Оуън Колфър
Арктическият инцидент (5)

Глава 3: Спускане под земята

Училище за млади господа „Сейнт Бартълби“

Бътлър беше на служба при Артемис Фоул от самото му раждане. Първата си нощ на телохранител той прекара пред вратата на родилното отделение в Болницата на Милосърдните сестри. Близо десет години Бътлър бе играл ролята на учител, възпитател и защитник на младия наследник. Досега двамата никога не се бяха разделяли за повече от седмица. Той знаеше, че трябва да гледа равнодушно на това. Телохранителят никога не бива да се привързва към охранявания обект, защото чувствата влияят на преценките му. Но в съкровените си мигове Бътлър не можеше да не мисли за наследника Фоул като за син или по-малък брат, каквито никога не бе имал.

Телохранителят паркира семейното червено „Бентли Арнидж“ на алеята пред колежа. Ако не с друго, икономът от евроазиатски произход можеше да се похвали, че от началото на учебния срок беше заякнал. Докато Артемис беше в училищния пансион, той прекарваше много повече време във физкултурния салон. В интерес на истината, Бътлър се отегчаваше от вдигането на щанги, но управата на колежа упорито отказваше да му даде легло в стаята на Артемис. А след като градинарят откри наблюдателния пост на телохранителя точно зад седемнадесетия храст, му забраниха да прекрачва границата на училищните владения.

Артемис се промъкна през портала на колежа, като още размишляваше върху забележките на доктор По.

— Проблеми, а, сър? — предположи Бътлър, когато забеляза киселата физиономия на работодателя си.

Артемис се пъхна в коженото купе цвят бордо на просторното бентли и си взе минерална вода от бара.

— Нищо сериозно, Бътлър. Просто имах скучен разговор с поредния психиатър шарлатанин.

Бътлър продължи с безизразен тон:

— Да поговоря ли с него?

— Остави го сега. Какви са новините за „Фоул Стар“?

— Тази сутрин в имението пристигна съобщение по имейла. Формат MPG.

Артемис се намръщи. Не можеше да чете MPG-видеофайлове от мобилния си телефон.

Бътлър извади от жабката портативен компютър.

— Помислих си, че ще бързате да видите файла, затова го записах тук.

Той подаде компютъра през рамо. Артемис го включи, като отвори плоския цветен монитор. Отначало реши, че батерията на камерата е изтощена, после осъзна, че вижда пред себе си заснежено поле. Бяло върху бяло, само едва забележими сенки загатваха за наличието на падини и хълмове.

Артемис усети, че му прилошава. Странно как такава невинна картина можеше да предизвика толкова лошо предчувствие.

Камерата тръгна нагоре и откри безцветно сумрачно небе. После — черен обемист предмет в далечината. От малките тонколони долиташе ритмично хрускане — човекът зад камерата вървеше в снега. Предметът стана по-ясно различим. Беше мъж, седнал — не, вързан за стол. Кубчетата лед в чашата на Артемис издрънкаха. Ръцете му трепереха.

Човекът беше облечен в дрипи от някогашен хубав костюм. Лицето му бе набраздено от белези като светкавици. Единият крак като че ли липсваше. Трудно беше да се определи. Сега Артемис дишаше на пресекулки като бегач в маратон.

На врата на мъжа бе окачена табелка. Картонче, вързано с връв. С дебели черни букви беше изписано: „Здравствуйте сын“. Камерата се задържа за няколко секунди върху надписа, после угасна.

— Това ли е всичко?

Бътлър кимна.

— Само човекът и надписът. Това е.

— „Здравствуйте сын“ — промърмори Артемис с безупречно произношение. Откакто баща му бе изчезнал, той сам учеше езика.

— Да ви го преведа ли? — попита Бътлър, който също говореше руски. Беше го научил по време на петгодишната си служба в шпионска група към края на осемдесетте. Произношението му обаче не беше така съвършено, както на младия му господар.

— Не, знам какво означава — отговори Артемис. — Здравствуйте сын: здравейте, сине.

Бътлър подкара бентлито по двойното платно. Няколко минути двамата мълчаха. Накрая Бътлър все пак попита:

— Мислите ли, че е той, Артемис? Може ли този човек да е баща ви?

Артемис върна назад MPG-файла и се спря на загадъчното лице на мъжа. Докосна екрана, с което предизвика разноцветни изкривявания по картината.

— Така мисля, Бътлър. Но качеството на картината е много лошо. Не мога да бъда сигурен.

Бътлър разбираше емоциите, които изпълваха младия му господар. Той също бе изгубил близък на борда на „Фоул Стар“. По време на злополучното пътуване неговият чичо, Старши, беше прикрепен към бащата на Артемис. За нещастие тялото на Старши беше разпознато в моргата в Черски.

Артемис възвърна хладнокръвието си.

— Трябва да проследя съобщението, Бътлър.

— Знаете какво ще последва, нали?

— Да. Искане на откуп. Това е само уловка, за да привлекат вниманието ми. Трябва да обърнем в пари в брой малко от златото на Народа. Незабавно се свържи с Ларс в Цюрих.

Бътлър увеличи скоростта и премина в платното за изпреварване.

— Господарю Артемис, имам известен опит в тези неща.

Артемис не го прекъсна. Кариерата на Бътлър преди раждането на сегашния му господар беше, най-общо казано, богата.

— Всички похитители започват с елиминиране на всички свидетели. След това обикновено се опитват да премахнат другарите си, за да не делят откупа.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че плащането на откупа по никакъв начин не гарантира безопасността на баща ви. Ако този човек наистина е вашият баща. Напълно е възможно похитителите да вземат парите и после да избият всички ни.

Артемис се загледа в монитора.

— Прав си, разбира се. Ще трябва да съставя план.

Бътлър преглътна. Не беше забравил последния план. За малко всички да умрат и на планетата да избухне война между видовете. Той не беше от хората, които се плашат лесно, но от искрицата в очите на Артемис Фоул го полазиха тръпки.

Терминал П1: Тара, Ирландия

Капитан Бодлива Зеленика беше решила да изкара две поредни смени и да тръгне право към повърхността. Само хапна набързо блокче клетъчна храна и глътна един енергиен шейк и скочи на първата совалка за терминала Тара.

Един от служителите на Тара реши да вгорчи пътуването й. Шефът на охраната се подразни от това, че капитан Бодлива Зеленика не само промени цялото разписание на совалките, за да получи приоритетно кабина от П1, но на всичкото отгоре искаше да ангажира цяла совалка за обратния си полет.

— Защо не проверите отново в компютъра? — процеди през зъби Зеленика. — Сигурна съм, че командировъчното от Централното полицейско управление вече е пристигнало.

Сприхавият гном направи справка в ръчния си компютър.

— Не, госпо’ице. Тука ня’а такова нещо.

— Вижте, господин…

— Комендант Глинич.

— Комендант Глинич. Натоварена съм с важна мисия. Засяга националната сигурност. Наложително е през следващите два-три часа в залата за пристигащи да не влизат пътници.

Глинич превъзходно имитира състояние, близко до припадък.

— Два-три часа! Ти добре ли си бе, девойче? Аз чакам три совалки от Атлантида. К’во предлагаш да им кажа? Всички туристи вън, понеже ПНЕ правят к’вото си искат! Посред разгара на сезона! Не мога ей тъй да затварям терминали. Не става, няма как.

Зеленика сви рамене.

— Добре. Значи нямате нищо против туристите да видят двамата човеци, които ще докарам тук. Ще има бунт. Гарантирам ви.

— Двама човеци? — попита шефът на охраната. — В терминала? Луда ли си?

Зеленика губеше търпение и време.

— Виждате ли това? — настоятелно попита тя, като посочи знака на каската си. — Аз съм от Гноморазузнаването. Капитан. И никой наемен охранител гном няма да ми попречи да изпълня заповедите.

Глинич се изопна в целия си ръст, което правеше близо седемдесет сантиметра.

— Да, чувал съм за тебе. Лудото девойче капитан. Май миналата година забърка голяма каша тука, а? Пък после моите златни кюлчета за данъци отиват да ти плащам бъркотиите.

— Обади се в Централното управление, бюрократичен идиот!

— Приказвай к’вото си искаш, госпо’ице. Тука има правила и като няма потвърждение, нищо не мо’а да напра’я. Камо ли за няк’во си девойче с лошо възпитание.

— Тогава се свържи по домофона в шахтата с Централно управление!

Глинич подсмръкна.

— Ей сега е тръгнала магмата. Няма да ми дадат линия. Мо’а да пробвам после, като напра’я обиколката. Седни в чакалнята за заминаващи.

Зеленика посегна към вълшебната си пръчица.

— Даваш ли си сметка какво вършиш?

— К’во? — гракна гномът.

— Възпрепятстваш полицейска акция.

— К’во, аз нищо не възпрепятствам…

— При тези обстоятелства аз съм задължена да премахна препятствието, като в случай на необходимост приложа сила.

— Я не ме заплашвай, госпо’ице.

Зеленика извади пръчицата и ловко я завъртя.

— Не те заплашвам. Само те уведомявам за полицейската процедура. Ако продължаваш да ми пречиш, ще премахна пречката, в случая теб, и ще продължа съгласно заповедите.

Глинич не изглеждаше убеден.

— Не ти стиска.

Зеленика се усмихна.

— Аз съм лудото девойче капитан, забрави ли?

Гномът се замисли. Не му се вярваше полицай да го зашемети с пръчица, но, от друга страна, от женски елф можеше да се очаква всичко.

— Добре де — каза той и разпечата една страница на принтера. — Това е виза за двадесет и четири часа. Няма ли те дотогава, ще наредя да те задържат, като се върнеш. Да видиш, че и аз мога да заплашвам.

Зеленика грабна листа.

— Ще видим. И не забравяй да разчистиш залата за пристигащи, когато кацна.

Ирландия, на път от „Сейнт Бартълби“ към имението Фоул

Артемис подхвърляше на Бътлър идея след идея. Това беше похват, до който често прибягваше, когато се опитваше да начертае план за действие. В края на краищата, ако изобщо някой разбираше от подмолни операции, това бе неговият телохранител.

— Не можем ли да проследим MPG-файла?

— Не, Артемис. Вече опитах. Към съобщението е прикрепен вирус за унищожаване. Едва успях да сваля филма на диск, преди оригиналът да се унищожи.

— А самото MPG? Можем ли да определим географското разположение по звездите?

Бътлър се усмихна. Младият господар Артемис започваше да разсъждава като войник.

— Нямаме късмет. Изпратих кадър от небето на един приятел в НАСА. Дори не си направи труда да го вкара в компютъра. Качеството не е достатъчно добро.

Артемис помълча около минута.

— За колко време можем да стигнем до Русия?

Бътлър почука с пръсти по волана.

— Зависи.

— От какво зависи?

— От това как ще пътуваме, легално или нелегално.

— Как е по-бързо?

Бътлър се засмя. Това не се чуваше много често.

— Обикновено нелегално става по-бързо. Но и в двата случая ще отнеме много време. Не можем да пътуваме по въздуха, това е сигурно. Мафията ще изпрати свои хора на всяко летище.

— Сигурни ли сме, че е мафията?

Бътлър надникна в огледалото за обратно виждане.

— Боя се, че да. Всички отвличания минават през ръцете на мафията. Дори ако обикновен престъпник е успял да отвлече баща ви, той е бил принуден да го предаде на мафията веднага щом от там са научили за това.

Артемис кимна.

— И аз така мисля. Значи ще трябва да пътуваме по море, а това ще отнеме най-малко седмица. Можем да потърсим помощ за транспорта. Да направим нещо неочаквано за мафията. Как стои въпросът с документите ни?

— Няма проблем. Мислех да пътуваме като руснаци. Ще събудим най-малко подозрение. Имам паспорти и визи.

— Да. Под какво прикритие?

— Какво мислите за Степан Башкир и чичо му Константин?

— Отлично. Шахматният гений и неговият компаньон.

Вече много пъти бяха използвали това прикритие по време на предишните си мисии. Веднъж един служител на контролно-пропускателен пункт, който също беше голям шахматист, се усъмни в историята им, докато Артемис не го победи с шест хода. Оттогава тази техника носеше наименованието „комбинацията на Башкир“.

— Кога най-рано можем да тръгнем?

— Почти веднага. Тази седмица госпожа Фоул и Джулиет са в Ница. Това ни дава на разположение осем дни. Можем да пишем до училището, да скалъпим някакво извинение.

— Бих казал, че в „Сейнт Бартълби“ ще се радват да се отърват от мен за известно време.

— От имението Фоул можем да отидем направо на летището, лиърджетът ни очаква. Можем да стигнем с него поне до скандинавските страни, а оттам ще опитаме да се качим на кораб. Само трябва да си взема някои неща от имението.

Артемис можеше ясно да си представи какви неща иска да вземе от там прислужникът. Остри и взривоопасни.

— Добре. Колкото по-рано, толкова по-добре. Трябва да намерим тези хора, преди да са разбрали, че ги търсим. По пътя можем да проверяваме съобщенията в имейла.

Бътлър сви към имението Фоул.

— Трябва да знаете, Артемис — каза той, като хвърли поглед в огледалото, — че ще се изправим срещу руската мафия. Имал съм вземане-даване с тези хора. Те не се пазарят и не преговарят. Играта може да загрубее. Ако предизвикаме тези гангстери, някой може да пострада. И най-вероятно ние.

Артемис кимна разсеяно, загледан в собственото си отражение в огледалото. Трябваше му план за действие. Нещо дръзко и гениално. Нещо, което никой досега не се е осмелявал да прави. Артемис не се тревожеше излишно. Умът му никога не го беше подвеждал.

Летище за совалки — Тара

Феиното летище за совалки в Тара бе впечатляващо съоръжение. Терминалът, който се простираше на тридесет хиляди кубически фута, се криеше под обрасла с гъста растителност могила в средата на фермата на Макгрейни.

От векове семейство Макгрейни зачиташе границите на феиния форт и през цялото това време се радваше на изключително добър късмет. Болестите загадъчно преминаваха за една нощ. Семейството с невероятно постоянство изравяше от земята безценни произведения на изкуството, а болестта луда крава сякаш старателно отбягваше стадата им.

След като разреши визовите си проблеми, Зеленика най-накрая си проправи път до добре прикритата врата и се плъзна през холографската маскировка. Специално за пътуването беше успяла да се снабди с Гномски Двупалубни. Приспособлението работеше на слънчева батерия със сателитна връзка и се отличаваше с революционен дизайн. Имаше два чифта криле, или две палуби; единият чифт служеше за плъзгане по въздуха, а другият, по-малкият, за маневриране. Зеленика гореше от желание да изпробва Двупалубни, но лабораториите „Гномски“ бяха произвели само няколко бройки. Вихрогон неохотно ги отпускаше на полицаите, защото не бяха проектирани по негов дизайн. Професионална завист. В лабораторията Зеленика се бе възползвала от отсъствието му, за да си вземе едни „Гномски“ от рафта.

Тя се издигна на петдесет фута над земята и позволи на нефилтрирания въздух от повърхността да изпълни дробовете й. Макар и пълен с отрови, все пак беше по-сладък от рециклирания въздух в тунелите. В продължение на няколко минути Зеленика се наслаждаваше на усещането, след което съсредоточи вниманието си върху поставената задача: да отвлече Артемис Фоул.

Нямаше как да го направи от дома му, имението Фоул, това бе сигурно. От гледна точка на закона бе твърде рисковано да влиза в човешки дом без разрешение. Макар че, технически погледнато, миналата година Фоул я беше поканил там, като я бе отвлякъл. Но малко адвокати биха използвали това в нейна защита. При всички положения имението представляваше същинска крепост, успяла да отблъсне цял полицейски Отряд по изтеглянето. Нима тя можеше да се справи по-добре?

Имаше и още едно усложнение: Артемис може би я очакваше, особено ако наистина търгуваше с Бюа Кел. Идеята да попадне в капан не й допадаше. Зеленика вече познаваше затворническия живот в имението Фоул. Несъмнено обзавеждането в затворническата й килия не се бе променило.

Тя активира пакета за компютърна навигация и извика изображението на имението Фоул на визьора в каската си. Мека пурпурна светлина започна да примигва край триизмерния план на къщата. Сградата беше отбелязана с червено от Полицията на Нисшите елементи. Зеленика изпъшка. Сега й се налагаше да изгледа информационен видеоматериал, подготвен за всеки случай, ако под земята съществува офицер от Разузнаването, който да не е чувал за Артемис Фоул.

На екрана се появи лицето на ефрейтор Лилия Клонка. Разбира се, че ще изберат Лилия за тази задача. Сладникавата хубавица на ПНЕ. В Централното полицейско управление сексизмът все още беше жив и в добро здраве. Носеше се слух, че постиженията на Клонка в ПНЕ се дължат на това, че е потомка на елфическите крале.

— Вие избрахте имението Фоул — каза образът на Клонка и запърха с клепачи. — Това е сграда, маркирана в червено. Влизането без разрешение е абсолютно забранено. Не се опитвайте дори да прелетите над нея. Артемис Фоул е квалифициран като реална заплаха срещу Народа.

До Клонка се появи изображение на Фоул с дигитално усилено намръщено изражение.

— Съучастникът му, известен само като Бътлър, не бива да бъде доближаван при никакви обстоятелства. Обикновено е въоръжен и винаги опасен.

Масивната глава на Бътлър се появи редом с другите две изображения. Въоръжен и опасен не бяха точните думи. Той беше единственият човек в историята, който се бе сблъсквал с трол и бе победил.

Зеленика даде координатите на полетния компютър и остави крилата да я водят. Отдолу бързо преминаваше селският пейзаж. От последното й посещение насам нашествието на Калните създания като че ли бе придобило още по-големи мащаби. Почти не беше останал свободен акър земя, незастроен от техни домове, враснали дълбоко в почвата, и миля река, в чиито води да не се изливат отрови от техните фабрики.

Слънцето най-после потъна зад хоризонта и Зеленика вдигна филтрите на визьора си. Сега времето беше на нейна страна. Разполагаше с цяла нощ, за да измисли план за действие. Тя осъзна, че й липсват саркастичните забележки на Вихрогон. Колкото и досадно да беше бъбренето на кентавъра, наблюденията му обикновено се оказваха точни и бяха й помагали в не една тежка ситуация. Зеленика опита да установи връзка, но магменият стълб все още беше висок и нямаше проходимост. Чуваше се само пукот на статично електричество.

В далечината се показа имението Фоул, което рязко се извисяваше над околния пейзаж. Зеленика огледа сградата с топлинния си сензор и не намери друго, освен насекоми и дребни гризачи. Паяци и мишки. Нямаше никой вкъщи. Това идеално я устройваше. Тя се приземи върху главата на един каменен грифон с особено мрачно изражение и зачака.

Имението Фоул

Първият замък Фоул бе построен от лорд Хю Фоул през XV век. От всички страни го ограждаха ниски долини. Това беше тактика, заимствана от норманите: да се издигаш на височина, недостъпна за враговете. През вековете замъкът бе претърпял някои промени, докато се превърна в имение, където по традиция се обръщаше особено внимание на сигурността. Имението беше оградено от зидове с дебелина един метър и снабдено с най-модерна охранителна система.

Бътлър слезе от пътя и отвори портите на имението с помощта на дистанционно. Погледна назад към замисленото лице на работодателя си. Понякога му се струваше, че въпреки всичките си контакти, информатори и служители Артемис Фоул бе най-самотното момче, което беше срещал.

— Можем да вземем чифт от онези феини бластери — каза прислужникът.

По време на миналогодишната обсада той беше конфискувал цялото оръжие на Първи отряд по изтегляне към ПНЕ.

Артемис кимна.

— Добра идея, но извади ядрените батерии и сложи бластерите в една чанта с няколко стари игри и книги. Ако ни заловят, можем да кажем, че това са играчки.

— Да, сър. Добре разсъждавате.

Червеното бентли тръгна по алеята за коли и активира охранителното осветление в района. Имаше няколко лампи, разположени на главната сграда. Те работеха с таймери, нагласени за различни периоди от време. Бътлър откопча предпазния колан и пъргаво слезе от колата.

— Имате ли нужда от нещо друго, Артемис?

Момчето кимна.

— Вземи от кухнята малко хайвер. Не можеш да си представиш с какви боклуци ни хранят в „Бартълби“ за десет хиляди на семестър.

Бътлър отново се усмихна. Тийнейджър да иска хайвер. Самият той така и не можа да свикне с него.

Усмивката застина на устните му по пътя към наскоро ремонтираната входна врата. Сърцето му трепна. Добре познаваше това усещане. Както казваше майка му, сякаш някой бе направил копка на гроба му. Шесто чувство. Вътрешен инстинкт. Някъде го дебнеше опасност. Невидима, но съвсем наблизо.

 

 

Зеленика забеляза светлините от фаровете, които прорязаха небето на около миля от имението. От мястото, където беше кацнала, нямаше добра видимост. Дори когато предното стъкло на колата влезе в полезрението й, то беше затъмнено и вътре не се виждаше нищо. Феята усети как сърцето й заби учестено при вида на семейния автомобил на Фоул.

Колата сви по пътя към имението и пое между редовете върби и конски кестени. Зеленика инстинктивно се сниши, макар че щитът й я правеше напълно невидима за човешки очи. Но с човек като прислужника на Артемис Фоул никога не се знаеше. Миналата година Артемис беше откраднал феина каска и бе конструирал прибор за виждане, който позволи на Бътлър да открие и неутрализира цял ударен отряд от командоси на ПНЕ. Нямаше голяма вероятност в момента да носи визьора, но както показваше горчивият опит на Риск Кафяво Водорасло и момчетата му, не биваше да се подценява нито Артемис, нито прислужникът му.

Зеленика нагласи своя „Неутрино“ малко над препоръчваната степен за зашеметяване. Можеше да изгори една-две клетки от мозъка на Бътлър, но не си струваше да се тормози за това.

Колата пое по алеята за коли и чакълът захруска под гумите й. Бътлър слезе. Зеленика чу как зъбите й скърцат. Някога тя беше спасила живота му, като го бе излекувала след смъртоносна схватка с трол. Не беше убедена, че би го направила повторно.

Затаила дъх, капитан Бодлива Зеленика от Гноморазузнаването нагласи своите Двупалубни на плавно спускане. Тя полетя безшумно покрай стената на къщата и насочи оръжието си към гърдите на Бътлър. А това беше цел, която и заслепено от слънцето джудже би улучило.

Човекът не би могъл да установи присъствието й. Това беше невъзможно. И все пак нещо го накара да се спре. Той спря и подуши въздуха. Това Кално създание приличаше на куче. Не, не на куче, на вълк. Вълк с голяма пушка.

Зеленика фокусира визьора на каската си върху оръжието и изпрати фотографска снимка до компютърната база данни. След секунди в ъгъла на визьора й се появи контрастно триизмерно изображение, което се въртеше.

— „Зиг зауър“ — произнесе записаният глас на Вихрогон. — Девет милиметра. Големи патрони. Тринадесет в пълнител. Ако ви улучи, може да ви отнесе главата и дори магия не може да ви излекува. В останалите случаи всичко е наред, ако не сте забравили да спазите наредбата и да си сложите наземния костюм от микрофибър, наскоро патентован от мен. Но като знам какви сте юначаги в Разузнаването, сигурно не сте го сложили.

Зеленика се намръщи. Вихрогон ставаше още по-досаден, когато беше прав. Тя беше скочила в първата свободна експресна кабина, без да си направи труда да се преоблече в наземен костюм.

Сега очите й се изравниха с тези на Бътлър. До земята оставаше повече от метър разстояние. Тя освободи закопчалките на визьора и потръпна от хидравличното съскане.

Бътлър дочу звука от изтичащ газ и насочи зиг зауъра по посока на шума.

— Фейо! — възкликна той. — Знам, че си тук. Свали щита или ще стрелям.

— Здравей, Бътлър — произнесе Зеленика с равен глас.

Икономът запъна ударника на зиг зауъра.

— Здравей, капитане. Спусни се бавно на земята и не опитвай някоя от своите…

— Свали оръжието — каза Зеленика с плътен хипнотизиращ глас.

Бътлър се съпротивляваше, дулото на пушката трепереше неудържимо.

— Свали оръжието, Бътлър. Не ме принуждавай да ти изпържа мозъка.

Една вена на клепача на Бътлър затрепка.

„Странно — помисли си Зеленика. — Никога досега не съм виждала такова нещо.“

— Не се съпротивлявай, Кално създание. Предай се.

Бътлър отвори уста да каже нещо. Искаше да предупреди Артемис. Тя направи още едно усилие и искрици магия заподскачаха около главата на човека.

— Казах да свалиш оръжието!

По бузата на телохранителя потече струйка пот.

— СВАЛИ ОРЪЖИЕТО!

И Бътлър се подчини, бавно и неохотно.

Зеленика се усмихна.

— Добре, Кално създание. А сега се върни в колата и се дръж естествено, сякаш всичко е наред.

Краката на прислужника послушно се подчиниха въпреки сигналите, които изпращаше мозъкът му.

Зеленика отново сложи щита си. Щеше да бъде забавно.

 

 

Артемис съчиняваше съобщение на лаптопа си.

„Уважаеми доктор Гуини — гласеше то, — в резултат на нетактичните въпроси на Вашия съветник към моя малък Арти се налага синът ми да отсъства от училище, за да посещава курс от терапевтични сеанси при истински професионалисти в клиниката «Мон Гаспар» в Швейцария. Възнамерявам да предприема съдебни мерки. Не се опитвайте да ме търсите, защото това само ще ме разстрои допълнително, а когато съм разстроена, винаги се обаждам на адвокатите си.

С уважение,

Анджелин Фоул.“

Той изпрати съобщението и си позволи лукса да се усмихне. Струваше си да види изражението на директора Гуини, след като прочетеше електронното съобщение. За съжаление миниатюрната камера, която бе поставил в кабинета на директора, можеше да се задейства само в радиус от един километър.

Бътлър отвори вратата откъм мястото на шофьора и след секунда се отпусна на седалката.

Артемис прибра телефона в портфейла си.

— Капитан Бодлива Зеленика, предполагам. Защо не престанеш да вибрираш и не навлезеш във видимия спектър?

Зеленика се появи. В ръцете й блестеше оръжие. Познайте накъде беше насочено.

— Наистина, Зеленика, необходимо ли е това?

Тя изсумтя.

— Ами, чакай да помисля. Отвличане, телесно нараняване, изземане на оръжие, заговор за убийство. Бих казала, че е необходимо.

— Моля ти се, капитан Бодлива Зеленика — каза Артемис, — тогава бях млад и самолюбив. Ако искаш вярвай, но изпитвам известни угризения относно онова свое приключение.

— Недотам, че да върнеш златото, нали?

— Не — призна Артемис. — Недотам.

— Как разбра, че съм тук?

Момчето разпери пръсти.

— Имаше няколко дреболии, които ми подсказаха. Първо, Бътлър не направи обичайната проверка за бомба под колата. Второ, върна се без нещата, за които беше тръгнал. Трето, вратата остана отворена няколко секунди повече — нещо, което никой добър телохранител не би допуснал. И, четвърто, забелязах леко трептене, когато ти влезе в колата. Елементарно наистина.

Зеленика се намръщи.

— Какво наблюдателно Кално създание!

— Старая се. А сега, капитан Бодлива Зеленика, ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво търсиш тук?

— Сякаш не знаеш.

Артемис се замисли за момент.

— Интересно. Бих предположил, че нещо се е случило. Очевидно нещо лошо, в което обвинявате мен — той повдигна част от веждата си, което при него беше израз на силно вълнение. — Човешки същества търгуват с Народа.

— Наистина забележително — отбеляза Зеленика. — Или поне можеше да бъде, ако и двамата не знаехме, че ти стоиш зад това. И ако не изкопчим признание от теб, не се съмнявам, че компютърните ти файлове ще се окажат много полезни.

Артемис затвори лаптопа.

— Капитане, разбирам, че не изпитваш топли чувства към мен, но сега нямам време за това. Много е важно да ме оставиш на мира няколко дни, за да сложа в ред някои свои неща.

— Няма да стане, Фоул. Под земята има няколко души, които биха желали да поговорят с теб.

Артемис сви рамене.

— Предполагам, че след стореното от мен не мога да се надявам на снизхождение.

— Точно така. Не можеш.

— Добре тогава — въздъхна момчето. — Едва ли имам избор.

Зеленика се усмихна.

— Правилно, Фоул, нямаш.

— Да тръгваме ли? — каза Артемис с тон на примирение, но умът му работеше трескаво. Може би сътрудничеството с феите не беше толкова лошо. В края на краищата те притежаваха известни способности.

— Защо не? — отвърна Зеленика и се обърна към Бътлър: — Карай на юг. Движи се по черните пътища.

— Към Тара, предполагам. Често съм се чудил къде точно излиза П1.

— Продължавай да се чудиш, Кално създание — промърмори Зеленика. — А сега поспи. Всички тези умствени упражнения крайно ме изтощават.