол. Вонеше отвратително.

Зеленика се усмихна.

— Същото каза и тролът.

Кореноплод знаеше, че го предизвикват, но въпреки това избухна.

— Виж какво, затворник. Не съм изминал целия този път, за да слушам за подвизите ти. Така че затвори си устата, за да не ти я затворя аз.

Сламчо не се впечатли от избухването.

— Задоволи любопитството ми, Юлиус, защо измина целия този път? Великият началник Кореноплод е издействал посланическа совалка само за да арестува дребен крадец като мен? Не ми се вярва. Та кажи, какво става? И какво правят тук Калните създания? — той кимна към Бътлър. — Особено това.

Прислужникът се усмихна.

— Помниш ли ме, дребосък? Струва ми се, че ти дължа нещо.

Сламчо преглътна. Някога беше кръстосал меч с Бътлър. Не завърши добре за човека. Сламчо бе изпразнил пълните си с газ черва право върху прислужника. Много унизително за телохранител от неговия ранг, да не говорим, че беше и болезнено.

Кореноплод за пръв път се усмихна, макар че от това ребрата му се напрегнаха.

— Добре, Сламчо. Прав си. Става нещо. Нещо важно.

— Така си и мислех. И както обикновено, имате нужда от мен, за да ви свърша мръсната работа — Сламчо потърка задните си части. — С насилие няма да ме накарате да ви помогна. Нямаше нужда да ме удряш с толкова силен заряд, капитане. Ще ми остане белег.

Зеленика сви длан около островърхото си ухо.

— Хей, Сламчо, ако си напрегнеш слуха, ще чуеш, че наоколо няма вой на сирени. Доколкото видях, не си живял никак зле със златото на ПНЕ.

— Този апартамент ми струваше цяло състояние, знаеш ли? Само предплатата беше колкото една твоя четиригодишна заплата. Видя ли какъв изглед имаше? Преди там е живеел някакъв режисьор.

Зеленика повдигна едната си вежда.

— Радвам се да видя, че парите са похарчени за добри цели. Небесата са ми свидетел, че не си ги пилял напразно.

Сламчо сви рамене.

— Хей, аз съм крадец. Какво очакваш, да отворя приют?

— Не, Сламчо, колкото и да ти е странно, през ум не ми е минало да очаквам подобно нещо.

Артемис се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Срещата ви е направо трогателна. Но докато си разменяте остроумия, баща ми мръзне в Арктика.

Джуджето закопча ципа на костюма си.

— Баща му ли? Искате да спасявам бащата на Артемис Фоул? В Арктика?

В гласа му прозвуча истински страх. Джуджетата мразеха леда почти толкова, колкото огъня.

Кореноплод поклати глава.

— Де да беше толкова просто! След няколко минути и ти ще съжаляваш, че не е така.

Космите на брадата на Сламчо се накъдриха от страх. А както обичаше да казва баба му: „Имай вяра на космите, Сламчо, имай вяра на космите.“